Късното шоу

12

Балард се качи в стаята за инструктаж рано. Това време винаги беше удобно, за да се сприятеляваш с колегите, да чуеш клюките от управлението, да научиш нова информация от улицата. Седем униформени вече бяха седнали по столовете, сред тях Смит и Тейлър. Имаше и две жени, които Балард познаваше, защото се бяха засичали в съблекалнята. Както можеше да се очаква, разговаряха за петорното убийство в клуба предната вечер. Един от полицаите обясняваше, че от „Грабежи и убийства“ били наложили пълна тишина по случая и дори не били съобщили имената на жертвите вече двайсет и четири часа след престъплението.

— Била си вътре, Рене — каза Херера, едната от жените. — Какво се знае за жертвите? Кои са?

Балард сви рамене.

— Нищо не се знае. Аз се занимавах с една от периферните жертви, келнерката. Не ме допуснаха до вътрешния кръг. Видях трима застреляни в едно сепаре и не знам кои са.

— Разбира се, че няма да те допуснат, щом Оливас командва — каза Херера.

Това беше напомняне, че в полицейското управление нищо не може да остане скрито. Месец след прехвърлянето й в Холивуд всички знаеха, че е загубила, когато са гледали жалбата й срещу Оливас, макар че личните въпроси би трябвало да остават тайна по закон.

Балард опита да смени темата.

— Когато идвах, видях, че вътре има хора от „Грабежи и убийства“ — каза тя. — Да не са пропуснали нещо снощи?

— Аз пък чух, че не са си тръгвали — каза Смит. — Занимават се е това от почти двайсет и четири часа.

— Това трябва да е някакъв рекорд — добави Херера.

— Засега рекордът е случаят Фил Спектър — четирийсет и осем часа на местопрестъплението с криминалистите — обади се Смит. — А имаше само един труп.

Спектър беше известен музикален продуцент, убил жена, която завел в дома си от един бар. Случаят беше на шерифа, но Балард реши да не навлиза в подробности.

В стаята скоро дойдоха и други полицаи, след които се появи и лейтенант Мънро. Зае мястото си зад катедрата пред столовете и обяви начало на инструктажа. Беше сух и монотонен. Както обикновено, даде данни за престъпността в района, като спомена и кражбата на кредитна карта, с която Балард и Дженкинс се бяха занимавали предната вечер. Мънро нямаше новини за стрелбата в „Танцьорите“, дори нямаше и полицейски портрет на заподозрения по описания. Докладът му не продължи и десет минути. Завърши, като се обърна към Балард:

— Рене, имаш ли да добавиш нещо?

— Не много. Снощи имахме нападение. Жертвата още е в кома. Станало е на пиацата за транссексуални и всичко, до което някой се добере в тази връзка, ще е добре дошло. Обърнете внимание, че извършителят е използвал метални боксове. Разпитайте за това. Освен това и петимата застреляни в „Танцьорите“ времената са спокойни.

Колегите й се засмяха.

— Добре — изхъмка Мънро.

После премина към вътрешните съобщения за графиците и обучението за работа с личните видеокамери. Балард искаше да си тръгне, но знаеше, че ще е грубо, така че извади телефона си и провери съобщенията си дискретно, с дисплея до бедрото си. Видя, че няколко минути преди това е получила съобщение от Дженкинс. Просто проверяваше какво е положението, както обикновено, когато работеха отделно.

Дженкинс: Как е?

Балард: Мисля, че открих обърнатата къща.

Дженкинс: Как?

Балард: Регистриран по-рано с метален бокс.

Дженкинс: Чудесно. Ще действаш ли тази вечер?

Балард: Не. Все още събирам улики. Ще ти се обадя.

Дженкинс: Добре.

Инструктажът приключи малко след като Балард изпрати и последното съобщение на Дженкинс. Тя прибра телефона и тръгна към стълбището. Мънро я извика, когато свиваше на първата площадка.

