Късното шоу

15

Арестуваният беше идентифициран като Кристофър Нетълс. Това обаче дойде от задния му джоб, не от самия него. В мига, в който щракнаха белезниците, той заяви, че иска адвокат и отказва да говори. Балард го предаде на Смит и Тейлър и тръгна към отворената врата на стая 18. Отново извади оръжието си, защото трябваше да провери стаята и да се увери, че никой не се крие там. Тази вечер съквартирантката на Бесния понеделник вече я бе изненадала и тя нямаше да допусне да се случи пак.

Стаята беше пълна с кутии и кашони от неща, поръчани онлайн. Нетълс беше развил сериозен бизнес — купуваше стока с крадена кредитна карта и я продаваше или залагаше в заложни къщи. Балард се увери, че вътре няма друг човек, и излезе.

Понеже Нетълс беше освободен условно при излежаване на присъда за криминално престъпление, Балард не беше длъжна да преминава през конституционните процедури, защитаващи гражданите от незаконно задържане и претърсване. Според правното определение предварителното освобождаване под условие означаваше, че Нетълс все още е под опеката на щата. Приемайки условията, той се бе отказал от защита. Служителят, който отговаряше за него през този период, имаше право да влиза в дома му, в колата му и на работното му място, без да му е нужно дори кимване от съдия.

Балард извади мобилния си телефон и позвъни на Роб Комптън — щатския отговорник за предсрочно освободените, придаден към полицейското управление в Холивуд. Събуди го. Беше го правила и друг път и знаеше каква реакция може да очаква.

— Роби, събуди се — каза му. — Един от клиентите ти се е разпасал в Холивуд.

— Рене!? — отговори той със сънен глас. — Балард! Мамка му! Петък вечер е! Колко е часът? Кое време е?

— Време е да си заслужиш заплатата.

Той изруга отново и Балард му даде няколко секунди да дойде на себе си.

— Събуди ли се вече? Кристофър Нетълс. Познаваш ли го?

— Не, не е мой.

— Защото е дошъл тук от област Сан Диего. Сигурна съм, че там го познават, но сега е в Холивуд, а това го прави твой.

— Кой е той?

— Има да доизлежава две години за кражби, плюс нарушаване на условията за предсрочно освобождаване, защото се подвизава наоколо от две седмици. Имаме хотелска стая, пълна с кашони от Амазон и други фирми за онлайн търговия, така че искам да го задържиш официално, така че да мога да претърся щателно нещата му.

— Кой хотел?

— Мотел „Сиеста Вилидж“, на „Санта Моника“. Сигурна съм, че знаеш къде е.

— Бил съм там няколко пъти, да.

— Е, какво ще кажеш да дойдеш тук сега и да ми помогнеш с този тип?

— Балард, не. Бях заспал мъртвешки, а утре трябва да ходя с момчетата ми на риба.

Балард знаеше, че Комптън е разведен и вижда тримата си синове само през почивните дни. Беше го научила една сутрин, когато двамата се прибираха заедно след случай, по който бяха работили цялата нощ.

— Хайде, Роби, стаята му прилича на склад на супермаркет. Освен това, забравих да ти кажа, имаше огнестрелно оръжие. Наистина ще съм ти задължена, ако ми помогнеш.

Този път Балард прибягна до кокетничене, без да се замисля. Ако така би могла да убеди колега мъж да си свърши работата, защо да не използва женския си чар? Комптън се справяше добре с отговорностите си, но много трудно излизаше от къщи нощем. Независимо колко му се налагаше да работи извънредно, той беше длъжен да спазва и официалното си работно време. Наред с това компанията му извън служебните задължения допадаше на Балард. Беше привлекателен и спретнат, дъхът му винаги беше свеж и имаше чувство за хумор — нещо, което повечето от колегите, с които тя работеше, бяха изгубили отдавна.

— Дай ми половин час — каза той накрая.

— Имаш го — отговори тя бързо. — Благодаря, Роби.

— Ти го каза, Рене, длъжница си ми.

— И още как!

Знаеше, че последните й думи ще намалят половината час с десет минути. Радваше се, че Комптън ще дойде. Намесата на отдела по спазването на условните освобождавания щеше да улесни нещата значително. Комптън имаше право да отмени предсрочното освобождаване на Нетълс, с което щяха да бъдат орязани и гражданските му права и защита. Нямаше да има нужда да се занимава с офиса на областния прокурор или да разговаря с намусен дежурен съдия, за да й даде заповед за обиск на стаята. Щяха да претърсят и стаята, и пикапа щателно, без никакви формалности.

Освен това щяха да задържат заподозрения за нарушаване на изпитателния срок. Нетълс щеше да бъде махнат от улицата и върнат в затвора още преди новите обвинения дори да бъдат предявени — ако бъдеха предявени. Понякога връщането в затвора и решаването на новите дела беше достатъчно, за да може системата да функционира. При пренаселването на затворите налагаха по-леки присъди за престъпленията, в които няма насилие, така че ако Нетълс се върнеше да доизлежи година или две, вероятно не би останал в затвора по-дълго, ако му дадат нова присъда за кражбите, които е извършил. На практика притежанието на оръжие беше единственото, на което биха обърнали внимание в кабинета на прокурора.

