Късното шоу

13

Имаше представа за социалната структура на препълнените лагери за бездомници в града. Както общината, така и полицията често ставаха обект на критики и съдебни дела от страна на защитници на гражданските права за лошо справяне при срещите с бездомните хора и техните общности. Това бе довело до въвеждане на курсове за обучение за придобиване на специфична към проблема чувствителност и нещо, което в края на краищата се равняваше на политика на вдигнатите ръце. От тези курсове Балард беше научила, че лагерите на бездомниците се развиват до голяма степен като всеки друг град и се нуждаят от социална и управленска йерархия, които да предоставят услуги като сигурност, вземане на решения и управление на отпадъците. В много от тях имаше лица, които играеха ролята на кметове, шерифи и съдии. Така че когато влезе в лагера на „Хелиоторп“, Балард реши да потърси шерифа.

Ако не се броеше непрекъснатият грохот от магистралата горе, всичко в лагера беше тихо и спокойно. Минаваше полунощ, ставаше хладно, а обитателите се свиваха в дрипите си и се готвеха за поредната нощ сред произвола на стихиите, зад стени от найлон или, ако имат късмет, зад алуминиевата черупка на някой кемпер.

Забеляза някакъв мъж да се движи сред нещо като бунище — там, където хората, които живееха от боклуците на другите, хвърляха своите боклуци. Закопчаваше си колана, ципът на панталона му беше свален. Вдигна поглед, видя Балард и се сепна.

— Ти пък коя си, мамка му?!

— Полиция Лос Анджелис. Ти кой си?

— Живея тук.

— Ти ли си шерифът? Търся някой, който отговаря за това място.

— Не съм шериф, но съм нощната смяна.

— Сериозно? Да не си охрана?

— Ами, да.

Балард откачи значката си от колана и я вдигна.

— Балард, полиция Лос Анджелис.

— Аз… аз съм Денвър. Така ми викат.

— Добре, Денвър. Не искам да безпокоя никого. Трябва ми помощта ти.

— Добре.

Денвър пристъпи напред и протегна ръка. Балард едва се овладя да не направи физиономия. За неин късмет радиостанцията й беше в дясната ръка, така че имаше причина да избегне ръкостискането.

— Искам да поговорим — каза тя. — Един от вашите е в болница и е ранен лошо. Искам да разбера къде живее. Можеш ли да ми помогнеш?

— Кой е? Тук хората идват и си отиват. Понякога си зарязват багажа.

— Рамона Рамон. Нещо като испанско момиче. Каза, че живее тук.

— Да, знам я Рамона. Обаче трябва да знаеш, че е мъж.

— Знам, че е мъж. Роден е мъж, но се определя като жена.

Денвър като че ли се обърка, но Балард продължи:

— Значи, живее тук?

— Ами, живееше. Изчезна преди седмица и си мислехме, че няма да се върне. Както ти казах, хората идват и си отиват, и често си оставят нещата. Значи, някой друг й зае мястото, нали разбираш. Така става тук. Който дреме, губи.

— Кое беше мястото й?

— В „Мидас“ седем четири, в началото на колоната кемпери.

И посочи редицата разнебитени коруби, паркирани в края на празното място. Първият кемпер беше мръснобял, с кабина „Додж“. Отстрани имаше оранжеви ивици, а отзад беше покрит с найлоново американско знаме, за да го пази от дъжд. Отвън изглеждаше поне на четирийсет години.

— Чух, че го купила от предишния за сто долара, след което той заминал в джунглата.

Денвър посочи лагера. Беше ясно, че кемперите, колкото и да са разнебитени, са предпочитани обиталища в общността. Наскоро бе възникнала нова индустрия — вадеха негодни кемпери и каравани от автоморгите, изтегляха ги до различни паркинги на пусти места или под естакади на магистрали и ги продаваха евтино, дори ги отдаваха под наем на бездомни хора. Предаваха се от ръка на ръка и често ставаха причина за конфликти между собственици и своеволно изхвърляне на обитатели. Управлението на града вече формираше специална група, която трябваше да решава този проблем, както и много други, свързани с увеличаващото се бездомно население на града — най-голямото западно от Ню Йорк Сити.

