Късното шоу

18

Изчака да стане девет сутринта, неделя, за да почука на вратата на Дийн Таусън. Току-що беше закусила в „Дюпар“ в Студио Сити след сравнително спокойна нощна смяна. Имаше само две повиквания — най-напред, за да установи самоубийство, и после — да помогне в издирването на изчезнал възрастен мъж с алцхаймер. Откриха го в гаража на съседите още преди да е стигнала до мястото.

Положи невероятни усилия да се въздържи да се свърже с Таусън посред нощ. Колкото повече мислеше за записките на Кен Частин от аутопсията, толкова повече вярваше, че Таусън може би държи ключа към решението на загадката около случилото се в „Танцьорите“.

Успя обаче да се сдържи и посвети времето между двете обаждания, за да проучи по-добре подробностите за тримата убити в сепарето мъже в базите данни на полицията. Усилието се отплати малко преди съмване. Като съпостави криминалните досиета на тримата с местата, където са били задържани, успя да открие обща точка — мястото, на което тримата би могло да са се срещали и да са взаимодействали. Оказа се, че пет години преди това и тримата са били настанени в центъра за задържане „Питър Дж. Пичис“ в Кастейк.

„Пичис“ беше част от огромната затворническа система на област Лос Анджелис. Преди няколко десетилетия институцията била заведение с много лек режим за пияници, които били оставяни там да изтрезнеят и да излежат евентуалните си присъди за шофиране в нетрезво състояние или пиене на публично място. Сега беше най-голямото съоръжение в системата на областта и функционираше като заведение със строг режим. Почти осем хиляди мъже пребиваваха там, докато изчакват делата си или излежават присъди, по-кратки от година. Оказа се, че през май 2012 Сантанжело бил в „Пичис“, за да излежи деветдесет дни за побой, Фабиан бил там трийсет дни за притежаване на наркотици, а Абът доизлежавал шестмесечна присъда за незаконни залагания. Доколкото Балард можеше да пресметне, престоят на тримата се застъпваше три седмици.

„Пичис“ беше доста голямо заведение и Балард беше наясно с този факт. Беше ходила там много пъти, за да разпитва арестанти, и знаеше, че задържаните винаги се разделят от познатите си, което би включвало и тримата от сепарето. Членовете на банди се държаха отделно според принадлежност и раса, а спалните помещения, отделени за бандите, представляваха половината от капацитета на институцията. Не откри никакви сведения някой от тримата някога да е членувал в улична банда.

Другата поло вина от капацитета беше допълнително разделена на спални за очакващите делата си и на спални за осъдени, които вече излежават присъди. Сантанжело, Фабиан и Абът бяха от втората група — на вече осъдените. С това броят на арестантите, с които биха могли да влизат в контакт, намаляваше на две хиляди души. Бройката беше достатъчно малка, за да може тримата да са се познавали и да са били в контакт. И тримата бяха извършители на престъпления срещу морала — залагания, лихварство, наркотици — и не бе изключено да са се занимавали с тъмния си бизнес и зад решетките. Казано накратко, Балард имаше сериозни основания да смята, че Сантанжело, Фабиан и Абът са се познавали поне от пет години преди съдбовната си последна среща в „Танцьорите“.

Нищо в докладите по случая не показваше, че официалното разследване на касапницата в клуба е стигнало до този извод за жертвите в сепарето. Балард сега бе изправена пред дилемата дали да потърси начин да сподели наученото с разследващите, макар че техен шеф беше човекът, положил толкова усилия да я изгони от полицията.

Освен това заключенията й за тримата убити можеха да се отразят на издирването на четвъртия, неизвестния мъж от сепарето — тоест стрелецът. Той също ли беше лежал в „Пичис“ с тримата? И той ли беше съден за престъпления срещу морала? Или връзката му с тримата имаше съвсем друг произход?

Когато след края на смяната си излезе и отиде да закуси, Балард реши да продължи работата си и да потърси начин да подаде находките си на официалното разследване. Струваше й се някак, че го дължи на Частин.

Сита и доволна, реши, че е крайно време да се срещне с Таусън, преди да е излязъл от дома си. Би предпочела да го направи в осем, но реши да му остави още един час сън, защото беше неделя. Разчиташе на помощта му, така че допълнителният сън можеше да се отплати.