След като приключи разговора с Комптън, тя отиде при Смит и Тейлър и им каза, че могат да отведат Нетълс в управлението и да го задържат за нарушаване на изпитателния срок и притежание на огнестрелно оръжие. Каза им още, че ще остане на място и ще изчака отговорника по условните присъди, за да претърси пикапа и стаята на Нетълс.

Смит не отговори. Задвижи се неохотно, след като получи нареждането, и Балард не можеше да разбере какво го тревожи.

— Нещо не е наред ли, Смити?

Смит продължи да вземе Нетълс, който беше натикан на задната седалка на нейната кола.

— Смити!? — каза тя настоятелно.

— Тактика — каза той, без да се обръща.

— За какво говориш? — попита Балард.

Той не отговори и тя отиде при него. Знаеше, че не бива да оставя неизречени неща с колега мъж, особено ако я е обучавал. Думата им тежеше.

Зачуди се дали не е заради лошата позиция, която бе заела, след като излезе от нишата с автомата за кока-кола, но патрулната кола беше дошла по-късно и тя не мислеше, че са я видели.

— Отговори ми, Смити! Каква тактика имаш предвид?

Смит вдигна ръка, сякаш искаше да прекрати разговора, който сам беше провокирал.

— Не! Ти започна — настоя Балард. — Онзи е на задната седалка, нямаше стрелба, никой не е пострадал, за каква тактика говориш?

Смит се обърна към нея. Тейлър спря, но беше ясно, че няма никаква представа за какво говори партньорът му.

— Къде ти е якето за тактически операции? От километър се вижда, че не носиш бронирана жилетка — каза Смит. — Първо, трябваше да си с тези неща, Балард, и второ, трябваше да изчакаш да дойдем, за да го приберем, а не да ни извикаш, за да ти спасим задника.

— Това са глупости — тросна се тя. — Ще ме накиснеш за униформено яке и предпазна жилетка?

— Не съм казал и дума за накисване — отвърна Смит. — Просто казвам, че не се прави така. Ти не трябва да правиш така.

— Хванахме нашия човек, това е важното.

— Безопасността на полицая е важното. Опитвам да науча този новобранец да се оправя на улицата, а ти му даваш страхотен пример.

— Ти даде ли му пример снощи, когато реши да не оградиш местопрестъплението на булевард „Санта Моника“?

— Какво? Заради онази отрепка? Балард, сега ти говориш дивотии.

— Казвам само, че арестувахме престъпник с оръжие и никой не пострада. Мисля, че хлапето научи нещо, обаче ако искаш да пълниш главата му с глупости, давай, няма кой да те спре.

Смит отвори задната врата на колата на Балард и с това сложи край на спора. Бяха достатъчно опитни, за да знаят, че не бива да продължават пред заподозрян. Балард изпрати Смит и се върна към стая 18.

Комптън пристигна петнайсет минути след като Смит и Тейлър заминаха от мотела с Нетълс. Дотогава гневът на Балард се беше поуталожил, но тя продължаваше да крачи пред отворената врата на стаята. Макар да бе охладила нервите си значително, знаеше, че укорът на Смит ще я тормози още няколко дни и ще вгорчава задоволството й от ареста.

Комптън беше добре сложен мъж и обикновено носеше плътно прилепнали ризи, за да подчертават мускулите му, така че те да впечатляват и вразумяват освободените предсрочно, които трябваше да наблюдава. Тази вечер обаче беше с широка фланела с дълги ръкави, която до голяма степен скриваше физическите му качества.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да, добре съм — отговори тя. — Защо?

— Лицето ти е зачервено. Къде е моят човек?

— Откарахме го в управлението, но имахме лек спор. Униформените го отведоха, за да го регистрират. Мога да те свържа с шефа на дежурната смяна, ако искаш да прекъснеш изпитателния му срок. Казах им, че ще го направиш.

— Добре. Как смяташ да стане?

— В стаята му има много вещи. Мисля да започнем от тях. В пикапа няма нищо, ако не се брои кашонът, който искаше да натовари, когато го изненадахме. Телевизор с плосък екран, но е счупен.

— Добре тогава, да действаме.

— Обадих се на шефа на дежурната смяна и скоро ще докарат вана за проследяване, който използваме. Надявам се да успеем да натоварим всичко това на него.

— Окей, това вече е план.

До края на нощта описваха и товариха вещите от стая 18 на вана. Разбираха се лесно, защото и преди бяха работили заедно и се познаваха. В процеса на търсене откриха класьор с кредитни карти на осем различни собственици, включително картата на Лесли Ан Лантана. Откриха и още две огнестрелни оръжия, скрити под матрака на леглото.

