Късното шоу

10

Автокъщата, в която работеше Томас Трент, бе последната от дълга редица конкуриращи се подобни автокъщи, подредени по северната страна на булевард „Ван Найс“ към центъра на Долината. Мина близо час, преди Балард да се добере дотам. Беше с личния си ван, защото служебната машина, зачислена им от полицията, просто крещеше, че е полицейска — с цвят на бебешко ако, без засукани тасове на джантите, със сигнални светлини на решетката отпред и на задното стъкло. Целта й беше само да огледа Трент и да го прецени, а не да го предупреди за интереса на полицията.

Беше свалила на телефона си снимката от ареста на Трент преди три години и сега я извади на дисплея. Паркира край бордюра на „Ван Найс“, огледа внимателно снимката, после затърси с очи между паркираните стари и нови автомобили, за да открие търговци. Не видя Трент. Можеше да е в залата вътре, но тъй като офисите на търговците бяха разположени покрай задната ограда, нямаше как да види обитателите им. Пак се обади на официалния номер на автокъщата и пак поиска да говори с Трент, за да е сигурна, че не си е тръгнал от работа. Той отново отговори по същия начин, но този път Балард не прекъсна връзката.

— Аз съм Том. С какво мога да ви помогна?

Гласът му звучеше уверено, като на опитен търговец.

— Исках да дойда да погледна една „Акура“ RDX, обаче при този трафик ще мине време, докато се добера до вас — каза Балард.

Беше прочела марката и модела на джип, поставен на пиедестал до входа на паркинга.

— Няма проблем! — възкликна Трент. — Тук съм, докато не затворим. Как се казваш, скъпа?

— Стела.

— Чудесно, Стела. Искаш да купиш или търсиш кола под наем?

— Да купя.

— Значи имаш късмет. Имаме чудесна оферта за финансиране, с лихва един процент, до края на този месец. Ще изплащаш ли?

— А, не. Просто искам да купя.

През витрината Балард видя един от мъжете в стъклените офиси покрай задната стена да става. Държеше до ухото си слушалка на телефон с кабел. Опря ръка на бюрото и продължи да говори.

— Имаме всичко, което ти е нужно.

Балард чу думите в момента, в който мъжът зад стъклото ги произнесе. Беше Трент, макар че видът му се бе променил доста след ареста на булевард „Сепулведа“. Сега главата му беше избръсната, носеше и очила. Ако се съдеше по това, което виждаше, беше и наедрял. Раменете му изпъваха плата на ризата с къси ръкави, с която беше, а вратът му изглеждаше твърде дебел, за да закопчае копчето на яката под вратовръзката.

Балард забеляза нещо и веднага извади от жабката на вана малък бинокъл.

— Кога според теб ще успееш да се добереш до тук? — продължи Трент.

— Ами… — Балард млъкна.

Остави телефона в скута си и погледна през бинокъла. Фокусира и за първи път огледа Трент както трябва. Пръстите, които държаха слушалката до ухото му, като че ли бяха разранени около ставите.

Взе телефона отново и каза:

— Двайсетина минути.

— Чудесно — каза Трент. — Ще подготвя колата.

Балард прекъсна разговора, запали двигателя и потегли.

Мина две пресечки по „Ван Найс“ и сви вдясно, в квартал с къщи от времето на Втората световна война. Спря пред една, в която не светеха никакви лампи, и отиде в задната част на вана. Свали пистолета, значката и радиостанцията си и ги сложи в малкия заварен за пода сейф. Извади портфейла си от чантата на рамото си и също го сложи там — каквото и да се случеше в автокъщата, нямаше да даде на Трент шофьорската си книжка. Вече му беше дала фалшиво име и не смяташе да рискува с истинското си име или адрес.

След това съблече костюма и обу джинси, които подхождаха на блузата. Бяха широки, за да може да носи резервен пистолет в кобур на глезена си, без да се вижда.

Обу маратонки и отново седна зад волана. Върна се до автокъщата и този път влезе в паркинга отпред.

Още преди да е слязла зад вана й се плъзна сребриста „Акура“ RDX и спря — търговски трик. Така щеше да й попречи да си тръгне. Трент слезе ухилен и посочи Балард с пръст, след като и тя се появи от вана.