Надяваше се и да го хване преди да е имал шанс да прочете „Л. А. Таймс“, защото знаеше, че там има материал за убийството на Частин. Ако Таусън знаеше нещо за убийството, би могъл да откаже да говори от страх, че този, който е убил полицая, може да посегне и на него.

Балард знаеше, че всички действия на бившия й партньор от последните два дни ще бъдат проследени от разследващите детективи. Материалът в „Таймс“, който бе прочела в „Дюпар“, твърдеше, че убийството е свързано е разследването на случилото се в „Танцьорите“ и че екипът, работещ по случая, ще бъде подсилен с детективи от „Тежки престъпления“.

Балард бе извадила домашния адрес на Таусън от Департамента по превозните средства, така че след закуската се отправи към Шърман Оукс с две чаши кафе и картонен поднос.

Адвокатът живееше в сграда на „Дикенс“, само на пресечка от булевард „Вентура“. Имаше подземен паркинг и заключен вход към улицата. Балард изчака на тротоара и когато някакъв човек излезе, за да разходи кучето си, се шмугна през вратата, като промърмори:

— Забравих си ключовете.

Намери вратата на Таусън и почука. Откопча значката от колана си и се приготви да я покаже.

Отвори й облечен с дрехи, с които тя предположи че спи — анцуг за тренировки и тениска със знака на „Найк“. Беше към петдесетте, нисък, с шкембенце, очила и прошарена брада.

— Адвокат Таусън, полиция на Лос Анджелис. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Как влезе в сградата?

— Вратата беше открехната. Просто влязох.

— Има пружина. Би трябвало да се затвори автоматично. Все едно, вече говорих с полицията, а днес е неделя сутрин. Не може ли да почака до утре? Нямам дела. Ще съм в кантората целия ден.

— Не, сър, не може да почака. Както знаете, тече много важно разследване и кръстосани потвърждения на разпитите.

— Какви, по дяволите, са тези „кръстосани потвърждения“?

— Различни детективи следват една и съща следа. Понякога така се улавят подробности, които другият е пропуснал. Свидетелите си спомнят повече подробности.

— Не съм свидетел на нищо.

— Но имате информация, която е важна.

— Знаеш ли какво си мисля, че е това „кръстосано потвърждение“? Мисля си, че не разполагате с нищо.

Балард не отговори. Искаше той да си мисли това. Така би се почувствал по-важен и би станал по-открит. Изглежда, още не знаеше, че Частин е мъртъв. Тя вдигна картонения поднос и каза:

— Донесох кафе.

— Нямаше нужда — отвърна той. — Аз си правя сам.

Отдръпна се, за да я пропусне да мине.

Въведе я в кухнята и я покани да седне, докато направи кафе. Тя отпи от другото, от „Дюпар“. Не беше спала от почти двайсет часа и имаше нужда от глътка кафе.

— Тук ли живееш? — попита го.

— Да — отговори той. — И съм съвсем сам. Ти?

Въпросът й се стори странен, но пък нали искаше да установи положението в жилището — има ли други хора и как най-добре би могла да проведе разговора. Въпросът му не беше уместна реакция и тя видя възможност да предизвика желанието му да й помогне и да й даде нужната информация.

— Нищо сериозно — отговори Балард. — Работя в най-невероятни часове и ми е трудно да водя нормален живот.

Показа му възможността. Вече беше време да се залавят за работа.

— Водил си защитата на Гордън Фабиан по федерално дело за наркотици — каза Балард.

— Точно така — отвърна Даусън. — Знам, че звучи цинично, но това, че го убиха, ми спестява необходимостта да сложа развалено яйце в кошницата с резултатите си, ако ме разбираш.

— Искаш да кажеш, че си щял да загубиш делото?

— Точно това искам да кажа.

— Фабиан знаеше ли го?

— Казах му го. Хванали са го с цял килограм в жабката на колата, която кара, в която е бил сам и която е регистрирана на негово име. Наистина нямаше измъкване от това. Причината да го спрат също е повече от легитимна. Изобщо нямаше за какво да се хвана. Щяхме да влезем в съда и много бързо да излезем с присъда „виновен“.

— Не е ли бил готов на споразумение?

— Никой не ни предложи споразумение. На въпросния килограм имаше обозначение на картел. Прокурорът би разговарял за споразумение само ако Фабиан издаде контактите си. Фабиан не смяташе да го прави, защото предпочиташе да влезе в затвора за пет години — това е задължителният минимум в този случай, — отколкото картелът Синалоа да го погне задето е пропял.

