Късното шоу

11

Балард седеше във вана си на височината Мълхоланд Овърлук, на две пресечки от „Райтуд Драйв“. Нощта беше ясна и светлините на Долината се простираха към безкрайността на север. Беше включила радиостанцията и слушаше на честотата на управлението в Северен Холивуд. Не се наложи да чака дълго. Дойде радиоповикване до всички патрули, с предупреждение за проникване с взлом в дом на „Райтуд“. Патрулна кола прие съобщението и се поинтересува къде може да се срещне с човека, съобщил за инцидента. Диспечерът отговори, че се е обадила преминаваща с колата си жена, пожелала да остане анонимна.

След още трийсет секунди Балард включи предавателя си. Представи се на диспечера като детектив от управлението в Холивуд, който е наблизо и също ще отиде на мястото. Диспечерът повтори информацията на полицаите от патрулката, за да ги предупреди да я очакват. След това се обади на въздушен патрул, който да отиде на място с мощния си прожектор.

Балард запали двигателя и потегли към „Райтуд“. Когато се спусна по стръмната улица и излезе от първия завой, видя патрулна кола — сигналните светлини работеха, — паркирана на пресечка от нея. Премигна с фаровете, докато приближаваше, после спря до нея. Слязоха двама униформени. Понеже беше в личната си кола, Балард показа значката си през стъклото, за да се уверят, че е полицай. Двамата бяха от управлението в Северен Холивуд и затова не ги познаваше.

— Здравейте, момчета — поздрави тя. — Минавах наблизо и чух сигнала. Имате ли нужда от помощ, или ще се справите?

— Не е сигурно, че има с какво да се справяме — каза единият. — Обадила се е жена, която си е отишла, и не знаем за какво точно става дума. Май ни праща за зелен хайвер.

— Може би — отвърна Балард. — Имам обаче няколко минути. Ще спра ей там.

Паркира зад патрулната кола и слезе със запален фенер в едната ръка и радиостанцията в другата. След като се представиха формално, решиха Балард да провери къщите нагоре по улицата, а двамата униформени — надолу. Малко след като се разделиха, долетя хеликоптер и освети улицата. Балард размаха фенера си, за да даде знак, и продължи напред.

Къщата на Томас Трент беше третата, която провери. Вътре не светеха никакви лампи, доколкото можеше да види. Почука на вратата със задната част на металния си фенер. Изчака, но никой не отвори. Почука пак и когато се увери, че в къщата няма никого, отстъпи назад към улицата и започна да осветява фасадата, сякаш търси следи от взлом.

Обърна се и погледна надолу по улицата. Видя фенерите на двамата униформени на двете срещуположни страни на „Райтуд“. Проверяваха къща след къща и се отдалечаваха от нея. Хеликоптерът направи завой и продължи покрай хълма, като осветяваше задните дворове на жилищата. Балард видя ниша с кофи за боклук и врата в задния край. Предположи, че тази врата осигурява достъп до стъпала, които водят надолу, покрай къщата. Това беше изискване на общината къщите, построени на скат, трябваше да имат допълнителен вход за в случай на пожар или друго бедствие. Бързо мина покрай кофите за боклук, за да види дали Трент е заключил вратата. Не беше. Отвори я и тръгна надолу по стълбите.

Почти веднага се задействаха лампи, реагиращи на движение, и осветиха стъпалата. Балард вдигна ръка пред лицето си, за да спре светлината, уж че е била заслепена. Погледна през раздалечените си пръсти и потърси камери по стената на къщата. Нямаше и тя свали ръката си. Увери се, че не е записана, и продължи надолу по стълбите.

По стълбите имаше равни площадки пред всяко от двете долни нива на къщата. Балард излезе на първата тераса отзад и видя, че е обзаведена с външна мебел и барбекю. Имаше и четири плъзгащи се врати. Провери ги. Бяха заключени. Насочи лъча на фенера към стъклото, но завесите вътре бяха спуснати и не се виждаше какво има в стаята.

Върна се бързо на стълбата и продължи надолу, към най-ниското ниво, където имаше доста по-малка тераса и само две плъзгащи се врати. Приближи се до стъклото и видя, че завесата е дръпната само до половината на вратата. Насочи фенера към пролуката и видя, че стаята е почти празна. Имаше дървен стол с права облегалка и малка маса. Като че ли нямаше нищо друго.

