Късното шоу

19

Имаше нужда от сън, но нямаше да се откаже. След като излезе от апартамента на Таусън, подкара към Западен Холивуд. Следващата й спирка беше домът на Матю Робисън, Метро. Беше му оставила три съобщения, но той не я бе потърсил.

Адресът от регистъра на моторните превозни средства беше в комплекс апартаменти на „Ла Хоя“, южно от „Санта Моника“. Когато мина край мястото, видя полицейска кола без обозначения, паркирана отпред. Продължи напред и спря на половин пресечка по-нататък. Стедман бе казал на Балард, че Частин е изпратил на жена си есемес, в който й казва, че отива да притисне свидетел. Идентифицирането и откриването на този свидетел беше приоритет и тъй като Частин беше документирал обаждане от Робисън в края на хронологията си, изглеждаше, че продавачът на обувки е представлявал интерес за специалния екип.

Балард намести страничното огледало, за да може да наблюдава полицейската кола. След двайсет минути видя двама детективи да излизат от сградата на Робисън и да се качват в нея. Бяха Кори Стедман и Джери Рудолф. Не водеха никого, което означаваше, че или Робисън не си е бил вкъщи, или е бил и е отговорил на въпросите, които са му задали. Поради липсата на отговор от Робисън през изминалата нощ Балард предположи, че е по-вероятно да не си е бил вкъщи.

Изчака Стедман и Рудолф да се отдалечат, после слезе от колата и отиде до сградата. Входната врата не се заключваше. Тя отиде до апартамента на Робисън и почука. Изненада се, когато чу вътре някой да приближава. В процепа на затворената с верига врата се появи дребно момиче на около деветнайсет. Балард показа значката си и попита:

— Ти ли си приятелката на Метро?

Надяваше се полът й и приятелският тон да й помогнат.

— И какво от това? — отвърна младата жена.

— Както двамата мъже, които си тръгнаха преди малко оттук, аз също го търся — каза Балард. — Само че по друга причина.

— Каква е твоята причина?

— Безпокоя се за него. В петък се е свързал с партньора ми. Партньорът ми е мъртъв. Не искам Метро да пострада.

— Познаваш ли Метро?

— Не. Просто опитвам да държа него и приятеля му Зандър възможно най-далече от всичко това. Знаеш ли къде е?

Момичето стисна устни и Балард видя, че се бори със сълзите си.

— Не — отговори момичето сподавено.

— Кога последно си е бил вкъщи? — попита Балард.

— В петък. Имах работа, а когато се върнах тук, в десет, него го нямаше и не отговаряше на съобщенията ми. Няма го, а аз чакам досега.

— Вчера не трябваше ли да е на работа в „Кикс“?

— Трябваше, но не е отишъл. Отидох там и говорих със Зандър и той ми каза, че изобщо не се е появил. Казали, че ако не отиде и днес, ще го уволнят. Започвам да се тревожа сериозно.

— Аз съм Рене — каза Балард. — Ти как се казваш?

— Алисия — отговори момичето.

— Каза ли тези неща на двамата детективи, които бяха тук преди мен?

— Не. Изплашиха ме. Само им казах, че го няма и че не се е прибирал. Идваха и снощи и задаваха същите въпроси.

— Добре, да се върнем на петъка. Метро се е обадил на партньора ми към пет следобед. По това време ти беше ли е него?

— Не. Започвам работа в четири.

— Къде работиш?

— В „Старбъкс“ на „Санта Моника“.

— Къде видя Метро за последен път?

— Тук. В петък имаше почивен ден и беше у дома, когато излязох да отида на работа.

— Какво правеше?

— Нищо. Лежеше на канапето и гледаше телевизия.

Извърна лице от вратата, сякаш за да види стаята зад гърба си. После пак се обърна към Балард.

— Какво да правя? — попита почти отчаяно.

— Съобщи ли в полицията, че е изчезнал?

— Не, още не.

— Според мен трябва да го обявиш за изчезнал. Минали са две нощи, без да се прибере, не е ходил и на работа. Обади се в управлението на Западен Холивуд и съобщи, че е изчезнал.

