Късното шоу

6

Прибраха се в управлението и разпределиха писането на докладите. Дженкинс взе грабежа у Лантана, с който бе започнала смяната им, а Балард се зае да напише докладите за Рамона Рамон и Синтия Хадел. Подялбата не беше равна, но така Дженкинс щеше да успее да се прибере у дома преди жена му да се е събудила.

Продължаваха да го наричат „бумащина“, но отдавна всичко беше дигитализирано. Балард реши да приключи най-наред с Хадел, за да може да предаде доклада на Оливас, преди да го е поискал. Освен това смяташе да се забави със случая около Рамон. Искаше да го запази за себе си, а колкото повече бавеше доклада, толкова по-големи ставаха шансовете да й го оставят.

Двамата нямаха определени бюра в стаята на детективите, но си имаха любими работни места, които ползваха в помещението, което нощем обикновено оставаше празно. Изборът им се определяше от удобството на стола пред бюрото и остаряването на съответния компютър. Балард предпочиташе едно от бюрата на колегите от „Взломни и автомобилни кражби“, а Дженкинс сядаше в противоположния край на залата, където бяха настанени от „Престъпления срещу личността“. Един от колегите там си беше донесъл собствен стол със специална облегалка за отпускане на гърба и Дженкинс беше във възторг от него. Столът беше заключен за бюрото в отдела с дълга верига, така че не можеше да го премести другаде.

Балард пишеше бързо. Имаше степен по журналистика от Университета на Хавай и макар да не бе работила дълго като репортер, образованието и опитът й бяха дали умения, които бяха много полезни в тази част от полицейската работа. Справяше се добре с крайните срокове и умееше да структурира докладите и резюметата си, преди да ги напише. Използваше кратки и ясни изречени, които придаваха сила на разказа за разследването. Уменията й бяха от полза и когато даваше показания в съда. Съдебните заседатели я харесваха, защото умееше да разказва добре.

Преди петнайсет години тъкмо съдебната зала бе променила живота й. Първата й работа след университета беше да се включи в армията криминални репортери на „Лос Анджелис Таймс“. Беше настанена в офис като кутийка в съдебната сграда „Ван Найс“, от който следеше криминалните дела, както и шестте отдела на полицията на Лос Анджелис, които се грижеха за северната част на града. Един конкретен случай тогава привлече вниманието й — убийството на четиринайсетгодишна бегълка от къщи, която една нощ била отвлечена във Венис. След това била отведена в свърталище на наркомани във Ван Найс, където била изнасилвана многократно в продължение на няколко дни, след което била удушена и захвърлена в контейнер за строителни отпадъци на строителен обект.

Полицията успя да залови и да обвини двама души за това убийство. Балард отразяваше предварителните изслушвания по делото срещу обвинените. Водещият детектив даде показания и в хода на тези показания разказа за множеството изтезания и гаври, които изтърпяла жертвата, преди да умре. Детективът се просълзи на свидетелската банка. Не беше представление. Нямаше съдебни заседатели и в залата присъстваше само съдията, който трябваше да определи дали случаят трябва да влезе в съда. Детективът обаче се разплака и в този момент Балард реши, че вече не иска просто да пише за престъпленията и разследванията. На следващия ден кандидатства в полицейската академия. Искаше да стане детектив.

Започна да пише доклада в 4:28 сутринта. Макар че Синтия Хадел трябваше да бъде формално идентифицирана от патолозите, почти нямаше съмнения, че именно тя е жертвата. Балард записа името си в доклада и даде адрес на „Ла Бреа“. Най-напред посочи, че Хадел е жертва на убийство, извършено с огнестрелно оръжие, и включи основните моменти от престъплението. След това даде хронологията на случилото се, като описа какво бяха предприели с Дженкинс след обаждането на лейтенант Монро, докато бяха в болницата.

След като приключи с хронологията, я използва като схема за своето Изложение, което трябваше да съдържа по-подробно описание на случая и действията, които тя и Дженкинс бяха предприели през нощта. После премина към описване и регистриране на вещите, които бе получила в болницата и открила в шкафчето в клуба.

Преди да започне, преброи отделните предмети, които трябваше да опише, после се обади в лабораторията и се свърза с дежурния там, Уинчестър.

— Започнаха ли да регистрират доказателствата от четиримата застреляни в Холивуд? — попита го. — Трябват ми номера от архива.

Всяка регистрирана като доказателство вещ трябваше да има свой отделен архивен номер.

— Там още е хаос — отговори Уинчестър. — Още са на място и вероятно ще работят цяла нощ, може би и сутринта. Не очаквам да започнат да регистрират доказателства преди обяд. И вече са пет, между другото. Жертвите са пет.

— Да, знам, така е. Сама ще си взема номерата, Уинчестър. Благодаря.

Стана и отиде при Дженкинс.

— Отивам да взема номера от архива. Ти искаш ли?

— Да, вземи ми един.

— Веднага се връщам.