— Балард, не отиваш в „Танцьорите“, нали?

Тя спря и го изчака да я настигне.

— Не, защо?

— Просто искам да знам какво правят хората ми — отговори Мънро.

Формално Балард не беше от хората на Мънро, но пусна забележката покрай ушите си. Той отговаряше за уличните патрули в управлението през нощната смяна, а Балард беше детектив и неин пряк началник беше Макадамс — шефът на детективския отдел.

— Както казах на инструктажа, ще работя по нападението от снощи — каза тя. — Макадамс ми даде случая.

— Добре, но не съм получил уведомление за това — отвърна Мънро.

— А получи ли уведомление да ме държиш настрана от „Танцьорите“?

— Не… казах ти, просто искам да знам какво правят хората от нощната смяна.

— Добре, сега знаеш какво ще правя. Трябва да се отбия в болницата, но след това съм на линия, ако имаш нужда от мен.

Обърна се, слезе до долната площадка и влезе в стаята на детективите. Зачуди се дали Мънро не крие нещо. Обикновено работеше самостоятелно, без лейтенантът на патрулните полицаи да знае с какво се занимава. Дали Оливас или някой друг от центъра не му беше наредил да я държи настрана от разследването?

Разговорът с Мънро я беше ядосал, но тя прогони тези мисли, за да може да се съсредоточи върху конкретната си работа. Взе ключовете от служебната кола от чекмеджето на приемната, после грабна нова батерия за радиостанцията от стаята за зареждане. Върна се до временното си бюро, за да вземе чантата и радиостанцията си, и излезе. Качи се в колата и веднага разбра, че някой я е използвал през деня — някой, който бе пренебрегнал забраната за пушене в служебните автомобили собственост на общината. Отвори всички прозорци, мина през портала на паркинга и подкара по „Уилкокс“ към „Сънсет“.

В болницата показа значката си на охраната на входа, а после и на две дежурни медицински сестри, за да я пуснат до стаята, в която лежеше Рамона Рамон, все още в кома. Балард поиска от една сестра, казваше се Наташа, да я придружи, в случай че по-късно се наложи да даде потвърждаващи показания в съда.

Жертвата изглеждаше дори по-зле от предишната нощ. Главата й беше частично избръсната, а операцията за корекция на счупването на черепа и намаляване въздействието на мозъчния оток беше оставила лицето й подпухнало и неузнаваемо. Лежеше сред плетеница от маркучи, инфузионни системи и монитори.

— Налага се да разгърнеш престилката й, за да мога да снимам синините по гърдите й — каза Балард на Наташа.

— Не го ли направихте снощи? — попита медицинската сестра.

— Имаме снимки от снощи. Днес обаче синините изглеждат различно.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Просто разгърни престилката.

Балард знаеше, че кръвонасяданията се появяват, когато кръвоносните съдове под кожата бъдат увредени от травма и червените кръвни телца проникнат в околните тъкани. Понякога синините стават по-големи и по-тъмни през първите двайсет и четири часа след травмата, защото кръвта продължава да се процежда навън от увредените кръвоносни съдове. Надяваше се синините на Рамона Рамон сега да са по-добре изразени, така че дори да успее да ги разчете.

Сестрата избута маркучите настрани, после дръпна термоодеялото, което покриваше пациента. Разкопча престилката и откри голото тяло. В пениса му беше мушнат катетър, урината в прозрачната торбичка беше червеникава от вътрешните кръвоизливи. Сестрата върна одеялото нагоре и Балард не успя да разбере дали го прави от стеснителност или от отвращение.

Лявата страна на торса, горе, беше покрита от голяма плътна синина. Очертаните ръбове на следата от удара, които Балард бе разчела предния ден, сега бяха заличени, защото кръвта продължаваше да се разпростира под кожата. Ако го бе видяла за първи път сега, нямаше да разбере, че травмата е нанесена с метален бокс. Балард се наведе над лявата страна на пациента, за да огледа лилавите петна отблизо. Много скоро видя двете О, в по-тъмен цвят от околния оттенък на синината. Беше убедена, че са двете О от ДОБРО.