Когато плъзна лъча през стаята, за миг я стресна някакъв отблясък вътре, но веднага си даде сметка, че е осветила огледало и е видяла отражението на фенерчето си.

Вратата се оказа отключена, но след като Балард я плъзна малко, спря да се движи. Тя освети релсата долу и видя, че е подпряна с дръжка от метла, за да не може да се отваря отвън.

— По дяволите!

Беше наясно, че няма много време, преди униформените да дойдат да проверят какво прави. Плъзна лъча на фенерчето в стаята още веднъж, после отиде в другия край на терасата, за да надникне от другата страна. През вратата видя коридор и част от стълбище, което водеше нагоре, към следващото ниво. Забеляза на пода в малка ниша до стълбището нещо правоъгълно. Реши, че може да е капак, през който да се слиза долу, към основите на конструкцията.

Отиде до парапета на терасата и насочи светлината надолу. На долната тераса беше разположено външното тяло на климатика. Вероятно капакът осигуряваше достъп до оборудването долу, под къщата.

— Откри ли нещо?

Балард се обърна рязко. Един от униформените беше слязъл по стъпалата — по-възрастният, по-старши офицер, с четири нашивки на ръкава. Казваше се Сасо. Вдигна фенера си и го насочи към нея.

Балард вдигна ръка, за да засенчи лъча.

— Ако обичаш — каза му.

Той свали фенера.

— Извинявай.

— Няма проблем. Портата горе беше отворена и реших, че някой може да е слязъл тук. Тук обаче, изглежда, не живее никой.

Насочи фенера си към стъклената врата и освети стаята, в която имаше само маса и стол. Сасо също насочи фенера си към стъклената врата, после погледна Балард. Лицето му беше в сянка.

— Значи, случи се да минаваш наблизо?

— Имах среща в Долината и се връщах към хълмовете — отговори Балард. — Работя нощните смени и отивах на работа по-рано. Чул си за стрелбата снощи в „Танцьорите“ на „Сънсет“, нали? Исках да видя дали няма нещо ново по случая, с което трябва да се занимавам.

— И идваш до „Райтуд“, за да стигнеш до Холивуд?

В гласа му ясно се долавяше подозрение. Сасо служеше от двайсет години, ако се съдеше по нашивките му. Вероятно беше участвал в доста инсценирани от детективи обаждания на спешния телефон, за да си осигурят достъп до една или друга къща. Наричаха го „да се престориш на призрак“.

— Трафикът през Лоръл Каниън беше бавен, така че свих към Вайнланд и стигнах тук. — каза тя. — Смятах да стигна до „Аутпост“ и да се спусна надолу.

Сасо кимна, но Балард подозираше, че не й вярва.

— Смятаме да тръгваме — каза той. — Трупат се истински обаждания и трябва да реагираме.

Това беше неговият укор, че е загубила времето им.

— Разбира се — отвърна тя. — И аз тръгвам.

— Отменям тревогата — добави той.

И тръгна нагоре по стълбите. Балард погледна още веднъж надолу през парапета, преди да го последва. Насочи лъча надолу и не видя достъп до терасата, на която беше външното тяло на климатика. Беше сигурна, че единственият достъп е в къщата.

Най-горе затвори вратата и намести кофите за боклук така, както бяха при пристигането й. След това се върна при вана си. Патрулната кола отзад обърна с тройна маневра и се спусна по хълма. Балард чу хеликоптерът да се отдалечава в нощта. Замисли се дали да не се върне в къщата на Трент, за да опита да се добере до най-долната тераса, но подозрителността на Сасо я накара да се откаже. С партньора му можеше да се върнат, за да проверят дали все още не се върти наоколо.

Запали вана и подкара към „Мълхоланд“. Както каза на Сасо, излезе на „Аутпост“ и се спусна в Холивуд.

Телефонът й иззвъня, когато беше на „Сънсет“, на няколко пресечки от „Уилкокс“. Обаждаше се Хорхе Фернандес от „Борба с порока“. Балард му благодари, че се обажда, и набързо обясни, че има жертва на нападение, която не е в състояние да говори.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита Фернандес.

