Късното шоу

1

Балард и Дженкинс спряха пред къщата на „Ел Центро“ малко преди полунощ. Първото обаждане за смяната. Край бордюра вече беше спряла патрулна кола и Балард разпозна двамата униформени, застанали на предната веранда на къщата пред сивокоса жена по хавлия за баня. Джон Стенли беше старшият водещ офицер на смяната — „босът“ на улицата, — а партньорът му беше Джейкъб Рос.

— Мисля, че тази е за теб — подхвърли Дженкинс. След две години партниране бяха установили, че Балард се справя по-добре от двамата с жертвите жени. Не че Дженкинс беше чудовище, но Балард някак усещаше по-добре емоциите им и реагираше по-адекватно. Противоположното беше вярно, когато попадаха на жертви мъже.

— Ясно — отвърна Балард.

Слязоха от колата и тръгнаха към осветената веранда. Балард държеше радиостанцията си. Качиха се по трите стъпала и Стенли ги представи на жената. Казваше се Лесли Ан Лантана, на седемдесет и четири. Балард не смяташе, че тук ще имат много работа. Повечето грабежи приключваха с доклад, може би обаждане да дойде колата на криминалистите, за да вземат отпечатъци, ако имат късмет и забележат признаци крадецът да е докосвал някоя повърхност, от която е възможно да се свалят годни отпечатъци.

— Мисис Лантана е получила тази вечер имейл, който я предупреждава за измама. Пише, че някой е опитал да плати за покупка от Амазон с нейната кредитна карта — каза Стенли.

— Но не сте били вие — каза Балард очевидното и погледна мисис Лантана.

— Не. Пазя тази карта само за спешни случаи и никога не я използвам онлайн — отвърна Лантана. — Заради това са засекли плащането. В Амазон плащам с друга карта.

— Добре. — Балард кимна. — Свързахте ли се с компанията, издала кредитната карта?

— Първо отидох да проверя дали картата е тук, или съм я изгубила, обаче портмонето ми липсваше от чантата. Откраднато е.

— Някаква идея къде или кога може да е било откраднато?

— Вчера пазарувах в „Ралф“, така че знам, че портмонето ми беше у мен. След като се прибрах, повече не съм излизала.

— С кредитна карта ли платихте?

— Не. В брой. В „Ралф“ винаги плащам в брой. Там обаче извадих картата от „Ралф“, за да ми направят отстъпките.

— Мислите ли, че може да сте забравили портмонето в магазина? Може би на касата, когато сте извадили картата?

— Не, не мисля. Много внимавам с нещата си. С портмонето и чантата най-много. И не съм склеротичка.

— Нямах това предвид, мила. Просто задавам въпроси.

Балард промени посоката, макар изобщо да не беше сигурна, че Лантана не е забравила портмонето си в „Ралф“, откъдето би могъл да го вземе всеки.

— Кой живее тук с вас?

— Никой — отвърна Лантана. — Само Космо, кучето ми.

— След като се върнахте от „Ралф“ вчера, някой чукал ли е на вратата ви и влизал ли е в къщата?

— Не, никой.

— И не са ви посещавали приятели или роднини?

— Не са, но и да бяха, нямаше да ми вземат портмонето, нали?

— Разбира се. Не искам да твърдя друго. Просто трябва да си създам представа дали някой е идвал и имало ли е някакво движение. Значи сте си били у дома през цялото време, след като се върнахте от „Ралф“?

— Да, бях си у дома.

— Ами Космо? Разхождате ли го?

— Разбира се. Два пъти всеки ден. Обаче заключвам къщата и не се отдалечавам много. Той е старо куче, а и аз не се подмладявам с времето.

Балард се усмихна съчувствено.

— По едно и също време ли се разхождате всеки ден?

— Да, имаме си дневен режим. Така е по-добре за Космо.

— Колко дълго се разхождате?

— Половин час сутрин обикновено, малко по-дълго следобед. Зависи как се чувстваме.

Балард кимна. Беше наясно, че за един крадец, който е решил да проучи района, е достатъчно да види жената, която си разхожда кучето, и да я проследи до дома й. След това може да наблюдава, за да разбере дали живее сама, и да се върне на следващия ден, когато я види отново да излиза на разходка. Повечето хора не си дават сметка, че най-обикновените им действия от ежедневието ги правят уязвими за хищниците. Един опитен крадец може да влезе и да излезе от „обект“ за десет минути, максимум.

— Проверихте ли дали не липсва и още нещо, мисис Лантана? — попита Балард.

— Още не — отговори тя. — Обадих се в полицията веднага щом видях, че портмонето го няма.

— Добре, нека огледаме набързо, за да видим дали не липсва още нещо — каза Балард.