— Колко време е била тук? — попита Балард.

— Около година — отговори Денвър.

— Сега има ли някой там?

— Да, един тип. Бесния понеделник.

— Това му е прякора, така ли?

— Да. Хората тук използват прякори, нали разбираш? Оставят предишните си имена в миналото.

— Ясно. Да поговорим с Бесния понеделник тогава. Трябва да огледам вътре.

— Няма да се зарадва, ако го събудиш. Не току-така му викат Бесния.

— Ясно. Ще се справим, Денвър.

Тръгна към първия кемпер от редицата и вдигна радиостанцията, за да поиска подкрепление. Казаха й, че ще го получи до четири минути.

— Нали знаеш, че хората тук се тревожат, когато идва полиция? — каза Денвър, след като Балард свали радиостанцията.

— Знам — каза тя. — Не искаме да създаваме проблеми. Ще зависи от Бесния понеделник обаче.

Беше извадила малко тактическо фенерче от жабката на колата. Задната част беше от тежка стомана и тя почука с нея на вратата на кемпера. Отстъпи на безопасно разстояние, два метра назад и две крачки вляво. Забеляза, че на вратата няма дръжка, а през две дупки е прекарана стоманена верига. Кемперът се заключваше по този начин и когато си вътре, и когато те няма.

Никой не отговори отвътре, не се чу и някой да се раздвижва.

— Някой май се е заключил — отбеляза Балард.

— Да, вътре е — отвърна Денвър.

Балард почука по-силно. Звукът отекна в бетона горе и се чу доста по-силно от шума на шосето.

— Ей, Бесен! — извика Денвър. — Излез за малко.

В далечината се появи полицейска кола и продължи бавно по „Хелиотроп“. Балард присветна с фенера си към нея. Патрулката дойде и спря до кемпера. Слязоха двете униформени жени от инструктажа. Херера водеше, партньорката й беше Дайсън.

— Балард, какво имаме тук? — попита Херера.

— Трябва да вдигнем един тип от кемпера — отговори. Балард. — Денвър смята, че няма да се зарадва особено.

След толкова десетилетия експлоатация пружините на кемпера бяха доста зле. Фургонът започна да скърца и да се клати, щом някой вътре се раздвижи. След миг отвътре се чу глас:

— Какво искаш?

Денвър се обади, без да го карат:

— Ей, Бесен, дошла е полиция. Искат да огледат кемпера ти, защото тук живееше Рамона.

— Е, вече не живее тук — отговори Бесния. — А аз спя.

— Отвори вратата! — нареди Балард високо.

— Имаш ли заповед? Знам си правата.

— Не ми трябва заповед. Искам да отвориш вратата или ще изтеглим кемпера ти на полицейския паркинг, ще разбием вратата и ще те арестуваме за възпрепятстване на разследване. Ще те приберат в областния затвор, а хубавият кемпер ще отиде при някой друг. Това ли искаш?

Балард реши, че е казала точно каквото трябва. Зачака.

Херера отстъпи настрани, за да приеме обаждане по раменната радиостанция. Дайсън остана с Балард. След трийсетина секунди зад вратата се чу дрънченето на веригата. Бесния понеделник отваряше.

Заради прякора и предупреждението на Денвър, че Бесния ще е ядосан, Балард очакваше от кемпера да излезе едър мъж, готов за скандал. Вместо това се появи дребно същество с очила и побеляла брада, с вдигнати ръце. Балард му каза да си свали ръцете и го отведе при Дайсън и Херера, която се бе върнала при тях. Попита го кой е собственик на кемпера и вещите в него. Съществото, което се представи като Сесил Бейти, каза, че се е нанесло само преди два дни, след като каквото и да било имало за вземане отвътре било изнесено от други. Каза, че според него в кемпера нямало никакви вещи на Рамона Рамон.