— Бил е пуснат под гаранция. Сто хиляди. Откъде е взел тези пари, плюс парите за хонорара ти? Ти си един от най-добрите и скъпи адвокати в града.

— Ако това е комплимент, благодаря. Фабиан продаде къщата на майка си, плюс още някои ценности. Беше достатъчно, за да покрие хонорара ми и десет процента от гаранцията.

Балард кимна и отпи от хладкото кафе. Видя как Таусън поглежда крадешком отражението си в стъклото на шкафа горе и си оправя косата. Беше го накарала да й каже повече за делото, отколкото би трябвало. Може би нямаше значение, защото клиентът му беше мъртъв. Може би го правеше, защото се интересуваше от нея и си даваше сметка, че най-прекият път към сърцето на един детектив е помощта, която му оказваш. Тя пък си даде сметка, че вече трябва да премине към целта на посещението си.

— Колегата ми, детектив Частин, ти се е обаждал в петък.

— Да, обади ми се — отвърна Таусън. — И му казах общо взето това, което казвам сега на теб. Не знам нищо за случилото се.

— Нямаш представа защо Фабиан може да е бил в „Танцьорите“ в четвъртък вечерта, така ли?

— Нямам. Знам само, че беше отчаян човек. Отчаяните хора правят отчаяни неща.

— Какви например?

— Не знам. Всякакви.

— Споменавал ли е някога пред теб имената Кордел Абът или Джино Сантанжело?

— Навлизаме в сферата на привилегированите отношения между клиент и адвокат, които между другото остават такива и след смъртта. Ще ти кажа едно обаче — никога не е споменавал тези имена пред мен, макар да е очевидно, че ги е познавал. В края на краищата е бил убит с тези хора, нали?

Балард реши да премине към важната част. Таусън или щеше да премине границата на привилегированите отношения, или не.

— Защо Фабиан е носел микрофон на срещата в „Танцьорите“?

Таусън се вторачи за момент в нея, преди да отговори. Балард разбра, че е попаднала на следа. Това означаваше нещо за него.

— Интересно — каза Таусън.

— Така ли? — отвърна Балард. — Кое е интересното?

— Защото, както вече установихме, той беше прецакан. И на определен етап от взаимоотношенията ни му казах, че ако не иска да издаде картела, единственият начин да се измъкне би бил да издаде някой друг.

— И той как реагира на това?

Таусън издиша шумно.

— Знаеш ли какво, мисля, че тук трябва да размахаме флага на поверителните отношения между клиент и адвокат. Навлизаме твърде дълбоко в частните комуникации между…

— Виж, шестима души са мъртви. Ако знаеш нещо, трябва да ми го кажеш.

— Мислех, че са петима.

Балард си даде сметка, че е сгрешила, като е включила в бройката и Частин.

— Петима, разбира се. Какво отговори Фабиан, когато му каза, че трябва да издаде някой друг?

Таусън почна да си налива кафе. Балард го гледаше и чакаше.

— Знаеш ли, че като начинаещ адвокат работех в офиса на областния прокурор? — попита той.

— Не, не знаех — отвърна Балард.

Упрекваше се, че не бе проучила миналото на Таусън, докато проучваше миналото на клиента му.

Той извади от хладилника бутилка мляко и наля малко в кафето си.

— Да. Работих осем години като помощник областен прокурор. Последните четири бях в ППС. Знаеш какво е това, нали?

Всички знаеха какво е ППС. Отделът за Почтеност в правосъдната система беше личният стражар на областния прокурор.

— Разследвал си ченгета — каза Балард.

Таусън кимна, после се облегна на плота и отпи от кафето си. Балард реши, че това е някаква мъжка реакция. Оставаш прав и така заемаш по-висока позиция в разговора.

— Точно така — каза той. — И често използвахме микрофони. Най-добрият начин да хванеш продажно ченге е да го запишеш. Винаги клякат, когато им се обясни, че в съда ще прозвучат собствените им думи. Собствените им компрометиращи думи.

