Късното шоу

14

Адресът, който бе получила от Мумбай, отговаряше на западнал мотел с име „Сиеста Вилидж“. Беше П-образен двуетажен комплекс с паркинг във вътрешната страна на П-то, малък басейн и офис. Надпис отпред обещаваше безплатно уайфай и канал НВО. Балард влезе в паркинга и го обиколи. Стаите имаха големи прозорци, които гледаха към центъра на комплекса. Приличаше на хотел, в който телевизорите в стаите все още са фиксирани за шкафовете с метални клетки.

Балард намери стая 18 и не видя светлина зад спуснатата завеса на прозореца. Пред вратата й беше паркиран очукан пикап „Форд“. Стаята беше последната до добре осветена ниша с машина за лед и автомат за кока-кола, поставени в метална клетка с прорези за пускане на монетите и вземането на напитките. Балард продължи напред и паркира в далечния край, така че ако някой реши да надникне иззад завесите на стая 18, да не може да я види. От километри си личеше, че колата е полицейска.

Преди да слезе поиска по радиото проверка за собственика на пикапа. Оказа се чист, регистриран на Джудит Нетълс от Поуей — малко градче в област Сан Диего. Нетълс не беше регистрирана в полицейските архиви.

Отиде пеша до офиса на мотела, където се наложи да позвъни на звънец на стъклена врата и да изчака от малката стаичка зад тезгяха да се появи мъж, за да отвори. Вече бе извадила значката си и той я пусна да влезе.

— Здрасти — поздрави тя. — Аз съм детектив Балард от полицейско управление Холивуд. Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Добър вечер — отвърна мъжът. — Питай. Няма проблем.

Той седна и потисна прозявката си. Зад него на стената имаше часовници, които показваха времето в различни градове по света, като че ли в хотела отсядаха международни пътници, които трябва да следят бизнеса си по цялото земно кълбо. Балард чуваше телевизор, който работеше в задната стаичка. Разнесе се смехът на публиката в някакво среднощно шоу.

— Има ли гост в стая осемнайсет? — попита Балард.

— О, да. Осемнайсета е заета — отговори мъжът.

— Как се казва гостът?

— Не ти ли трябва заповед, за да ме питаш това?

Балард опря ръце на плота и се наведе към него.

— Май гледаш повечко телевизия в задната стаичка. Не е нужна заповед, за да задавам въпроси, а ти не е нужно да видиш заповед, за да им отговаряш. Просто трябва да решиш веднага дали ще помогнеш на полицията на Лос Анджелис в разследването й, или ще пречиш.

Той като че ли се замисли за момент, после се завъртя със стола към компютърния екран вдясно от него.

Натисна клавиша за интервал и екранът оживя. След това извика списъка на стаите и набра 18.

— Регистрирал се е като Кристофър Нетълс.

— Сам ли е? — попита Балард.

— Би трябвало. Регистриран е като сам.

— Откога е тук?

Мъжът погледна отново екрана.

— Девет дни.

— Я повтори името.

След като го чу пак, Балард каза на рецепциониста, че ще се върне веднага, грабна няколко брошури за автобусна обиколка на града от купчината на плота и подпря с тях вратата, за да не се затвори. Излезе на паркинга, за да не я чува дежурният, и по радиото поиска проверка за Кристофър Нетълс. Оказа се чист, но тя трябваше да е сигурна. Извади телефона си и се обади на дежурните в централата, за да поиска да пуснат проверка в националната база данни за престъпността.

Докато чакаше резултата, крачеше по асфалта. В басейна нямаше вода. Тя отиде до ъгъла на офиса, за да погледне пак към стая 18. Беше все така тъмна. Огледа пикапа и реши, че е на поне двайсет години. Вероятно нямаше аларма и нямаше да й е от полза, за да накара Нетълс да излезе от стаята си.

Дежурният се обади след малко и докладва, че в системата е регистриран човек на име Кристофър Нетълс, с присъда от 2014 година за множество кражби, включително проникване в обитавано жилище. Бял, на двайсет и четири, пуснат под гаранция след като излежал две години от присъдата си в щатски затвор.

Балард поиска от дежурния да я свърже с лейтенант Мънро.

— Лейтенант, обажда се Балард. Намирам се в „Сиеста Вилидж“ и имам възможност за арест на заподозрян по четири-пет-девет на „Ел Центро“ снощи. Можеш ли да ми изпратиш подкрепление?