Когато мина покрай „Танцьорите“, Балард забеляза, че отпред е паркиран ванът на криминолозите, а през отворената врата се виждаше ярка светлина — каквато използват на местопрестъпленията. Зачуди се какво ли се случва вътре двайсет часа след престъплението.

— Ей, Балард, чуваш ли ме? — подкани я Фернандес.

— О, да, извинявай — каза тя. — Стигнах до един тип. Не мога да го нарека „заподозрян“ още, но мисля, че определено представлява интерес.

— Добре. Какво общо има това с мен?

— Арестувал си го преди три години при операция на булевард „Сепулведа“.

— Арестувал съм много хора на „Сепулведа“. Как се казва?

Балард сви по „Уилкокс“ към управлението.

— Томас Трент.

Фернандес се замисли и не отговори веднага.

— Нищо не ми говори. Не помня.

Балард му даде датата на ареста и уточни, че е станало при Талихо и че арестуваният е имал метални боксове в джоба.

— А, този ли? — отвърна Фернандес. — Спомням си боксовете. Нещо пишеше на тях.

— Какво? — попита Балард.

— Не си спомням, по дяволите. Имаше обаче някакви думи, така че да оставят белег или синина с отпечатаните букви.

— В доклада за ареста не се споменава такова нещо. Споменават се само метални боксове.

— Опитвам да си спомня.

— Имаше ли партньор? Той може ли да знае? Може да се окаже важно.

— Бяхме група за реагиране. Участваше целият отдел. Мога да разпитам да видя дали някой помни.

— Добре, кажи ми за самия арест, ако можеш. Този тип отива в хотелска стая с метални боксове в джобовете в очакване на малолетна мъжка проститутка, а получава само пробация. Как става това?

— Добър адвокат, предполагам.

— Защо ли питам!? Можеш ли да си спомниш нещо повече?

— Направихме засада в стаята, защото очаквахме една от отрепките да се появи в десет, обаче в девет се почука на вратата и дойде твоят човек, с металните боксове. Ние се стъписахме — какво става, по дяволите? Хванахме го и намерихме в джоба му боксовете. Спомням си, че имаше и оправдание — продавал коли на старо и трябвало да излиза на пробно кормуване с всевъзможни типове, така че имал нужда от нещо, с което да се защити.

— С метални боксове?

— Само ти казвам какво каза.

— Добре, добре… И какво стана после?

— Ами, нищо всъщност. Мислехме, че вероятно това е типът, когото чакахме в десет, но не можахме да го свържем със сценария, който разигравахме, така че…

— Какъв сценарий?

— Така наричахме чатовете, които водехме по интернет. Тоест, нямахме доказано намерение. Обадихме се на наблюдаващия прокурор, разказахме му какво имаме и че не сме сигурни дали това е човекът от сценария. Прокурорът нареди да го арестуваме за боксовете и ако успеем да го свържем със сценария по-късно, да добавим и другите обвинения. Арестувахме го според инструкцията, и толкова.

— После опитахте ли да го свържете със сценария?

— Виж… Балард, нали?

— Да, Балард.

— Знаеш ли колко време е нужно, за да откриеш от кой компютър е писал? Този тип работеше в автокъща и имаше достъп до всички компютри в офиса. Хванахме го заради боксовете и това е престъпление. Трябваше да пържим и друга риба.

Балард кимна сама на себе си. Беше наясно как работи системата. Че има твърде много престъпления, твърде много неизвестни, твърде много юридически правила. Бяха задържали Трент за някакво престъпление, а това означаваше един боклук по-малко по улиците. Било е време да продължат напред и да хванат следващия боклук.

— Добре, благодаря, че се обади — каза тя. — Ще е от полза. И моля те, свържи се с мен, ако някой от отдела ти си спомни какво е пишело на боксовете или ако някой ги е снимал. Може да помогне на разследването.

— Дадено, Балард.

Балард застана пред портала към задния паркинг на управлението и мушна служебната си карта в електронния четец. Стоманеният портал се отвори, тя вкара вана вътре и започна да кръжи, за да намери свободно място. Нощем паркингът беше по-пълен, защото по улиците имаше по-малко патрулни коли.