Балард каза на униформените да държат Бейти под око, докато тя огледа вътре. Сложи си латексови ръкавици и се качи по двете стъпала. Плъзна лъча на фенерчето през малкото двустайно пространство. Беше пълно с боклуци и смърдеше на ареста за пияници в управлението в неделя сутрин. Огледа се, но не видя нищо, което би могло да е на Рамона Рамон. Мина през първото помещение и отиде отзад, където имаше доста голямо легло, на което бяха струпани мръсни чаршафи и одеяла. Стресна се, когато чаршафите изведнъж се размърдаха — в леглото имаше човек.

— Дайсън, ела тук! — извика Балард. — Бързо!

Чу как полицайката влиза в кемпера. Задържа светлината върху лицето на жената в леглото. Беше мръсна, косата й беше мазна и разчорлена. По лицето и шията й имаше зарастващи рани. Тежък случай на наркомания.

— Изведи я — нареди Балард.

Дайсън пристъпи напред, отметна чаршафите и издърпа жената, — тя беше облечена с няколко фланели и яке — от леглото. Изведе я и Балард продължи да търси.

След като не видя нищо, от което да има полза в разследването си, излезе от спалното помещение. Срещу някогашната миниатюрна тоалетна имаше кухненска секция, която отдавна явно никой не беше използвал. Двата газови котлона сега най-вероятно се използваха само за загряване на лъжички хероин или кристален метамфетамин. Балард започна да отваря горните шкафове, като почти очакваше в тъмнината да се разбягат плъхове. Вместо това откри малка празна кутия от телефон еднодневка. Изглеждаше доста нова, за разлика от останалите боклуци наоколо.

Балард излезе от кемпера, отиде при Бейти и жената, които стояха с наведени глави до униформените, и им показа кутията.

— Това ваше ли е?

Бейти погледна за миг, после извърна лице.

— Не, не е мое. Беше си тук.

— На Рамона ли е?

— Може и да е било. Не знам, не съм го виждал досега.

Балард реши, че кутията е била на Рамона. Ако по нея или вътре в нея откриеше сериен номер на телефона, имаше шанс да провери какви разговори са водени от този апарат, въпреки че самият той липсваше и би трябвало да е непроследим. Ако имаше разговори, свързващи Рамона с Трент, щеше да има годни за съдебно дело доказателства и тогава всичко това, включително дишането на смрадливия въздух в кемпера, нямаше да е напразно.

— Добре, благодаря за помощта — каза тя.

Кимна на Херера и Дайсън да пуснат двамата обитатели на кемпера и те веднага се шмугнаха вътре. След това се обърна към Денвър и му кимна да се приближи, за да поговорят насаме.

— Благодаря за помощта, Денвър, оценявам го.

— Няма проблем. Това ми е работата.

— Когато те попитах за Рамона в началото, каза, че я няма от седмица.

— Да, имаме правило. Можеш да се настаниш на мястото на някой друг само ако не го е имало поне четири дни. Защото, нали разбираш, може да те арестуват и така нататък. Ако те арестуват, те държат седемдесет и два часа. Затова чакаме четири дни и след това пускаме друг да заеме мястото.

— Значи си сигурен, че я е нямало четири дни преди Бесния понеделник да се нанесе преди два дни?

— Сигурен съм, да.

Балард кимна. Това беше индикация, че Рамона може да е била държана в плен от нападателя си пет дни, през които я е изтезавал и измъчвал, преди да я захвърли на паркинга предната нощ и да я зареже там да умира. Трябваше да има предвид и тази възможност.

Благодари на Денвър още веднъж и този път стисна ръката му. Не беше сигурна дали той забеляза, че все още е с латексовите ръкавици.

Върна се в управлението към един и половина след полунощ и преди да отиде в стаята на детективите, се отби в дежурната стая. Мънро седеше зад бюрото си, а на бюрото за писане на доклади в дъното на стаята седеше друг полицай.