— Мога. Всички са по улиците, но сега е спокойно и мога да отделя една кола за твоя човек. Имам общо десет.

— Добре. Кажи им да чакат на една пресечка от мотела. Да слушат на честота 4, за да ги извикам. Искам да накарам този тип да излезе от стаята.

— Разбрах, Балард. Ще ми дадеш ли име, което да запиша?

Питаше за името на заподозрения, в случай че нещата се объркат и се наложи да го гонят без помощта на Балард. Тя му даде подробностите за Нетълс и прекъсна разговора. Превключи радиостанцията си на честота 4 и се върна в рецепцията при служителя.

— Как плаща за стаята си господин Нетълс?

— Плаща в брой — отговори служителят. — На всеки три дни плаща три дни напред. Платил е до понеделник.

— Получавал ли е тук доставки?

— Доставки?

— Да. Кашони, писма. Някой изпращал ли му е нещо?

— Няма как да знам. Работя само нощем. Доставят му само пица. Всъщност последно му донесоха пица преди два часа.

— Значи си го виждал? Ще ми кажеш ли как изглежда?

— Да, един-два пъти дойде да плати стаята късно вечерта.

— На колко години е?

— Не знам. Двайсет и няколко. Не ме бива в тези неща.

— Едър, дребен?

— По-скоро едър. Като че ли тренира.

— Кажи ми за безплатния уайфай.

— Какво да кажа? Безплатен е. Какво друго?

— Всяка стая ли има рутер, или има един рутер за целия хотел?

— Машинарията е там, отзад.

Посочи с палец през рамо стаичката зад гърба си. Балард знаеше, че историята на рутера може да се проследи и така да се докаже, че Нетълс е правил покупки онлайн с кредитната карта на Леели Ан Лантана. За това обаче щеше да е нужна заповед, а също така отделът за търговски престъпления трябваше да отдели време и пари, които силно превишаваха значимостта на случая.

— А телефони? В стаите има ли телефонни линии?

— Да, имаме телефони. Освен в две стаи, в които откраднаха апаратите. Не сме ги сменили.

— В осемнайсет има ли телефон?

— Да, има.

Балард кимна. Обмисляше как да накара Нетълс да излезе от стаята си, за да го разпита и евентуално да го арестува.

— Можеш ли да изгасиш светлината в нишата, в която е автоматът за кока-кола?

— Мога. Тук има ключ. Той обаче изключва светлината и в нишата на втория етаж.

— Няма проблем. Изгаси и двете. След това искам да позвъниш в стаята му и да му кажеш да дойде до рецепцията.

— Как ще стане това? Наближава три сутринта.

Посочи зад гърба си към часовниците, за да подчертае колко късно е да звъни в стаята на Нетълс. Като по поръчка радиостанцията на Балард изписука и се чу кодът й. Тя вдигна и отговори.

— Шест-Уилям-двайсет и шест. На позиция ли сте?

— Потвърждавам.

Позна гласа. Смит. Вече беше сигурна, че зад гърба й стои здравеняк полицай, който не се шегува.

— Добре. Стойте там. Когато ви се обадя, влезте през главния вход и не пускайте никого да излиза. Заподозреният кара пикап форд, 1990-а година, сребрист.

— Разбрах. Има ли оръжие?

— Не се знае.

Смит чукна два пъти бутона на радиостанцията, за да потвърди.

— Добре. Пет минути — каза Балард. — Ще чукна по радиото, за да сте готови, след това ще дам сигнал да тръгвате.

Служителят на хотела я гледаше ококорено. Балард се обърна към него.

— Добре. Сега искам да вдигнеш телефона на стая осемнайсет и да кажеш на Нетълс, че току-що са идвали полицаи и са питали за него.

— Защо?

— Защото точно това се случи. И защото искаш да продължиш да помагаш на полицията на Лос Анджелис.

Мъжът мълчеше. Явно сериозно се безпокоеше да не се забърка в нещо.

— Виж — насърчи го Балард, — ти няма да лъжеш онзи тип. Ще му кажеш самата истина, защото точно това стана. Не усложнявай нещата излишно, Кажи нещо от рода на: „Извинявай, че те будя по това време, обаче един детектив от полицията току-що питаше за тебе“. Той ще те попита дали полицаите още са тук, а ти ще кажеш, че мислиш, че са си отишли. Толкова, нищо повече. Ако те пита още нещо, кажи му, че те търсят по телефона и трябва да затваряш. Кратко и просто.