Докато Балард придружаваше Лантана из стаите на жилището й, Дженкинс отиде да провери дали някой не е насилвал бравата на задната врата. В стаята на Лантана кучето спеше на специална възглавница. Беше мелез между боксер и нещо друго, а муцуната му беше побеляла от старост. Блестящите му очи проследиха Балард, но то не помръдна от мястото си. Наистина беше много старо. Само изръмжа заплашително.

— Всичко е наред, Космо — успокои го Лантана.

— Какъв е? — попита Балард. — Боксер и какво?

— Родезийски риджбек — отговори Лантана. — Така мислим.

Балард не беше сигурна дали множественото число се отнася за Лантана и кучето или за Лантана и някой друг. Може би за Лантана и ветеринаря.

Възрастната жена приключи огледа на къщата, като разрови чекмеджето с бижутата си и обяви, че не вижда да липсва нищо друго освен портмонето. Балард отново се замисли за „Ралф“, или пък че крадецът може да е решил, че няма достатъчно време, за да претърси цялата къща.

Дженкинс се върна при тях и каза, че няма признаци ключалките на предната или задната врата да са разбивани или манипулирани по друг начин.

— Докато разхождахте кучето, забелязахте ли нещо необичайно на улицата? — попита Балард възрастната жена. — Някой, на когото не му е там мястото?

— Не, нищо необичайно — отговори Лантана.

— Има ли наблизо строеж? Работници да обикалят наоколо?

— Не, наблизо няма строеж.

Балард поиска от Лантана да й покаже електронното писмо, което е получила от издателя на кредитната карта. Отидоха до малка ниша в кухнята, където имаше лаптоп, принтер и поставки за писма, пълни с пликове. Очевидно на това място Лантана плащаше сметки и поръчваше стоки онлайн. Сега седна пред лаптопа и извика на екрана предупреждаващия имейл.

Балард се наведе над рамото й, за да го прочете. След това поиска от Лантана пак да позвъни на издателя на кредитната карта.

Обади се от стенния телефон, с много дълъг кабел, който беше в ниша наблизо. След малко подаде слушалката на Балард и тя излезе в коридора с Дженкинс, като изпъна спиралния кабел докрай. Свърза се със специалист по измамите от фирмата за сигурност, която обслужваше кредитната компания. Говореше английски с индийски акцент. Балард каза, че е детектив от полицията на Лос Анджелис, и поиска адреса за доставка, даден за покупката с кредитната карта, преди да бъде спряна, като възможна кражба. Специалистът по измамите отговори, че не може да даде такава информация без одобрение от съда.

— Как така? — попита Балард. — Занимаваш се с измамите, нали? Това е опит за измама и ако ми дадеш адреса, вероятно ще успея да направя нещо по въпроса.

— Съжалявам — отговори специалистът. — Не мога да направя такова нещо. За да го направя, трябва да имам позволение от нашия правен отдел, а нямам такова.

— Свържи ме с правния ви отдел.

— Няма ги. В обедна почивка са.

— Тогава ме свържи с шефа си.

Балард погледна Дженкинс и поклати ядосано глава.

— Виж, утре докладът бездруго ще попадне на масата с кражбите — каза Дженкинс. — Защо не оставиш отдела им да си свърши работата?

— Защото няма да я свърши — отвърна Балард. — Няма да тръгнат по следата и докладът ще потъне в купчината. Няма да е честно спрямо нея.

Балард кимна към кухнята, където седеше посърналата жертва на престъплението.

— Никой не говори за честно и нечестно — възрази Дженкинс. — Нещата са такива, каквито са.

След пет минути на телефона се обади шефът. Балард обясни, че ситуацията е неясна и че трябва да действат бързо, ако искат да хванат този, който е отмъкнал портмонето и кредитната карта на госпожа Лантана. Шефът отговори, че опитът кредитната карта да бъде използвана е бил осуетен и че системата за предотвратяване на измами е изпълнила предназначението си.

— Не е нужно да има „неясна“ ситуация, както се изразявате — завърши той.

— Системата ще изпълни предназначението си само ако хванем крадеца — възрази Балард. — Не схващаш ли? Да не попречиш да се използва кредитната карта е само част от решението. Това защитава корпоративния клиент, но не и госпожа Лантана, в чийто дом е влизал крадец.

— Съжалявам — отвърна шефът. — Не мога да ви помогна без документ от съда. Такъв е протоколът ни.

— Как се казваш?

— Ирфан.

— Къде си, Ирфан?

— В смисъл?

— Къде си? В Мумбай? В Делхи? Къде?

— В Мумбай съм, да.

— Заради това не даваш пет пари. Защото този тип няма да влезе в твоята къща в Мумбай, за да ти задигне портфейла. Много благодаря.

Върна се в кухнята и прекъсна разговора, преди безпредметният шеф да може да отговори, после се обърна към партньора си:

— Добре, да се връщаме в Кошарата. Ще напишем доклада и ще го оставим на масата с кражбите. Да тръгваме.