Тръгна по задния коридор, към склада за доказателства. Знаеше, че по това време там няма да намери дежурен. Никога в този час. Складът оставаше пуст, като стаята на детективите, по цяла нощ. На гишето обаче имаше книга от архива и в нея бяха записани актуалните номера на регистрираните доказателства и лични вещи до този момент. Всичко минаваше през лабораторията, където предметите се изследваха дали стават за доказателства. Тъй като лабораторията не беше в състояние да осигурява поредни номера за всички предмети, вещите, открити от Балард и Дженкинс, щяха да бъдат регистрирани под номера от участъка в Холивуд, а после изпратени в отдел „Грабежи и убийства“ за сортиране и класифициране.

Балард откъсна лист от оставения на плота бележник и записа един номер за Дженкинс, след което и седем за себе си. Номерата започваха с 06 — означението за подразделението в Холивуд. Докато се връщаше по пустия коридор към стаята на детективите, от дежурната стая, която беше в противоположната посока, долетя гръмогласен смях. Сред кикота тя долови съвсем ясно заразителния смях на лейтенант Мънро и се усмихна. Полицаите не са лишени от чувство за хумор. Дори в дълбините на нощта, по време на смяна, изпълнена с насилие, откриваха за какво да се смеят.

Връчи на Дженкинс номера от архива, но не си даде труд да го попита докъде е стигнал. Виждаше, че пише с два пръста и все още е в началото. Беше бавен — до степен да я изнерви. Балард обикновено предлагаше да свърши сама цялата писмена работа.

Върна се на временното работно място и продължи. Бяха й нужни трийсет минути, за да опише всичко. Това включваше съдържанието на шкафчето, ключа, който жертвата носеше на шията си, парите, които бяха в портфейла и престилката. Трябваше да се преброят и документират. За своя собствена защита Балард извика Дженкинс като свидетел на преброяването, след което направи снимки с телефона си на всички пликове с доказателства и ги запечата.

Взе найлоновите пликове и ги сложи в голям книжен плик, после написа върху него архивните номера и го запечата със специална червена лепенка. После го занесе до склада за доказателства и го остави в едно от шкафчетата, където щеше да остане, докато някой от „Грабежи и убийства“ не го вземе или куриер не го отнесе в лабораторията за съответните изследвания.

Когато се върна на бюрото, видя, че часовниците на телевизионните екрани показват 6:11. Смяната й трябваше да приключи в седем, а възможността да й платят извънреден труд беше минимална, защото беше средата на месеца и парите от бюджетната кошница за тази цел вероятно вече бяха похарчени. Тя обаче не искаше да й плащат извънреден труд. Просто искаше случаят с Рамона Рамон да остане неин до следващата й смяна.

По случая „Хадел“ оставаше да опише накратко разговора си с родителите на жертвата и другите сервитьорки. Даваше си сметка, че това ще я ангажира до края на смяната. Седна, отвори нов файл на компютърния екран и тъкмо се канеше да започне резюмето на разговора си с Нелсън Хадел, когато телефонът й зазвъня. Беше лейтенант Мънро.

— Лейтенант?

— Балард, къде се намираш?

— В стаята на детективите. Пиша доклад. Чух ви да се смеете преди малко.

— А, да. Забавляваме се тук горе. Трябваш ми, за да вземеш едни показания.

— От кого? Затънала съм в писане заради тази история, а още не съм започнала с нападението по-рано вечерта.

— Един тип току-що дойде и каза, че бил в „Танцьорите“, когато онзи започнал да стреля. Твърди, че имал снимки.

— Сигурен ли си? Там не е позволено да се снима.

— Измъкнал е няколко селфита.

— Нещо интересно на тях?

— Тъмни са, но май е уловил нещо. Прилича на огън от цев. Може би в лабораторията ще успеят да оправят изображението. Затова искам да поемеш този тип и да видиш какво знае и с какво разполага. Седнал е във фоайето. Обърни му внимание, преди да е решил, че не му се чака повече.

— Тръгвам. Обаче, лейтенант, смяната ми изтича след шейсет минути. Тази вечер ще подписваш ли зелени картончета? Още не съм написала и ред за нападението, а сега трябва да разпитвам свидетел.

Имаше предвид зелените карти, които шефовете на смените подписваха, за да разрешат изплащане на извънредни.

— Ще ти дам час — отговори Мънро. — Не мога да издухам банковата сметка само за една нощ. Това време трябва да ти стигне да разпиташ свидетеля и да приключиш с писането за „Танцьорите“. Нападението може да остане и за утре, след като жертвата още мърда. Не мога да отлагам убийствата.

— Последно я видях в операционната.

— Добре тогава. Сега махни онзи тип от фоайето.

— Разбрах.

Балард прекъсна връзката. Беше доволна, че няма да предаде Рамона на „Престъпления срещу личността“ в края на смяната. Това за нея беше по-важно от извънредния труд. На път за фоайето мина покрай бюрото на Дженкинс и видя, че продължава да се изтезава — писането с два пръста отнема време. Каза му за свидетеля и че може да вземе час извънреден труд, ако иска. Той отговори „не, благодаря“, трябвало да се прибира у дома.