— Защо обаче искаш той да разбере, че си била тук? — настоя служителят.

— Просто опитвам да го сплаша, за да излезе от стаята, понеже ще е по-безопасно да се приближа до него. Това е. Сега ми дай три минути и се обади. Става ли?

— Ами… да.

— Добре. Съдействието ти се оценява високо от местната полиция.

Балард излезе от рецепцията, мина по пътеката пред стаите и стигна до стая 18. Влезе в нишата вдясно от вратата. Лампата горе беше изгасена, но самият автомат светеше ярко, а Балард имаше нужда от прикритие, не от светлина. Бръкна зад машината и издърпа щепсела. Сега стана наистина тъмно. Тя отстъпи в сянката и зачака. Погледна си часовника, за да види дали са минали трите минути.

Почти веднага след това чу телефонен звън зад стената на стаята. Четири позвънявания, преди да чуе мърморещ ядосан отговор. Чукна бутона на микрофона два пъти, за да предупреди колегите си.

Продължи да чува приглушен глас през стената и предположи, че Нетълс задава въпроси на рецепциониста. Отиде до ъгъла на нишата, така че да може да вижда пикапа.

Миг след това вратата се отвори. Преди да погледне, Балард се дръпна максимално назад, включи микрофона на радиостанцията и прошепна:

— Действаме!

Надникна от нишата и видя мъж, само по джинси, да товари картонен кашон в каросерията на пикапа. Беше с гръб към нея и тя видя дръжката на пистолет, мушнат в колана му отзад.

Това променяше нещата. Тя бързо извади оръжието си от кобура и излезе от нишата. Мъжът, който се бореше с тежкия кашон, не я видя, когато го приближи отзад. Тя насочи пистолета си и вдигна радиостанцията към устата си.

— Заподозреният е въоръжен! Заподозреният е въоръжен!

След това пусна радиостанцията на земята и зае бойна поза — улови оръжието с две ръце и го насочи към Нетълс. В този момент осъзна грешката си — не би могла да следи едновременно типа край пикапа и вратата на стая 18. Ако в стаята имаше и друг човек, двамата щяха да имат предимство. Запристъпва настрани, за да вижда и двете евентуални опасности, и извика:

— Полиция! Да виждам ръцете ти!

Мъжът замръзна, но не се подчини. Продължаваше да държи кашона.

— Сложи длани на покрива на пикапа! — добави Балард.

— Не мога — отвърна мъжът. — Ако го направя, кашонът ще падне… Трябва да…

В този момент дойде полицейската кола. Балард не изпускаше Нетълс от очи, но с периферното си зрение следеше и патрулката. Изпита облекчение. Знаеше обаче, че опасността не е преминала.

Изчака колата да спре и полицаите да излязат, за да има три оръжия, насочени към заподозрения.

— По очи! — извика Смит.

— Лягай! — добави Тейлър.

— Кое да бъде? — извика онзи в отговор. — Тя каза да си сложа ръцете на покрива.

— Лягай, задник, или ще те просна! — извика Смит.

В гласа му имаше достатъчно напрежение, за да е ясно, че търпението му се е изчерпало, а Нетълс беше достатъчно умен, за да го схване.

— Добре, добре. Лягам — извика. — Спокойно! Лягам по очи!

Отстъпи назад и пусна кашона. Нещо стъклено вътре се счупи. Мъжът се обърна към Балард с вдигнати ръце. Тя вече не виждаше пистолета, така че се съсредоточи върху ръцете му.

— Задници! — изруга Нетълс. — Заради вас си счупих нещата.

— На колене! — извика Смит. — Веднага!

Заподозреният подви крака един по един, коленичи, после легна по очи на асфалта и сложи длани на тила си. Познаваше процедурата.

— Балард, задръж го — извика Смит.

Тя прибра пистолета си, пристъпи напред и извади белезниците от колана си. Притисна гърба на Нетълс с лявата си ръка, а с дясната извади пистолета от колана му и го плъзна по асфалта към униформените. След това притисна гърба му с коляно и дръпна ръцете му надолу, една по една, за да ги закопчае с белезниците. Щом и втората гривна щракна около китките му, извика на униформените:

— Код четири! Всичко е наред!