Късното шоу

30

Повечето хора се опитваха да се измъкнат от Лос Анджелис, а тя искаше да влезе в града. Все пак напредваше, макар и мъчително, с наетия „Форд Таурус“ през плътния трафик в пиковия час по шосе 101 към центъра. Километрите се нижеха бавно и тя се опасяваше, че може да пропусне последния срок на „Таймс“. Беше съставила план, който според нея щеше да й помогне да запази преднината си пред онези от отдела, които работеха против нея.

Знаеше едно-две неща за негласните размити граници на договорките между медии и правоохранителни органи. Знаеше, че няма истински дух на сътрудничество, а още по-малко доверие. Тези, които прекосяваха размитите граници, служеха като застраховка срещу риск. Знаеше за тези практики и сега щеше да ги използва за собствените си цели.

Сградите на „Таймс“ и на администрацията на полицията са една до друга на Първа улица, дели ги само „Спринг Стрийт“. Двете гигантски бюрокрации се гледат с жълтеничави погледи, но в определени моменти несъмнено имат нужда една от друга.

Стигна в 7:20 и паркира на скъпия платен паркинг зад сградата на вестника. Метна през рамо чанта, в която носеше малко чисти дрехи, и влезе в едно кафене, от чийто ъглов прозорец виждаше цялата улица между вестника и полицията.

След като се настани с чаша кафе на плота пред ъгловия прозорец, извади телефона си и се обади на Джери Кастор на директната му линия.

— Рене Балард.

— О! Да, здрасти, радвам се, че се обади. Не бях… все още има време да запиша коментарите ти за случилото се.

— Няма да правя никакви коментари. Този разговор е твърдо извън протокола.

— Добре, но се надявах да чуя някаква реакция за това, което ще напиша в материала си, което е…

— Чу ме. Няма да коментирам и ми е все едно какво ще напишеш в материала си. Ще затворя, освен ако не потвърдиш, че разговорът ни е извън протокола.

Последва продължително мълчание.

— Е, добре, извън протокола сме — каза накрая Кастор. — Поне засега. Просто не разбирам защо не искаш да ми дадеш своята гледна точка за случилото се.

— Записваш ли? — попита Балард.

— Не, не записвам.

— Добре. Искам да те информирам обаче, че аз записвам. Записвам от началото на разговора. Нещо против?

— Не. Но все пак не разбирам защо…

— Ще разбереш след няколко минути. Значи не възразяваш, че записвам?

— Да, не възразявам.

— Добре. Кастор, обаждам се, за да ти кажа, че информацията ти не е вярна. Че източниците ти в полицията на Лос Анджелис те манипулират, за да публикуваш материал, който не само не е верен, но и цели да навреди на мен и на други.

— Да навреди? Как така?

— Ако излъжеш във вестника, това ще ми навреди. Трябва да се върнеш при източниците си, да погледнеш мотивите им и да поискаш от тях да ти кажат истината.

— Да не би да твърдиш, че не си наръгала Томас Трент няколко пъти? Че показанията ти не са в противоречие с показанията на друга жертва?

Втората част беше нова информация и щеше да й е от полза.

— Казвам само, че са те излъгали и че записвам този разговор — каза Балард. — Ако публикуваш материала и лъжите в него, и извадените от контекст изказвания, тогава този запис с предупреждението в него ще отиде право при главния ти редактор и някои други медии, така че за обществото и в редакцията ти ще стане ясно що за репортер си и що за вестник е „Лос Анджелис Таймс“. Приятна вечер, Кастор.

— Чакай! — извика той.

Балард прекъсна линията и зачака, без да изпуска от поглед служебния вход на сградата на „Таймс“.