— Стела, нали?

И без да изчака потвърждение, вдигна ръка и посочи акурата.

— Ето това е.

Балард отиде зад вана. Огледа машината, макар че искаше да огледа Трент.

— Добре — каза. — Само този цвят ли имате?

— В момента — отговори Трент. — Но мога да доставя всеки цвят, който искаш. Най-много два дни.

Тя най-после погледна Трент и протегна ръка.

— Здрасти, между другото — каза му.

Той улови ръката й и тя стисна неговата силно. Гледаше лицето му, докато стискаше пръстите. Усмивката на търговец не изчезна от лицето му, но тя видя по физиономията му да преминава сянката на рязка болка. Травмата беше нова. Металният бокс, ако не е широк, може да нарани и този, който го използва.

— Искаш ли да направиш пробно шофиране? — попита Трент.

— Разбира се — отговори Балард.

— Чудесно. Само ще ми трябва копие от шофьорската ти книжка и застраховката.

— Няма проблем.

Отвори чантата си и започна да тършува вътре.

— О, по дяволите — изпъшка. Оставила съм си портфейла в офиса. Беше мой ред да платя кафето и е останал на бюрото ми. По дяволите.

— Няма проблем — каза Трент. — Можем да отидем с акурата до офиса ти, там ще направим копията и ти ще караш на връщане.

Балард беше предвидила подобен отговор и се бе подготвила.

— Не става. Офисът ми е в Удленд Хилс, а живея в Холивуд. Ще отнеме много време. Жена ми вече ме чака за вечеря. В петък обикновено излизаме.

— Твоята… — Трент се овладя. — А… ами тогава…

Погледна през стъклената витрина, сякаш търсеше някого.

— Виж какво — каза след малко. — Този път ще направим изключение от правилата, но трябва да е кратко. След това можем да подготвим всичко за утре и да дойдеш с шофьорска книжка, застраховка… и чекова книжка. Става ли?

— Добре, но не съм съвсем сигурна, че искам тази кола — каза Балард. — Не обичам сребристо. Надявах се да е бяла.

— Мога да осигуря бяла до неделя, понеделник най-късно. Дай да тръгваме!

Заобиколи бързо колата и седна на пасажерското място, като движеше ръце край тялото си, сякаш тича. Балард седна зад кормилото, изкара машината на булевард „Ван Найс“ и се насочи на север.

Трент й каза да стигне до „Шърман Уей“ и после да свие на запад, по магистрала 405. След това можела да кара по магистралата до изхода за булевард „Бърбанк“ и да се върне до „Ван Найс“, като в този правоъгълник ще може да усети как се държи колата в градски условия и на магистрала. Балард знаеше, че при това ще мине два пъти покрай булевард „Сепулведа“ — улицата, на която Трент бе арестуван преди три години.

Когато стигнаха до магистрала 405, планът на Трент се натъкна на препятствие. Колите по нея буквално стояха на едно място, заради прибиращите се от работа. Балард каза, че ще излезе от магистралата при „Ваноуен“. До този момент разговаряха предимно за акурата и какви качества търси тя в една кола. В няколко от отговорите си тя успя да спомене жена си, за да провери дали ще долови, ако Трент има проблем с еднополовите двойки, но той не захапа въдицата.

След като излезе при „Ваноуен“, Балард сви в южна посока по „Сепулведа“. Булевардът беше успореден на „Ван Найс“ и щеше да ги отведе до Талихо Лодж, без да изглежда, че нарочно се е отклонила от пътя.

Районът беше пълен с молове, бензиностанции, минимаркети и евтини хотели. Територията често ставаше обект на операциите на „Борба с порока“. Докато шофираше, Балард оглеждаше тротоарите, макар и да си даваше сметка, че е твърде рано, за да види навън улични проститутки. След като пресякоха булевард „Виктори“, спряха на червен светофар и тя успя да огледа околността по-спокойно и да коментира.

— Не знаех, че този район е толкова западнал.

Трент се огледа, сякаш виждаше мястото за първи път, после отвърна:

— Да, чувам, че нощем било доста зле по тези места. Сводници, наркомани. Всякакви улични екземпляри.