— Нищо няма да направят.

— Ще направят каквото могат, Алисия. Ако обаче Метро се крие, защото се страхува, няма да е лесно да го намерят.

— Ако се крие, защо не отговаря на съобщенията ми?

Балард нямаше отговор на този въпрос и се опасяваше, че изражението й разкрива истинската й теория за съдбата на Метро.

— Не съм сигурна. Може би ще отговори. Може да държи телефона си изключен, защото се опасява, че през него могат да го проследят.

Това не успокои Алисия и тя каза:

— Вървете си.

И понечи да затвори вратата. Балард протегна ръка и я спря.

— Ще ти оставя визитка. Ако се свържеш с Метро, кажи му, че за него ще е най-безопасно, ако ми се обади. Кажи му, че с детектив Частин бяхме партньори и че той ми имаше доверие.

Извади визитка и я мушна през процепа на вратата. Алисия я взе и затвори, без да каже нищо.

Балард се върна в колата си и сложи ръце на волана. Опря чело на ръцете си и затвори очи. Беше преминала отвъд умората и не можеше да освободи ума си от разследването. Матю Робисън беше описан като свидетел, който не е видял нищо. После, в 17:10, петък, се обажда на Частин. След няколко часа единият е мъртъв, а другият — изчезнал. Какво се беше случило? Какво знаеше — или беше знаел — Метро?

Телефонът й иззвъня и я сепна. Тя вдигна глава и погледна дисплея. Беше баба й.

— Туту?

— Здравей, Рене.

— Всичко наред ли е, Туту?

— Всичко е наред. Обаче идва един мъж. Каза, че бил от полицията, и те търсеше. Помислих си, че трябва да ти кажа.

— Разбира се. Каза ли ти името си, показа ли ти значката си?

Опитваше да не допусне в гласа си тревогата и безпокойството.

Баба й беше на осемдесет и две.

— Имаше значка и ми даде визитка. Каза, че трябва да му се обадиш.

— Добре, ще му се обадя. Ще ми прочетеш ли името и номера му?

— Да. Роджърс Кар.

— Роджърс Кар. Кажи сега номера.

Балард извади химикалка от средната конзола на колата и записа номера на стара разписка от паркинг. И името, и номерът й бяха непознати.

— Туту, пише ли под името му къде работи? В кой отдел например?

— Да. Отдел „Тежки престъпления“.

Сега Балард осъзна какво се случва.

— Идеално, Туту. Ще му се обадя. Той сам ли беше?

— Да, сам. Ти ще дойдеш ли довечера?

— Не. Тази седмица няма да мога. Работя по случай, Туту.

— Рене, това са почивните ти дни.

— Знам, знам, но трябва да работя. Може би ще взема допълнителен почивен ден следващата седмица, ако приключим с това. Излизала ли си да погледнеш вълните напоследък?

— Всеки ден се разхождам по брега. Във водата е пълно с момчета. Чудесни вълни.

Бабата на Балард живееше във Вентура, недалеч от Солар Бийч и Масъл Шоулс — местата, където синът й, бащата на Рене, беше израснал и бе карал сърф.

— Е — каза Балард. — Дано да останат чудесни. Сега ще се обадя на този човек, Туту, за да видя какво иска. Ще ти разкажа другата седмица, когато дойда да те видя.

— Добре, Рене.

— Чао.

Балард прекъсна връзката и погледна часовника на екрана. Беше 11:11 и това означаваше, че магазините на Мелроуз Авеню са отворени. Според Алисия Зандър Спейтс не беше изчезнал. В събота, когато бе опитала да открие Метро, бе разговаряла с него в „Кикс“.

Балард запали двигателя и включи на скорост. Подкара по „Ла Хоя“ към „Мелроуз“. Нямаше намерение да се обажда на Роджърс Кар. Знаеше какво иска и защо я търси. „Тежки престъпления“ бяха привлечени в разследването на стрелбата в „Танцьорите“ и убийството на Частин, така че, както Стедман и Рудолф, Кар най-вероятно проследяваше последните стъпки на Частин. Това би включвало посещение в управлението в Холивуд, задържането на Зандър Спейтс и проверка на мобилния му телефон. Би включвало и последния разговор, който самата тя бе водила с Частин. Той беше личен и само между тях двамата, така че не й се искаше да го споделя.

