Късното шоу

17

Балард взе Лола след обилни извинения на Сара за закъснението и отиде на плажа. Първо седна с кръстосани крака на пясъка и се загледа в слънцето, което се спускаше към хоризонта. Реши да не излиза със сърфа. Знаеше, че по здрач акулите започват да търсят храна особено активно.

Спомни си времето, когато Частин й разказа истинската история на баща си — работел във Вътрешни разследвания, но бил извлечен от колата и убит от тълпа по време на расови размирици, за чието разпалване били допринесли собствените му действия. Частин не знаел истината, докато не станал ченге и не добил куража да извади заключените папки около смъртта на баща си. Бе й доверил, че това, с което се гордеел толкова много, докато раснал, в крайна сметка го накарало да почувства дълбоко лично унижение като човек със значка. Тази история бе възпламенила амбицията му да се изкачи през степените на йерархията и някак да получи опрощение за баща си — и за себе си.

Единственият проблем беше, че при изкачването си бе стъпкал нея.

— Рене?

Тя вдигна очи. До нея бе застанал Арън, спасителят.

— Добре ли си?

— Да, да, добре съм — отговори тя.

Избърса сълзите от лицето си и добави:

— Днес умря един тип, който ме прецака жестоко.

— Тогава защо си тъжна? След като е постъпил зле с теб, да върви по дяволите, и толкова. Ако е бил той.

— Не знам. Може би защото сега това, което направи, никога не може да бъде променено. Смъртта му го прави перманентно.

— Мисля, че това мога да го разбера.

— Сложно е.

Беше с найлоново яке с надпис „Спасител“ на гърдите. Температурата спадаше със снишаването на слънцето, което всеки момент щеше да се потопи в океана. Небето ставаше неоново розово.

— Нали не се каниш да спиш на плажа? — каза Арън. — Събота вечер тук застъпват нощните патрули.

— Не — отговори Балард. — На работа съм. Просто исках да погледам залеза.

Арън каза довиждане и тръгна по пясъка към кулата на спасителите, където щеше да дежури, докато се стъмни. Балард изчака слънцето да потъне в черната вода и стана. Отново купи храна за себе си и Лола на променадата и хапна на една пейка. Не успя да събере особен ентусиазъм към вечерята, така че даде половината порция черен боб, жълт ориз и плантан на един бездомник, когото познаваше — казваше се Нейт. Беше уличен художник и допреди година припечелваше прилично, като продаваше портрети на бившия президент. Беше казал на Балард, че няма кой да купува портретите на новия, защото неговите избиратели не посещавали Венис Бийч.

Върна Лола при Сара и след нова порция извинения към гледачката и кучето се отправи към града и престъпленията.

Стигна в управлението три часа преди официалното начало на смяната си. Преоблече се и сложи черна ластична траурна лента върху значката си, напряко на щита. Отиде в стаята на детективите, седна на обичайното си място и се залови за работа. Първо отвори сайта на „Лос Анджелис Таймс“. Би могла да използва собствената мрежа на полицията — след повечето разследвания качваха онлайн основна информация за вътрешна употреба, — но така щеше да остави следа. Искаше да открие имената на тримата убити в сепарето в „Танцьорите“ и смяташе, че основната медия на града би трябвало вече да се е добрала до тях, близо четирийсет и осем часа след касапницата.

Оказа се права и скоро попадна на репортаж от съдебната патология с имената на жертвите. Посочваха се Синтия Хадел и Маркус Уилкинс, като хора от персонала на „Танцьорите“, убити от неизвестния стрелец, след това Кордел Абът, Гордън Фабиан и Джино Сантанжело, като тримата клиенти, застреляни на местата си в сепарето.

Въоръжена с имената, Балард се зае да провери миналото на тримата, като влезе в базата данни за престъпленията и компютъра на Департамента по превозните средства. Това също щеше да остави следа, но тя нямаше да бъде открита така лесно, както ако беше използвала достъпа си като детектив от отдела, за да разглежда онлайн файловете по случая. Ако го беше направила, разследващите случая веднага щяха да получат предупреждение за интереса й.

Зае се с трите имена едно по едно, като изгради профил от данни за всяко. Както беше съобщено предната вечер в телевизионните новинарски предавания, и тримата се оказаха с криминални досиета. Балард беше силно заинтригувана от факта, че тримата като че ли бяха от различни сфери на подземния престъпен свят, поради което срещата им в сепарето изглеждаше странна.