— Нещо случва ли се? — попита тя.

— Спокойно е — отговори Мънро. — Не може да се сравнява със снощи.

— Криминалистите още ли са в „Танцьорите“?

— Не знам. Не се отчитат пред мен.

— Е, щом нещата вървят толкова бавно, ще отида да видя дали нямат нужда от помощ.

— Не е наша работа, Балард. Трябва да стоиш тук за всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай, че имаме нужда от теб.

Балард нямаше намерение да ходи в „Танцьорите“. Просто искаше да види как ще реагира Мънро, а възбудата му и бързият отговор бяха знак, че е получил нареждане да държи нея, а може би и цялото управление, настрана от местопрестъплението.

Мънро опита да смени темата:

— Как е жертвата?

— Държи се още — отговори Балард. — Точно за това исках да поговорим. Има сериозен шанс да оцелее. Безпокоя се, че заподозреният може да опита да довърши започнатото.

— Какво? Мислиш, че ще се промъкне в болницата? Ще удуши жертвата с възглавница?

— Не знам. Може би. Нямаше шум в пресата по този случай, но…

— Гледала си „Кръстникът“ прекалено много. Ако искаш да сложа някой пред вратата на онази курва, няма да стане, Балард. Няма да го направя. Нямам хора за това. Нямам намерение да оставя улицата без патрули, за да изпратя хора да дремят в болницата или да закачат сестрите в сестринската стая. Можеш да изпратиш искането си в центъра, но ако питаш мен, те също ще откажат, след като преценят ситуацията.

— Добре, разбрах.

Когато се върна на временното си бюро в стаята на детективите, Балард остави кутията от телефон, която бе взела от кемпера, и се подготви да прекара остатъка от смяната си в опити да проследи апарата, който е бил в нея. Тогава обаче видя розовото листче със съобщението, което бе взела по-рано. Седна и вдигна телефона на бюрото. Не се притесни, че набира посред нощ. Номерът беше безплатен, което означаваше, че е на някоя фирма. Тя или щеше да е отворена, или затворена, така че не би могла да събуди никого, колкото и да е късно.

Докато чакаше да отговорят, отново опита да разчете името, записано на листчето. Не беше възможно. Но веднага щом отговориха разбра кой е оставил съобщението.

— Услуги за картодържателите. С какво мога да ви помогна?

Долови индийски акцент — като на мъжа от Мумбай, с когото беше говорила за картата на госпожа Лантана предната вечер.

— Мога ли да говоря с Ирфан?

— Кой Ирфан? Имаме трима.

Балард взе розовото листче. Беше й се сторило, че пише „Коен“.

Смени „е“ на „а“ и махна „о“:

— Кан. Ирфан Кан.

— Един момент, моля.

След трийсет секунди чу друг глас и й се стори, че вече го е чувала.

— Обажда се детектив Балард, полиция Лос Анджелис. Оставил си съобщение за мен.

— Да, детектив. Говорихме по телефона преди малко повече от двайсет и четири часа. Открих ви.

— Да, така е. Защо?

— Защото получих разрешение да споделя адреса за доставка на закупена чрез измама стока с открадната кредитна карта.

— Разрешение от съда ли?

— Не, шефът на отдела ми позволи. Отидох при него и му казах, че трябва да го направим, защото бяхте много настоятелна, нали така?

— Изненадана съм, честно казано. Все пак благодаря.

— Няма проблем. Радвам се да помогна.

— Е, какъв е адресът?

Кан й даде номер на стая и адрес на булевард „Сайта Моника“, който не беше далече от авеню „Ел Центро“ и дома на Лесли Ан Лантана, доколкото Балард можеше да прецени. Вероятно разстоянието би могло спокойно да се извърви пеша.

Изкуши се да каже на Кан, че вероятността да арестува извършителя е силно намалена от забавянето от двайсет и четири часа, но вместо това му благодари за усърдието и прекъсна разговора.

След това грабна радиостанцията си и ключа за колата и тръгна към вратата.