Беше записала адреса на баба си като свой постоянен адрес във всички лични документи в управлението. Имаше своя спалня в малкото бунгало и прекарваше повечето дни там, привлечена от домашните ястия и компанията на Туту, както и на близкия прибой, и пералнята със сушилня в гаража. Никой обаче освен партньора й Дженкинс не знаеше къде ходи през времето, когато не е на работа. Фактът, че Кар си бе дал труд да шофира час и половина до къщата във Вентура, показваше, че някак се е добрал до личните й документи в службата, и това я безпокоеше. Реши, че ако Кар иска да говори с нея, трябва да я открие.

„Кикс“ беше като повечето магазини на „Мелроуз“ между „Феърфакс“ и „Ла Бреа“. Минималистичен шик и много скъп. По същество беше магазин за модифицирани спортни обувки. Разпознаваеми марки като „Найк“, „Адидас“ и „Ню Баланс“ се модифицираха с цветове, игли, ципове и пришити пайети, кръстчета и броеници, после се продаваха стотици долари над истинската си цена. И както изглеждаше, никой нямаше нищо против, както се стори на Балард. Зад касата имаше табела, на която пишеше, че обувката е изкуство.

Балард се чувстваше толкова в свои води, колкото възрастна госпожа в дискотека. Огледа вече пълния магазин и видя Спейтс да отваря кутия за клиентка, която искаше да си купи маратонки „Найк“ с отпечатани по тях розови целувки. Тъкмо почна да превъзнася великолепието на маратонките, когато видя Балард и каза:

— Идвам веднага, детектив.

Каза го достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички към нея. Тя не обърна внимание на втренчените погледи и взе обувка от един от прозрачните пиедестали, на които беше изложена стоката на магазина. Беше червен „Конверс“, затворен отгоре, качен някак върху шестсантиметрова платформа.

— Ще изглеждаш чудесно с тези, детектив.

Балард се обърна. Спейтс. Беше оставил клиентката да се върти пред едно огледало и да оглежда как й стоят маратонките с розовите целувки.

— Не съм сигурна, че ще издържат на силно вълнение — каза Балард.

Видя по физиономията му, че не е схванал шегата, и продължи:

— Трябва да поговорим. Само няколко минути. Има ли тук някъде офис, в който да сме на спокойствие?

Спейтс кимна към клиентката.

— Работя, а в този магазин съм на комисиона. Днес имаме разпродажба и трябва да продавам. Не мога просто да…

— Разбирам — каза Балард. — Просто ми кажи за Метро. Къде е?

— Не знам, сериозно! Трябваше да е тук. Не се появи и вчера, а когато му се обадих, не вдигна.

— Ако се крие, къде може да е отишъл?

— Какво?! Не знам. Искам да кажа, кой се крие току-така? Всичко това е адски странно.

— Кога го видя за последен път?

— Онази вечер, когато излязохме от клуба. Виж, клиентката ми чака.

— Нека погледа маратонките още малко. Ами петък? Не го видя в петък, така ли?

— Не, и двамата почиваме в петък. Заради това излязохме в четвъртък вечерта.

— Значи не знаеш какво е правил в петък? Не си му се обаждал, за да му кажеш, че си идвал в полицията и полицаите са взели телефона ти? Не си го предупредил, че може да искаме да говорим е него?

— Не, защото той не видя нищо онази нощ. И двамата не видяхме. Освен това не можех да му се обадя, защото онзи детектив ми взе телефона.

— Тогава защо се е обадил на полицията в петък в пет часа? Какво е знаел?

— Нямам представа защо се е обадил и какво е знаел. Виж, всеки момент ще изгубя продажба.