Влезе в управлението през задния вход и видя двама пияници, закопчани с белезници за специалната пейка за задържани. И двамата бяха повръщали на пода между краката си. Балард ги отмина и продължи към горния етаж и съблекалнята, за да облече костюма, с който работеше.

Стаята на детективите беше пуста както обикновено по това време. Понеже нямаше определено за нея бюро, трябваше да провери на бюрото на приемната дали има съобщения за нея. Чакаше я розов плик — обаждане от номер с код 888, в четири следобед. Името на обадилия се беше надраскано нечетливо и приличаше на Нърф Коен — не го познаваше. Взе го, отиде на бюрото, което използваше обикновено, и седна.

Преди да провери съобщението отвори фотоархива в телефона си и заразглежда снимките, докато не откри нараняването на торса на Рамона Рамон. Увеличи изображението с палец и показалец и затърси признаци, които да показват, че може да е направено с метален бокс. Не беше сигурна дали си внушава, или не, но сега й се струваше, че вижда нещо, което не беше забелязала в болницата. Струваше й се, че вижда отчетливи форми в синините от лявата и дясната страна на торса. Не толкова ясни, че да открои думи, но й се струваше че съзира буквите Д и О отляво и буквите Л и О отдясно. Прецени също, че следите, които вижда, ако са думи, ще са обърнати, ако са написани правилно на юмруците на нападателя.

Така или иначе, формата на синините беше от значение. Това, което виждаше в момента, не беше научно или дори приблизително неопровержимо доказателство, но представляваше малка частица от пъзела, който сякаш се оформяше около Трент и й даваше импулс да продължи в същата посока. Реши, че е време да приведе ходовете в разследването си — поне законните в електронен вид. Погледна часовника над телевизионните екрани и видя, че до началото на нощната смяна има още час. За това време можеше да свърши много. Залови се за работа, като започна с хронологията на разследването, макар че това нямаше да е първият документ в папката. От дълъг опит беше наясно обаче, че хронологията е основна част от всяко разследване.

След половин час телефонът й иззвъня — обаждане от скрит номер.

— Балард слуша.

— „Добро и зло“.

Беше Хорхе Фернандес. Гласът й трепна от нетърпение.

— Това ли е било на боксовете?

— А-ха. Попитах момчетата и си спомниха. Добро и Зло. Непрекъснатата борба в човека. Разбираш ли?

— Да, разбирам.

— Помага ли ти?

— Мисля, че да. Можеш ли да ми дадеш името на този, който си е спомнил? Може да ми потрябва.

— Дейв Олмънд, Дендито. Така го наричаме, защото се конти. Занимаваме се с пороци, но той си мисли, че сме скапано модно шоу.

— Ясно. Благодаря ти, Фернандес. Длъжница съм ти.

— Успешен лов, Балард.

След като свърши разговора, тя извади снимката на синините на Рамона и отново се зае да ги проучва. Сега ставаше ясно — Д и О, от ДОБРО и Л и О от ЗЛО. Изглеждаха почти еднакво гледани и отпред, и огледално.

Балард знаеше, че е малко вероятно да са върнали на Трент боксовете, с които са го арестували. И че три години след ареста са били унищожени от отдела за съхраняване на доказателства. Ако обаче бяха част от някаква парафилия — садо-мазохистична фантазия в този случай, — не беше трудно да повярва, че се е върнал там, откъдето е взел първите боксове, и се е сдобил с втори чифт.

Инжекцията адреналин, която бе усетила по-рано вечерта, сега се превърна в локомотив, който препускаше във вените й. За нея Трент вече не беше просто оперативно интересен. Локомотивът бе отминал тази гара. Вече беше убедена, че това е нейният човек, и нищо не би могло да се сравни с момента на това прозрение. Това е Светият Граал на детективската работа. Няма нищо общо с доказателства или юридически процедури, или вероятна причина. Просто го усещаш. Нищо в живота й не би могло да се сравни с това. Беше го чакала от доста време, откакто работеше в Късното шоу, но сега усещаше дълбоко в себе си, че то е причината да не иска да напусне тази работа никога, където и да я сложат, каквото и да говорят за нея.