Кордел Абът беше трийсет и девет годишен, чернокож, с четири присъди за свързани с хазарт престъпления. И в четирите случая беше обвинен за организиране на незаконни залагания. Казано просто, беше букмейкър. Приемаше залози за спортни събития — от конни надбягвания до срещите на „Доджърс“. И въпреки четирите присъди никога не беше лежал в щатски затвор. Престъпленията в най-лошия случай му струваха престой в областния затвор, измерван не в години, а в месеци.

Гордън Фабиан също бе избегнал лежането в затвора въпреки многото присъди за свързани с наркотици престъпления. Фабиан беше бял, на петдесет и две — най-възрастната жертва. Балард преброи деветнайсет ареста, започнали още през осемдесетте. Всички бяха за продажба на малки количества и притежание на дрога за лична употреба. В повечето случаи беше получил пробация и равняващи се на предварителния арест присъди. Имаше и случаи на оттеглени обвинения. По времето на смъртта си обаче Фабиан най-накрая се бе добрал до голямата игра и го очакваше дело във федерален съд за притежание на килограм кокаин. Беше пуснат под гаранция, но ако го бяха осъдили, го очакваше доста голяма присъда.

Третата жертва, Джино Сантанжело, беше на четирийсет и три, бял, и единствен от тримата имаше прояви на насилие. За период от петнайсет години беше обвиняван три пъти за нападение. В един от случаите беше използвал огнестрелно оръжие, но не беше убил жертвата, а в другите два случая беше нанасял тежки телесни повреди. Във всеки от случаите Сантанжело се бе признавал за виновен, за да получи по-малки присъди. Първата му беше за използването на огнестрелното оръжие и това му бе струвало три години в щатски затвор. След това, изглежда, бе поумнял и бе извадил пистолетите от репертоара си, защото щяха да му добавят още доста години към спектъра от възможни наказания. При последвалите арести нападал жертвите си с ръце и крака и така можел да прави самопризнания и да получава по-ниски присъди за побой и нарушаване на обществения ред, които са под една година и се излежават в областен затвор. Тълкуванието на Балард, без да разполага с подробности по всеки от случаите, беше, че Сантанжело е бияч на мафията. Потърси информация за третото дело, в което беше обвинен в нападение с нанесени тежки телесни повреди. След признанието му обвинението беше сведено до хулиганство и побой. Балард знаеше, че за да бъдат променени обвиненията по такъв начин, би трябвало да са възникнали проблеми със свидетелите или жертвата. Сантанжело беше проявявал насилие и преди, но жертвата, а може би и свидетелите, са се страхували или са отказали да дават показания. Резултатът беше трийсетдневна присъда, намалена впоследствие до седмица в областния затвор.

Балард беше в състояние да научи много, като чете между редовете на тези резюмета на съдебни дела, но в момента нямаше достъп до подробните описания, които представяха престъпленията и индивидите в контекст. За тях би трябвало да разгърне реалните папки, а това не можеше да се случи в събота вечер. Погледна обаче полицейските снимки на тримата, което й помогна да си спомни местата им в сепарето и как бяха застинали в смъртта си.

Кордел Абът не представляваше проблем, защото беше единственият чернокож. Балард си спомни, че трупът му беше непосредствено вляво от входа към сепарето, което го поставяше непосредствено до стрелеца.

Полицейската снимка в профил на Гордън Фабиан показваше мъж с побеляла конска опашка и това го поставяше на стола срещу стрелеца. Това беше онзи, който се бе наклонил извън сепарето и от чиято конска опашка на пода капеше кръв.

За Джони Сантанжело оставаше столът по средата.

Балард се облегна назад и се замисли какво знае и какво би могла да приеме за истина. Четирима мъже сядат в сепаре. Заели са тези места случайно, или има някаква хореография, стъпила на отношенията помежду им? Имаше букмейкър, бияч, наркодилър и — поради липса на повече информация — стрелец.

Към това се добавяше и въпросът за последователността на изстрелите. Балард не разполагаше с докладите от местопрестъплението и намерените в жертвите предмети, но ако трябваше да предположи кой от мъжете в сепарето освен стрелеца е имал оръжие, щеше да посочи Сантанжело. Той вече имаше присъда за огнестрелно оръжие и макар на пръв поглед да се бе отказал от употребата му в практиката си, беше малко вероятно да се е движел невъоръжен. Според прочетеното за него той беше престъпник от кариерата, следователно пистолетът бе само един от инструментите в занаята му.