И Спейтс отиде при клиентката, която сега седеше и събуваше маратонките. Май нямаше да има покупка. Балард осъзна, че още държи обувката с шестсантиметрова подметка. Погледна етикета с цената — 395 долара. Внимателно я върна на Стойката — като произведение на изкуството.

Отиде във Венис с намерението да поспи. Взе Лола и разпъна палатката на петдесетина метра от поста на спасителите северно от авеню „Роуз“. Беше толкова уморена, че реши първо да се наспи, а после да излезе със сърфа.

Сънят й беше прекъсван многократно от обаждания от номера, който й беше продиктувала баба й от визитката, която беше оставил Роджърс Кар. Тя не му отговори и той продължаваше да звъни, при което я будеше през 30–40 минути. Не остави съобщение. След третото събуждане Балард изключи звъненето на телефона.

След това спа цели три часа. Събуди се с ръка върху врата на Лола. Провери телефона и видя, че Кар е звънил още два пъти, но този път беше оставил гласово съобщение:

„Детектив Балард, търси ви детектив Роджърс Кар от „Тежки престъпления“. Вижте, трябва да поговорим. Аз съм в екипа, който разследва убийството на колега полицай, Кен Частин. Може ли да ми се обадите, за да уговорим среща?“.

Оставил беше два телефона — мобилен, който Балард вече имаше, и стационарния, в централата. Балард се дразнеше от хора, които започваха каквото имат да кажат с думата „вижте“.

Вижте, трябва да поговорим.

Вижте, не трябва.

Реши още да не му се обажда. Това беше почивният й ден, а денят скоро щеше да свърши. През отворения цип на входа погледна водата и видя, че следобедният вятър вдига леко вълнение. Погледна към слънцето и прецени, че до залез има още час. После щяха да излязат акулите.

След петнайсет минути се носеше по водата, с пасажер. Лола седеше на предния край на дъската и тежестта й я придържаше надолу, когато минаваха през леките вълни. Балард се насочи на север, срещу вятъра, за да може да разчита на него, когато се умореше и трябваше да се връща на брега.

Гребеше с дълги плавни движения. Докато напредваше, през главата й започнаха да се нижат подробностите от касапницата в „Танцьорите“. Опита да очертае какво знае, какво може да приеме за вярно и какво не знае. Ако приемаше за вярно, че четвъртият в сепарето е бил ченге, значи ставаше въпрос за среща на хора, специализирани в различни престъпни сфери — хазарт, лихварство, наркотици. Фабиан, наркодилърът, беше попитал адвоката си дали ще отърве кожата, ако посочи ченге. Това показваше, че познава ченге, което е замесено в незаконни дейности. Може би ченге, което е вземало подкупи и се е месило в разследвания. Може би ченге, което има дългове.

Очертаваше се сценарий, при който ченге с дългове към букмейкър се запознава с лихвар, може би с посредничеството на наркодилъра. Друг възможен сценарий беше ченгето да е дължало пари на букмейкър и лихвар, а наркодилърът да е бил повикан, за да поеме ангажимент да изчисти дълга.

Налице бяха доста правдоподобни възможности и тя не можеше да е сигурна за нито една от тях, без да получи още факти. Промени посоката и се замисли за смъртта на Частин. Действията му сочеха, че е бил по същата следа, по която вървеше сега и тя, но някак бе привлякъл вниманието към себе си и го бяха убили. Въпросът беше как е разбрал толкова бързо? Не беше разполагал с информацията, която тя беше получила от Таусън, и все пак нещо му бе подсказало, че в сепарето е седяло и ченге.

Тя се върна към самото начало на случая. Бързо премина през собствените си стъпки в разследването, отиването в презвитерианската болница и как Оливас я бе изгонил от местопрестъплението. Оглеждаше всичко, сякаш беше филм и я интересуват всички подробности, във всеки кадър.

В края на краищата видя нещо, което не беше наред. Онзи последен момент, когато Оливас я обиждаше и й каза да се маха. Тогава тя погледна покрай него, за да потърси съчувствие. Първо патоанатома, после бившия си партньор. Джей обаче извърна лице, а Частин беше зает с работата си да прибира улики. Дори не погледна към нея.