— Наташа, ще погледнеш ли?

Балард се изправи и се отдръпна, за да направи място. Посочи очертанията.

— Какво е това? — попита Балард.

— Кое? Синината ли? — учуди се Наташа.

— Има очертания. Виждаш ли ги?

— Ъ-ъ… да, може би. Имаш предвид тези кръгове?

— Именно. Искам да ги снимам.

Балард извади телефона си и отново се приближи, след като Наташа се отдръпна. Докато правеше снимките, си спомни билбордовете, които виждаше из целия град и на които имаше впечатляващи фотографии с професионално качество, направени с айфон. Снимките, които тя правеше сега, никога нямаше да се появят на билборд.

— Това от оръжие ли е? — попита Наташа. — Имал е някакви пръстени, когато го е ударил?

Балард продължи да снима, първо със светкавица, после без.

— Нещо такова.

Отиде от другата страна на леглото, за да огледа синините от лявата страна на торса. Там лилавите петна бяха с още по-тъмен цвят, но не се виждаше нищо, което да напомня за думата „ЗЛО“. Даваше си сметка, че по-тъмният цвят означава по-силна травма, а разликата между синините от двете страни означаваше, че дясната ръка на нападателя е по-силната. Опита да си спомни дали по време на срещата им и пробното кормуване Томас Трент бе направил нещо, което да показва, че е левак. Беше ясно, че пръстите на дясната му ръка са разранени. После си спомни, че бе записал телефона й с дясната си ръка.

Балард снима и лявата част на торса, за да документира размера на травмите.

— Можеш да я завиеш, Наташа — каза тя. — Засега приключих.

Докато закопчаваше престилката, Наташа попита:

— Видя, че е мъж, нали?

— Биологично е мъж — каза Балард. — Обаче предпочита да живее като жена. Мога да го приема.

— О… — отвърна Наташа.

— Знаеш ли дали го е посещавал някой? Има ли семейство?

— Не знам такова нещо.

— Ще я прехвърлят ли някъде?

— Не знам. Сигурно.

Презвитерианска болница „Холивуд“ беше частна. Ако не бъдеха открити близки на Рамона или застраховка, тя скоро щеше да бъде прехвърлена в общинска болница, където нивото на грижите нямаше да е като тук.

Балард благодари на Наташа и си тръгна.

След като излезе от болницата, отиде до един квартал под естакада на магистрала 101. Рамона Рамон нямаше шофьорска книжка на сегашното си или на рожденото си име, а единственият адрес, с който разполагаше Балард, беше „Хелиотроп Драйв“. Това беше адресът, записан в картончетата за обиск в папката на „Порок“, и адресът, който беше дала при последния й арест.

Балард смяташе, че най-вероятно е фалшив, не защото в Холивуд няма улица, наречена „Хелиотроп“, а защото от детството си в Хавай знаеше някои неща за цветята и растенията. Често работеше с родителите си в доматените ферми и развъдниците за цветя по планинските склонове на Мауи. Хелиотропът цъфти с пурпурни или сини цветове и е известен с това, че насочва цветчетата си към слънцето. Балард смяташе, че това е някаква метафора, че може би Рамона Рамон е харесала това име на улица, защото отговаря на желанието й да се промени и да следва хода на слънцето.

Сега, докато шофираше към магистралата, видя, че адресът отговаря на място с редица стари кемпери и каравани, паркирани един до друг под естакадата. Това беше един от многото къмпинги за бездомници, а отвъд редицата очукани превозни средства се виждаха разпънати палатки и навеси от син брезент и други материали, в мизерно заграждение под естакадата.

Балард спря колата и слезе.