Това водеше към следващия въпрос. Краткото видео, заснето от свидетеля Александър Спайтс, ясно показваше, че стрелецът първо е повалил Фабиан, наркодилъра. Защо е постъпил така, ако си е давал сметка, че Сантанжело най-вероятно е въоръжен?

От явно непълната информация, с която разполагаше, Балард си направи няколко заключения. Първото бе, че мъжете в сепарето не са се познавали. Беше доста вероятно стрелецът да е познавал Абът, букмейкъра, ако изобщо е познавал някого от останалите, защото е седял до него. И предположи, че е стрелял първо по наркодилъра поради гняв или по инерция. Гняв, ако е смятал, че той е отговорен за това, което се е объркало по време на срещата. Инерция, ако е искал да застреля тримата последователно. Това би бил най-бързият начин да го направи, ако не е знаел, че Сантанжело би могъл да носи оръжие.

Балард си даваше сметка, че тези предположения не водят доникъде. Имаше още десетки възможности и фактори, които трябваше да се отчитат. Стрелецът би могъл да провери другите за оръжие, преди да седнат на масата, а местата можеше да са заети по реда на пристигането на хората. Нямаше как да е сигурна в каквото и да било, а заключението й беше, че върти колелата си на празни обороти по разследване, което не е нейно и от което й бяха наредили да стои настрана.

Обаче не беше в състояние просто да се откаже. Нещо я глождеше заради Частни. И се замисли за ход, заради който несъмнено щяха да я уволнят, ако бъдеше открит от шефовете.

Балард и Частин бяха партньори близо пет години преди конфликта около оплакването й от Оливас. През това време работеха в тясно сътрудничество по приоритетни и нерядко опасни разследвания. Те ги сближиха и в много отношения партньорството им беше като брак, макар че никога не пресякоха, дори не доближиха границата на професионализма. Все пак споделяха свързани с работата си неща, така че Балард знаеше паролата на Частин за вход в компютърната система на полицията. Беше седяла до него твърде много пъти, за да не види и запомни паролата, с която той се регистрираше в системата. Наистина, имаше изискване детективите да сменят паролите си всеки месец, но детективите са същества на навика и просто променяха последните цифри на иначе една и съща парола, според месеца и годината.

Струваше й се много малко вероятно да е променил главната си парола, след като престанаха да са партньори. Самата тя не бе променила своята, защото беше лесна за запомняне — името на баща й, изписано наопаки — и не искаше да си прави труда да помни комбинация от букви и числа, които не означават нищо за нея самата. Паролата на Частин беше датата на брака му, неговите инициали и инициалите на жена му, следвани от текущия месец и година.

Беше малко вероятно акаунтът на Частин да е бил закрит толкова скоро след смъртта му. В бюрократична система като полицията на Лос Анджелис това би отнело месеци. Тя обаче си даваше сметка, че ако се регистрира в системата като Частин сега, ще могат да проследят точно кой компютър е използван. Не би имало значение, че машината и работното място формално не бяха нейни. Това щеше да я превърне в основен заподозрян и да доведе до уволняването й от полицията, ако не и до криминално преследване за компютърно престъпление.

Излезе от своя акаунт и изведе на екрана страницата за вход в системата. Забарабани с пръсти по бюрото в очакване вътрешният й глас да я спре, да й попречи да предприеме следващата стъпка. Но той така и не се обади. Тя написа потребителското име и паролата на Частин и изчака.

Влезе. Сега можеше да проследи призрака на някогашния си партньор в системата, така че веднага се възползва от одобрения за него достъп да отваря файлове от разследването по стрелбата в „Танцьорите“. Отвори няколко доклада за местопрестъплението и откритите улики, както и резюмета от разпити на свидетели и хронологичните дневници на разследващите. Прегледа набързо документите, за да определи кой какъв е, и ги изпрати към принтера в стаята на детективите, за да ги прегледа спокойно по-късно. Чувстваше се като човек, който е проникнал в чужда къща и трябва да се измъкне бързо, преди да го открият.

След петнайсет минути излезе от системата и въздъхна от облекчение. Отиде до принтера и извади от подноса пачка документи, дебела поне четири сантиметра.