Опираше се на факт, хипотеза и предположение. Фактът беше, че е незаконно и против политиката на полицията на Лос Анджелис да се разкриват публично подробности от разследвания на конкретни хора. Тази сутрин беше убила човек при изпълнение на дълга си. Това беше новина и полицията беше длъжна да информира обществеността за случилото се. Това щеше да стане със съобщение за пресата, договорено между всички засегнати. С Фалцър бяха написали изявление от три абзаца, докато бяха в кемпера сутринта. Тя обаче не се бе съгласявала да се огласяват повече подробности около смъртта и последвалото разследване. Кастор очевидно разполагаше с информация извън подготвеното съобщение за пресата. Това означаваше, че разполага с източник, който му дава тези подробности в нарушение на закона и политиката на полицията.

Хипотезата й беше, че източникът му е умен и прикрит и би положил усилия да не се окаже в позиция, заради която да бъде компрометиран. Определено не би разкрил подробности за лично разследване в телефонен разговор, който може да бъде записан или подслушан от други без негово знание. Независимо от мотивите на източника да даде информацията на вестника самото й предаване би станало тайно и не по телефона, в редакцията или в полицията.

Това водеше до предположението. Току-що бе подхвърлила на Кастор бърза топка и предполагаше, че той ще хукне, образно казано, в паника към източника си, за да спаси материала си. Трябваше да му предаде това, което току-що бе чул от нея. И ако имаше условие да не се говори по телефона, тогава Кастор трябваше да излезе от редакцията всеки момент и да отиде да се срещне с източника си.

Единственото й опасение беше, че тайното място на срещата им би могло да е кафенето, в което беше тя в момента. Би било напълно нормално репортер от „Лос Анджелис Таймс“ и служител на полицията да се срещнат случайно в кафене, което е на еднакво разстояние от двете сгради. Биха могли да разменят думи и документи на опашката от клиенти, докато чакат да им дадат поръчаното, или край масата със захарта и сметаната.

Балард проследи с поглед някакъв мъж, който излезе от вратата на „Таймс“ и тръгна в северна посока. След като реши, че не е този, когото очаква, погледна отново към изхода и… сега се появи истинският Джери Кастор. Тръгна на юг, като подмина кафенето по отсрещния тротоар на „Спринг Стрийт“. Балард заряза кафето, което дори не бе опитала, излезе на тротоара и тръгна на юг, без да изпуска от поглед Кастор на другия тротоар.

Преди време би било невъзможно да проследи някого пеша в центъра на Ел Ей заради липсата на пешеходци след като свърши редовният работен ден, от девет до пет. Напоследък обаче мястото се бе оживило, защото много от младите хора, работещи в района, решаваха да избегнат кошмара на убийствения трафик и да заживеят в близост до мястото, където работят. Ресторантите и нощният живот не закъсняха. Тази вечер, почти в осем вечерта, Балард нямаше проблем да се смеси с други пешеходци и да върви след Кастор, макар и да не изглеждаше, че журналистът се опасява от следене. Не погледна назад нито веднъж. Не погледна нито веднъж отраженията във витрините. Крачеше бързо и целенасочено, като човек със задача и краен срок.

Кастор отведе Балард четири пресечки нататък по улицата, до ъгъла на Пета улица, после сви надясно и изчезна в една отворена врата. Балард се зачуди дали това не е финт, за да се отърве от евентуални преследвачи, но когато стигна до мястото, видя неонов надпис, който обявяваше, че мястото е книжарница.

Влезе предпазливо и попадна в огромен магазин, разположен в пространство, вероятно преди това било огромно фоайе на банка. Имаше редици етажерки с книги, поместени между колони в коринтски стил, които се издигаха два етажа нагоре до богато украсен таван. На една стена висеше скулптура от книги, подредени като морска вълна. Балкони пред щандове за изкуство и използвани грамофонни плочи предлагаха гледка към основния етаж, който беше пълен с клиенти. Балард нямаше представа, че това място съществува, и заради вълнението едва не забрави защо всъщност е дошла.

Прикри се зад две етажерки с класици и огледа долното ниво, за да открие Кастор. Не го видя никъде, но беше невъзможно да види всички ъгълчета заради многото етажерки, колоните и други препятствия.

Видя мъж с бадж с името му, закопчан за ризата, да отива към касите до вратата.

— Извинете — спря го тя. — Как да се кача горе?

