Късното шоу

35

На „Сиера Виста“ нямаше жълта врата. Балард и Комптън минаха в двете посоки по дългата четири пресечки улица с наетата кола, но не видяха боядисана в жълто врата.

— Мислиш ли, че Нетълс ни е прецакал нарочно? — попита Балард.

— Ако го е направил, значи е прецакал себе си отговори Комптън. — Сделката е в сила при резултат.

Комптън извърна лице и погледна през прозореца — Балард се досети, че премълчава нещо.

— Какво има?

— Нищо — отговори той.

— Стига, кажи какво не е наред?

— Не знам. Може би трябваше да се придържаш към плана аз да задавам въпросите.

— Ти се бавеше, а аз го накарах да опише къщата. Не се цупи.

— Не е цупене, Рене, обаче… ето ни, на „Сиера Виста“. Къде е жълтата врата?

Балард не обърна внимание на недоволството му. То беше без причина. Ако не беше повярвал на Нетълс, можеше да го каже там, в стаята за разпити. Не го бе направил, а сега обвиняваше нея за неуспеха на начинанието.

Стигнаха до края на „Сиера Виста“ в едно Т-образно кръстовище. Балард погледна картата на телефона си, за да види дали улицата не продължава някъде другаде. Не видя такова нещо и разшири картата с палец и показалец. Огледа улиците в околността, за да потърси друга „Сиера“. Нямаше, но откри „Серано Плейс“, на две пресечки южно. Остави телефона и потегли.

— Къде отиваме? — попита Комптън.

— Искам да проверим една друга улица наблизо — отговори Балард. — Серано, Сиера… Може би Нетълс се е объркал.

— Дори не звучат близко.

— Звучат. Просто се сърдиш.

„Серано Плейс“ беше дълга само една пресечка. Провериха я бързо — Балард гледаше къщите вляво, а Комптън — вдясно.

— Чакай малко — каза Комптън след малко.

Балард спря. Погледна през прозореца и видя къща с френски прозорец в жълта рамка. Къщата беше покрита със застъпващи се дъски. Не беше тухлена.

След това мина бавно покрай алеята към входа и видя, че отзад има гараж за една кола. Отделен от къщата. Задният двор беше ограден с дървена ограда, посивяла от времето.

— Оградата е овехтяла, не е мръсна — отбеляза тя. — Дали отзад има басейн?

— Ако не се цупех, щях да кажа „да“ — отговори Комптън.

Тя го удари с юмрук по рамото и продължи напред. Спря край бордюра две къщи по-нататък по улицата.

— Свали си колана — каза Балард.

— Какво? — учуди се Комптън.

— Свали си колана. Прилича на каишка за куче. Ще отида да проверя дали има басейн. Ако бях с вана си, щях да имам истинска каишка, но сега ще трябва да използвам колана ти.

Комптън разбра. Измъкна колана от панталона си и й го подаде.

— Веднага се връщам — каза тя.

— Бъди внимателна. Дай знак, ако имаш нужда от мен.

Балард слезе от колата и се върна до къщата с жълтия френски прозорец-врата. Хвана колана така, че да виси от ръката й, и започна да вика: „Лола“. Стигна алеята към къщата.

— Лола! Къде си!?

Усети басейна, преди да го види. Зад къщата се носеше остра миризма на хлор. Стигна до овехтялата ограда и се наложи да се повдигне на пръсти, за да види какво има от другата страна. Наистина имаше басейн. Канеше да се върне към улицата, когато видя редица прозорчета в горния край на гаражната врата. Поколеба се, защото не беше достатъчно висока, за да погледне през стъклата. Дръжката на вратата обаче беше на петдесетина сантиметра над земята…

Тя стъпи на нея и опита с крак дали е здрава. Стори й се достатъчно солидна за опора. Надигна се и се улови с пръсти за тънкия ръб на прозорците. Проточи врат и надникна в гаража.

Вътре имаше жълто камаро.

Слезе от вратата и се обърна, за да се върне при колата си.

На алеята стоеше мъж и я гледаше.

— О… хм… да сте виждали кучето ми? — попита Балард веднага. — Кафяв боксер, мелез?

— Къде да го видя? В гаража ми? — сопна се мъжът.

— Обича да се крие. Само проблеми ми създава.

Мъжът беше латиноамериканец, с анцуг, маратонки и качулка, сякаш се канеше да излезе да тича. Балард не преставаше да върти колана в ръката си, така че мъжът да не може да забележи, че не е кучешка каишка. Мина покрай него и се запъти към улицата с надеждата да не забрави номера на колата в гаража.

— Наблизо ли живееш? — попита мъжът.

— На „Сиера Виста“, ей там — отговори Балард. — Приятен ден.

Продължи по алеята към улицата. Стигна тротоара и пак извика „кучето“ си още няколко пъти, преди да се качи в колата.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изръмжа.

Искаше да провери номера на камарото, преди да го е забравила, но си спомни, че няма радиостанция, а колата под наем, разбира се, нямаше връзка с полицията.

— Какво стана? — попита Комптън.

Балард гледаше страничното огледало в очакване мъжът да излезе след нея, за да види накъде отива.

— Излезе някакъв тип — отвърна тя. — Мисля, че ме хвана.