Балард се засмя.

— Какви например?

— Ще се изненадаш — отвърна Трент. — Мъже, които се обличат като жени, жени, които преди са били мъже. Всякаква отвратителна паплач, каквато можеш да си представиш.

Балард не каза нищо и Трент като че ли осъзна, че така може да застраши сделката си.

— Не че съдя когото и да било — добави той. — Казвам: всекиму неговото. Живей и остави другите да живеят.

— Аз също — отвърна Балард.

След пробното шофиране Балард каза на Трент, че иска да помисли за покупката и ще му се обади след ден-два. Той я покани да отиде с него до бюрото му, за да й даде брошура с информация за клиента. Тя отказа под предлог, че закъснява за вечеря. Отново му подаде ръка и когато той я пое, стисна рязко с палец и показалец пръстите му, при което той трепна и направи гримаса. Балард изви леко китката му и погледна надолу, сякаш виждаше разранената кожа за първи път.

— О! Извинявай! Не знаех, че имаш рана.

— Няма проблем. Леко е ожулено.

— Какво стана?

— Дълга история и не си струва времето да се разказва. Предпочитам да обсъдим как да те снабдим с нова акура.

— Ще помисля и ще ти се обадя.

— Виж… шефът ми много държи да документираме срещите си с потенциални клиенти. После това се отразява на оценките за работата ни. Можеш ли да ми дадеш номера си, за да мога да покажа, че съм изкарал колата от паркинга заради реален клиент? Иначе ще ме подгони, задето не съм взел копия от шофьорската ти книжка и застраховката.

— Ами…

Балард се замисли за момент и реши, че няма да има проблем. Той не би могъл да проследи номера до истинското й име.

— Да, разбира се.

Даде му телефонния си номер и той го записа на гърба на една от визитките си. После й даде чиста.

— Да прекараш чудесна вечер, Стела.

— Благодаря, Том.

Докато Балард измъкваше вана си на заден от мястото в паркинга, Трент остана отвън и я проследи с поглед, после я изпрати с дружелюбно махане е ръка. Тя подкара нагоре по „Ван Найс“ и назад, до мястото, на което беше паркирала в началото. Извади бележник и записа възможно повече цитати от разговора си с Трент. Импровизирани записки, направени веднага след разговора, биха имали много по-голяма тежест в съда, отколкото ако са направени със закъснение. Нямаше представа дали срещата й под прикритие с Трент някога ще стане част от съдебен процес, но при всички случаи беше разумно да запише разговора възможно най-точно.

След като остави бележника, отиде в задната част на вана, за да вземе оръжието, значката и радиостанцията си. Реши да се преоблече в работния си костюм, когато се прибере в управлението. Телефонът й иззвъня миг след като седна зад волана. Номерът беше на Трент и тя вдигна.

— Ей сега погледнах компютъра, Стела — каза той. — Можем да ти намерим бяла акура. Има ги навсякъде — в Бейкърсфийлд, Модесто, Дауни и на други места. Всички са напълно оборудвани, с камера за заден ход и така нататък.

Балард реши, че й се обажда, за да провери дали не му е дала фалшив номер. Фактът, че не беше, като че ли го окуражи.

— Добре, нека помисля — каза тя.

— Ако кажеш, мога да задействам някоя от тези коли още сега — каза Трент. — Ще получиш и отстъпка като последен клиент за деня. Това са петстотин долара от капарото ти, Стела. С тези пари ще можеш да си поръчаш специални стелки или да си направиш нова татуировка, ако искаш. Има много въз…

— Не, Том. Не още — прекъсна го тя решително. — Казах ти, че искам да помисля и ще ти се обадя утре или в неделя.

— Добре, Стела — каза Трент. — Значи ще чакам да ми звъннеш.

Линията прекъсна. Балард запали двигателя и потегли. Отправи се на юг, към планините. Погледна часовника на таблото. Ако Трент работеше до затварянето на автокъщата в десет вечерта, значи му оставаха два часа, преди да се прибере у дома. Значи имаше предостатъчно време да направи това, което бе намислила.