— Елате, ще ви покажа — отговори мъжът.

Отведе я до ниша, която не бе видяла, и посочи стъпалата нагоре. Тя му благодари и бързо се качи.

От горното ниво се виждаше идеално почти цялата площ долу. Имаше няколко ниши за четене, отделени с етажерки, поставени под прав ъгъл, с кожени кресла или канапета. Мястото беше идеално за тайни срещи.

Тя огледа долното ниво два пъти, преди да открие Кастор в ниша почти точно под нея. Седеше на ръба на канапе и разговаряше тихо, но живо с друг мъж. Мина малко време, преди онзи да се обърне и тя да види лицето му.

Беше лейтенант Фалцър.

Балард не знаеше дали трябва да се възмути на предателството на лейтенанта, или да се радва, че е научила откъде изтича информацията и че би могла да направи нещо по въпроса.

Извади телефона си и тайно направи няколко снимки на двамата долу. В един момент дори включи на видеозапис, защото Кастор стана, сякаш бързаше, и погледна Фалцър отгоре. Махна с ръка пренебрежително, после излезе от нишата и тръгна към вратата. Балард остави видеозаписа включен, докато репортерът не излезе на улицата.

Върна обектива назад, към нишата, в която седеше Фалцър, но него вече го нямаше. Тя свали телефона и огледа магазина щателно. От лейтенанта нямаше и следа.

Изведнъж се разтревожи, че може да я е видял и в момента да се качва към второто ниво. Обърна се към стълбите, но там нямаше никого. Всичко беше наред. Фалцър вероятно също беше излязъл от магазина от друг изход, скрит някъде сред многото етажерки.

Слезе на долното ниво, като не преставаше да се озърта за Фалцър, но него го нямаше. Излезе на Пета улица и пак се огледа. Лейтенантът като че ли се бе изпарил.

Реши, че Фалцър, както и Кастор, е дошъл на срещата пеша, но е минал същите четири пресечки по Мейн Стрийт, а не по Спринг. Мейн беше по-удобна от изхода на административната сграда на полицията, а и така се осигуряваше дистанция между репортера и източника му. Изчака светлината на светофара да се смени и пресече, после тръгна по Пета до Мейн Стрийт. На кръстовището погледна небрежно зад ъгъла, на север, по Мейн. Там, на две пресечки по посока административната сграда, видя мъж да крачи забързано и позна напористата походка на Фалцър.

Понеже се опасяваше, че лейтенантът може да прояви по-голяма предпазливост от Кастор относно възможността някой да го следи, изчака още десет минути и после също тръгна по Мейн. Стигна до Първа, там сви вдясно и продължи към Малко Токио.

Нае стая в хотел „Мияко“, след като на рецепцията я увериха, че може да избира между няколко вида суши от менюто на румсървиса.

Качи се в стаята и веднага си поръча вечеря. После отвори сака и извади дрехите, които смяташе да облече сутринта. Срещата с Фалцър щеше да е решаваща.

Докато чакаше вечерята си, извади телефона и откри през Гугъл служебния номер на адвокат Дийн Таусън. Очакваше да не е в кантората си толкова късно, но не се съмняваше, че ще получи съобщението й. Адвокатите са свикнали клиенти да им се обаждат късно.

И предвид страховете, които бе събудила у него при разговора в неделя сутринта, не се съмняваше, че ще й се обади много бързо.

Свърза се с дежурен, така че разговаря с жив човек, а не с компютър.

— Аз съм детектив Рене Балард, от полицията на Лос Анджелис. Разговарях с мистър Таусън в неделя сутринта във връзка с разследване на убийство. Моля, предайте му възможно най-бързо, че е необходимо да ми се обади тази вечер, колкото може по-бързо, колкото и да е късно. Наистина е спешно.

Прекъсна линията и се приготви да чака.

За да минава времето, пусна телевизора и веднага потъна в пороя политически боричкания и кавги, които кабелните оператори представяха всяка вечер.

Таусън позвъни преди да дойде сушито.