— Как? — попита Комптън.

— Не знам. Гледаше ме подозрително. Разбра, че нещо не е наред.

— Тогава да изчезваме.

Мъжът не се появи в огледалото. Балард запали мотора. В този момент камарото излезе от алеята и сви в противоположната посока, към Серано.

— Ето го — каза тя. — Жълтото камаро.

Изчака, докато онзи не сви вдясно на първата пряка и не изчезна от поглед. Направи обратен завой и подкара в същата посока. Извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на комуникационния център. Продиктува регистрационния номер на камарото, после още веднъж, и поиска да го проверят веднага на компютъра.

— Чакам на линия.

На ъгъла сви вдясно. От камарото нямаше и следа. Тя настъпи педала и продължиха на север, пресечка след пресечка, като оглеждаха наляво и надясно. Не видяха колата.

— Мислиш, че си го подплашила? — попита Комптън.

— Не знам — отговори Балард. — Видя ме да надничам през прозореца на гаража му. Така видях колата.

— Лошо.

— Е, а ти какво би…

В този момент се обади диспечерът с информацията за собственика на колата и Балард я повтори, така че да чуе и Комптън.

— Еухенио Сантана Перес, седем, четиринайсет, седем пет. Няма досие. Благодаря.

Прекъсна линията.

— Този тип е чист — каза Комптън. — Може би не сме дошли където трябва.

— Жълта врата, жълто камаро… той е — каза Балард. — Отговаря на описанието на Нетълс. Може само да е купил оръжията от някого, но определено търсим където трябва.

Излязоха на „Санта Моника“, но все още не виждаха колата.

— Ляво или дясно? — попита Балард.

— Да върви по дяволите — каза Комптън. — Измъкна се веднага след като те видя. Сега трябва да се обадя на Уелбърн и да му кажа, че сме издънили цялата работа.

— Още не.

— Какво смяташ да правим?

— Просто се успокой. Не съм приключила с търсенето. Освен това имаме и къщата. Можеш да дадеш нея на администрацията по огнестрелните оръжия.

Балард съзря пролука в трафика и продължи направо, в северна посока, като прекоси булевард „Санта Моника“. Непрекъснато оглеждаха пресечките, докато стигнаха до „Сънсет“. После свиха вдясно, към магистрала 10Е

— Ще те закарам до центъра — каза тя примирено.

— Прецакахме се — отбеляза Комптън.

Докато наближаваха обаче рампата за платното в южна посока, зърнаха жълто петно няколко пресечки напред. Жълта кола сви в някакъв имот и изчезна.

— Видя ли я? — попита Балард. — Беше жълта.

— Нищо не видях — отвърна Комптън. — Къде?

Балард мина покрай рампата към магистралата и продължи на изток по „Сънсет“. Когато стигна до мястото, където бе свила жълтата кола, видя, че е огромен паркинг на магазин „Хоум Депо“. Входът беше свободен, а тя помнеше как тук винаги се тълпяха мъже, търсещи каква да е работа за деня. Това се бе променило, когато имигрантските власти започнаха редовни проверки за незаконни имигранти.

Балард влезе в паркинга и започна да го обикаля. Видяха жълтото камаро оставено в далечен ъгъл. Близо до входа на магазина имаше свободни места, така че там колата изглеждаше като изоставена. Балард провери номера. Беше този, който търсеха.

— По дяволите!

— Няма го — добави Комптън. — Още един, който е гледал „Жега“ много пъти.

— Какво?

— Оня филм. „Жега“. От деветдесетте. Вдъхновен от банков обир и престрелка в Холивуд.

— Повечето време през деветдесетте съм била на сърф борда в Хавай.

— Де Ниро играеше обирджия, който имаше едно правило — при първия знак, че те гонят, трябва да можеш да изоставиш всичко зад гърба си. Просто така.

Балард продължи да обикаля с колата и да оглежда лицата на хората на паркинга с надеждата да види мъжа от онази къща.

Никакъв късмет. Най-накрая паркира в ъгъла. През предното стъкло се виждаше камарото, на петдесетина метра.

— Всичко се обърка идиотски — изпъшка Комптън. — Трябваше да се обадим на Уелбърн. Вместо това те послушах и тръгнахме да се справяме сами.

— Шегуваш ли се!? — ядоса се Балард. — Обвиняваш мен? И ти искаше това, колкото и аз!

— Ти си тази, която винаги иска да побеждава. Да натрива носовете на хората.

— Мамка му, не мога да повярвам! Ако си толкова разтревожен за федералните, защо просто не вземеш едно такси и не се чупиш? Ще се обадя на Уелбърн и ще поема цялата отговорност. Защо не, по дяволите? Бездруго всички искат да ме обвинят за всичко. Просто се разкарай.

Комптън я погледна.

— Сериозно ли го казваш?

— Напълно — отговори Балард. — Слизай!

Без да я изпуска от поглед, Комптън отвори вратата, сякаш заплашваше, че ще си тръгне, ако не го спре.

Тя не го спря.

Той слезе и я погледна. Тя не изпускаше от очи камарото. Той затръшна вратата. Тя изобщо не го погледна.

— Още един замина в небитието — каза сама на себе си.