Замълча, но Балард не каза нищо. Чакаше, защото беше сигурна, че той се опитва да й подскаже нещо, без обаче да нарушава допустимата граница на поверителността, която дължи на мъртвия си клиент. Таусън отпи още глътка кафе, после продължи:

— Нека започна, като пак кажа, че не знам защо Фабиан е бил в онзи клуб в четвъртък вечер и нямам представа с кого се е срещал там и с каква цел. Обясних му обаче, че ако иска да посочи някого в замяна срещу споразумение, той трябва да е по-голяма риба от него самия. Ясно е, че системата работи така. Трябва да даде на областния прокурор някой, когото той иска повече, отколкото иска самия него.

— Добре. Той какво каза на това?

— Попита: „Какво ще стане, ако е ченге?“.

И направи жест с чашата кафе, все едно искаше да каже: „Поемай оттук и действай“.

Балард се съсредоточи. Думите на Таусън отговаряха на предположенията, които бе обмисляла през нощта — че Фабиан е бил с микрофон на срещата в „Танцьорите“ и че четвъртият човек в сепарето онази вечер е бил полицай. Само така можеше да се обясни поведението на Частин — това, че е продължил да работи в петък вечер, след като са му казали да се прибира вкъщи.

— Да се върнем малко назад — каза тя. — Кога беше разговорът ви за по-голямата риба с Фабиан?

— Преди около месец — отговори Таусън. — Тогава говорих с него за последен път.

— И какво му отговори, когато той те попита: „Какво ще стане, ако е ченге?“.

— Отговорих му, че от дните си в прокуратурата знам, че федералните много обичат да прекарват ченгета. Съжалявам, но е истина. Големи заглавия, сериозни политически дивиденти. Дребните наркодилъри са навсякъде. Когато областният прокурор обвинява ченге, мед му капе на сърцето.

— Значи му каза всичко това? Ти ли го посъветва да носи микрофон?

— Не, не съм го съветвал нищо такова. Предупредих го. Предупредих го, че корумпираните ченгета са много опасни, защото могат да загубят много.

— Попита ли го кое е ченгето?

— Не, не го попитах. Беше много общ разговор. Не беше среща за планиране. Не ми е казвал: „Познавам корумпирано ченге“. Попита ме: „Какво ще стане, ако е ченге?“. И най-общо аз му отговорих: „Да, ако е ченге, ще е добре“. И толкова. Не съм му казвал да си слага микрофон, но може и да съм подхвърлил, че трябва да има солидни доказателства. Това беше всичко и тогава говорихме за последен път. След това не съм го виждал.

Балард вече бе убедена, че е открила мотива и причината стрелецът да убие най-напред Фабиан — той е бил предателят. Ликвидирал е всички в сепарето, после е бръкнал под ризата на Фабиан и е дръпнал микрофона.

Въпросът беше откъде е научил за подслушването? За Балард всичко изглеждаше ясно. Записващото устройство беше започнало да гори кожата на Фабиан и той се е издал, като е трепнал или като е опитал да махне жицата от кожата си. По някакъв начин ченгето е разбрало. След това, когато си е дало сметка, че срещата е капан, е действало решително.

Балард вдигна очи към Таусън и се замисли доколко да свали картите си.

— Детектив Частин задава ли ти въпроси в тази посока в петък?

— Не. Нищо подобно. Не е споменавал тези неща.

— Добре.

— Добре? Защо да е добре?

— Гледа ли телевизия, чете ли новините снощи или тази сутрин?

— Току-що ставам. Не съм видял нищо.

— Истината е, че жертвите вече са шест. Детектив Частин е бил убит късно в петък през нощта.

Таусън се ококори: явно пресмяташе какво означава тази новина. Стигна до извода, който предвиждаше Балард.

— Заплашва ли ме нещо?

— Не знам — отговори Балард. — Трябва обаче да вземеш всички предпазни мерки.

— Шегуваш ли се?

— Ще ми се да се шегувах.

— Не ме замесвайте в това! Просто подсказах нещо на клиент, и толкова.

— Разбирам. Според мен разговорът е бил частен. Няма да попадне в никой архив или доклад. Обещавам.

— Господи! Трябваше да ми кажеш, че Частин е убит.

— Казах ти.

— Да, след като измъкна от мен каквото искаше.

След още пет минути и след като увери Таусън, че няма да го излага на никакъв риск, Балард си сложи тъмните очила и тръгна към вана си. Пред вратата се престори, че търси ключовете, и се огледа крадешком.

Беше изплашила Таусън и с това беше изплашила и самата себе си. Беше време да последва собствения си съвет и да вземе всички предпазни мерки.