След като най-после стигнаха до управлението, Балард успя да свърже пет от имената върху кредитните карти със съобщения за обири, постъпили в управлението през предните седем дни. Междувременно Комптън се настани зад бюро с компютър и се зае да проследи трите оръжия в базата данни на Администрацията по тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите. Никое не фигурираше в докладите за обири, които откри Балард, но Комптън установи, че глокът — оръжието, което Нетълс носеше в колана си — е обявен за откраднат в Тексас преди две години. В базата данни нямаше подробности около кражбата. След това Комптън пусна искане за допълнителна информация, но и двамата с Балард бяха наясно, че ще получат отговор най-рано след няколко дни, а може би и седмици.

Към шест сутринта иззетата от стая 18 стока беше складирана в товарен ван, паркиран пред управлението, пикапът беше изтеглен и прибран в полицейски паркинг, списък и пълен доклад за ареста на Нетълс беше оставен на бюрото на шефа на отдел „Кражби“. Той нямаше да се появи на работа до понеделник, но нямаше причина да се бърза, защото Нетълс нямаше да отиде никъде. Комптън вече бе анулирал изпитателния му срок.

Последно се погрижиха за трите намерени пистолета. Всички огнестрелни оръжия се съхраняваха в специални кутии и метални каси в склада за доказателства. Балард остави Комптън в стаята на детективите и отиде до склада. Задумка по вратата на стаята за съхранение на оръжия и шумът привлече вниманието на лейтенант Мънро, който дойде по коридора и надникна.

— Балард, отлична работа тази нощ.

— Благодаря, лейтенант.

— Колко могат да му лепнат?

— Имам осем кредитни карти на различни имена и шест от тях се свързват с шест случая досега. Предполагам, всички те ще се окажат ограбени.

— А пистолетите?

— Единият е обявен за откраднат в Далас, преди две години. Поискахме подробности от администрацията по огнестрелните оръжия и се надяваме да ги получим следващата седмица.

— Развилнял се крадец, а? Капитанът ще се зарадва.

— Капитанът не се радва на мен, така че е без значение.

— Радва се на всеки, който разчиства случаите и маха боклука от улиците. Странното е, че този тип, Нетълс, отказа обезопасената стая.

Мънро имаше предвид, че Нетълс на практика е отрекъл да е наркоман и не е приел да бъде затворен в килия с меко тапицирани стени за задържани, които страдат от абстиненция. Това беше странно, защото повечето кражби бяха мотивирани от нужда от пари за набавяне на наркотици. Нетълс може би беше различен. През краткото време, докато го арестуваха, Балард не беше видяла физически признаци за наркомания.

— Събирал е пари за нещо — отбеляза тя. — В джоба му имаше две хиляди и шестстотин долара. В пикапа намерих още хиляда, заедно с квитанции от заложни къщи. Крадял е кредитните карти, поръчвал е стоки онлайн, преди сметките да бъдат блокирани, после ги е залагал за пари в брой.

— Кои заложни къщи?

— Много са. Действал е в широк периметър, за да не го засечем. Мистерията е, че в стаята или пикапа не открихме лаптоп.

— Вероятно е ходил в офис центрове или е наемал компютри.

— Може би. А може да е имал съучастник. В понеделник от „Кражби“ ще проверят дали е така.

Мънро кимна. Последва неловка пауза. Балард знаеше, че той има да каже още нещо, и беше почти сигурна какво е.

— Е? — подхвърли тя. — Смити накисна ли ме?

— Спомена нещо за тактика, да — отговори Мънро. — Но това не ме интересува. Докато съм на смяна, ако имаш резултати, всичко е наред.

— Благодаря, лейтенант.

— Това не значи обаче, че не се тревожа за теб.

— Виж, лейтенант, това беше най-добрият начин да пипнем онзи симпатяга. Дори сега, ако трябваше да го направя пак, щях да постъпя по същия начин — да го накарам да излезе от стаята. Само щях да си сложа якето и предпазната жилетка, за да не се гневи Смити чак толкова.

— Успокой се, Балард. Понякога си като настръхнала котка. Смити не се гневи, разбираш ли? Просто иска новобранецът му да се научи как трябва да се правят тези неща.

— Все едно. Спомена, че няма да ме докладваш.

— Да, няма. Освен това казах на Смити, че ще поговоря с теб, и го направих. Това е. Вземи си урок, Балард.

Тя не отговори веднага. Виждаше, че лейтенантът чака някакво потвърждение от нея, за да приключи въпроса, но й беше трудно да се примири, след като знаеше, че не е сгрешила.

— Добре, така да бъде — каза най-накрая.

— Добре.

Мънро изчезна в кабинета си, а Балард се върна в стаята на детективите. Смяната й беше свършила и тя съжаляваше, че тази нощ не бе успяла да работи по побоя над Рамона Рамон. Усещаше умората в костите си и знаеше, че преди да обмисли следващите си ходове спрямо Томас Трент, трябва да поспи.

Комптън все още беше в стаята на детективите и я чакаше.

— Да тръгваме — каза тя.

— Къде? — попита той.

— При теб.