Сега си даде сметка, че е точно този момент. Частин прибра нещо в плик за доказателства — заприлича й на черно копче, — при което Оливас беше с гръб към него, защото гледаше нея. Частин пък беше с гръб към доктор Джей, така че и тя не можеше да види какво прави.

Не детективите събират улики и доказателства на местопрестъплението. Правят го криминалистите. Отгоре на всичко беше твърде рано да се събират улики и доказателства. Местопрестъплението беше съвсем ново, 3-D камерата още не беше разположена, труповете все още бяха по местата си. Какво ли беше направил Частин? Защо беше нарушил протокола и защо бе взел от местопрестъплението нещо, което още не е описано, заснето, огледано?

Чувстваше се изтощена, но засили темпото, оттласкваше се все по-мощно с всяко загребване с веслото. Раменете, ръцете, бедрата й горяха от усилието. Трябваше да се върне. Трябваше да погледне отново файловете на Частин по случая, за да разбере какво е пропуснала.

Когато стигна брега, забрави болката в ръцете и краката, защото видя до палатката да чака някакъв мъж. Беше с джинси и черно кожено яке, с черни очила. Разбра, че е ченге, много преди да види значката на колана му.

Излезе от водата и бързо откачи каишката, която свързваше глезена й с дъската, после я закачи на нашийника на Лола. Кучето лесно можеше да се измъкне, ако дръпне по-силно, но Балард се надяваше, че така ще го контролира и то няма да го направи.

— Спокойно, Лола.

С дъската под лявата мишница, с пръсти в отвора за хващане, тръгна бавно към мъжа с тъмните очила. Струваше й се познат, но не можеше да си спомни откъде. Може би заради очилата — повечето ченгета носеха такива очила.

Той заговори още преди тя да отвори уста.

— Рене Балард? Опитвах да се свържа с теб. Роджърс Кар, „Тежки престъпления“.

— Как ме намери?

— Ами, детектив съм. И някои хора, ако щеш вярвай, казват, че ме бива.

— Без шегички. Кажи ми как ме намери или можеш да вървиш по дяволите.

Кар вдигна помирително ръце.

— Извинявай. Не исках да те ядосвам. Пуснах издирване за колата ти и двама велополицаи са видели вана на паркинга. Дойдох и поразпитах наоколо. Един спомена, че караш сърф. И ето ме тук.

Балард остави дъската до палатката. Чу ниско боботене, като от далечна буря. Идваше от гърдите на Лола. Кучето предупреждаваше.

— Пуснал си колата ми за издирване? Че тя дори не е регистрирана на мое име.

— Знам — отговори Кар. — Но се запознах с Джулия Балард. Тя ти е баба, нали? Проверих какви автомобили са регистрирани на нейно име и попаднах на вана. После събрах две и две.

Махна с ръка към океана, като че ли той щеше да потвърди следователската му логика.

— Това не е сърф, а съп-сърф — каза Балард. — Какво искаш?

— Просто да поговорим — каза Кар. — Не получи ли съобщението ми на телефона си?

— Не.

— Е, изпратих ти съобщение.

— Днес почивам. Почива и телефонът ми.

— Работя по убийството на Частин. Проследяваме какво е правил през последните четирийсет и осем часа. Имала си някакви контакти с него и искам да те разпитам за тях. Това е. Нищо зловещо. Съвсем рутинно е, но трябва да го свърша.

Балард протегна ръка и потупа Лола по гърба, за да я успокои.

— Наблизо има едно заведение, „Кендъл“. На променадата е. Ще отида там след петнайсет минути.

— Не може ли да поговорим сега? — настоя Кар.

— Не. Трябва да взема душ и да измия солта от краката на кучето. Най-много двайсет минути. Можеш да ми вярваш, Кар. Ще дойда там.

— Имам ли избор?

— Не и ако всичко е толкова рутинно, колкото твърдиш. Опитай такос махи-махи. Добри са.

— Добре. Ще те чакам там.

— Вземи маса навън. Ще дойда с кучето.