През следващия час ги разглеждаше на спокойствие. Повечето бяха съвсем рутинни доклади, но някои предлагаха по-пълен поглед към престъплението и ролята, която са играли различните индивиди в него. Най-същественото бяха повечето подробности за трите жертви в сепарето. Според биографичните данни за Сантанжело той бил известен лихвар и събирач на дългове, свързан с фамилия от организираната престъпност в Лас Вегас. Освен това докладът от местопрестъплението твърдеше, че в колана на панталона на костюма му наистина са намерили пистолет 45 калибър. Оръжието било проследено до домашен грабеж през 2013 в Съмърланд, Невада.

Един документ, който изненадваше с липсата на съдържание, беше докладът за проверката на видеокамерите наоколо. В него се твърдеше, че прегледът на материала от камерите при входа на „Танцьорите“ и околните заведения по „Сънсет“ не е показал наличие на възможен стрелец или негов автомобил. Видео-екипът не бе осигурил дори минимално описание на автомобила, с който е избягал стрелецът, или поне посоката, в която се е отдалечил — изток или запад. Изглеждаше като че ли убиецът е познавал много добре местата на камерите и е избрал мястото на срещата заради непокритите от тях места, които са му позволили да се измъкне незабелязано.

Разочарована, Балард премина към хронологиите. Петима детективи бяха ангажирани с разследването изцяло, плюс лейтенант Оливас. Имаше три хронологични дневника — по един от двете двойки детективи и един от Частин — „камшика“ на групата. Оливас все още не беше подал хронологичен дневник.

От тези документи Балард видя какви ходове са предприемани и установи, че основният фокус на разследването е Сантанжело. Смятаха, че масовото убийство може да е удар срещу човека на мафията, като останалите жертви са странична щета. Един от детективските екипи дори беше изпратен във Вегас, за да провери тази версия.

Балард разбираше, че всичко това вероятно ще се промени с убийството на Частин. Приоритетите на разследването щяха да бъдат преосмислени. Ако убийството на детектива и касапницата в „Танцьорите“ бъдеха свързани чрез доказателства или криминологична следа, тогава щеше да е ясно, че убиецът все още е в Лос Анджелис.

Прочете хронологията на Частин най-накрая. Видя, че щателно е записал посещението си в управлението в Холивуд, за да говори с нея и да вземе свидетеля Александър Спейтс. Също така се виждаше, че по-късно е идентифицирал Метро, колегата приятел, с когото Спейтс е бил в клуба, като Мач Робисън, на двайсет и пет, който живее на авеню „Ла Хоя“ в Западен Холивуд. Частин бе разговарял с Робисън в петък сутринта в апартамента му, след като бе получил информацията от мениджъра на магазина. Бележка в дневника след това гласеше НВН, с което, доколкото Балард си спомняше, Частин означаваше свидетел, който „не видял нищо“.

Спейтс и Робисън не бяха важни свидетели, но краткият видеозапис, направен от Спейтс, имаше висока стойност. Ако разследването някога доведеше до обвинения и съдебен процес, Спейтс щеше да е свидетел, та макар и само за да разкаже за селфито, уловило първия изстрел. Ако защитата по някакъв начин го притиснеше, приятелят му Робисън би могъл да потвърди версията му.

Хронологичният дневник на Частин съдържаше два телефонни разговора, които заинтригуваха Балард. Първият беше проведен в 13:10, в петък. Частин бе позвънил на човек на име Дийн Таусън. Вторият беше последният запис в хронологичния дневник — в 17:10 му се бе обадил Матю Робисън, свидетелят, който не бил видял нищо. В дневника липсваха каквито и да било обяснения за тези разговори. Частин, изглежда, беше решил да попълни подробностите по-късно. Балард обаче забеляза, че Робисън се бе обадил и Частин бе регистрирал обаждането малко преди Оливас да му каже да се прибира вкъщи.

Името Дийн Таусън звучеше познато на Балард, но тя не можеше да си спомни откъде и защо. Написа го в Гугъл и скоро попадна на интернет страницата на адвокат по криминални дела, специализирал във федералния съд.

— Фабиан — каза Балард високо.

Всичко си дойде на мястото. Фабиан го чакаха федерални обвинения за наркотици. Таусън беше специалист по федерални дела. Беше вероятно той да е бил адвокат на Фабиан по делото за многото кокаин и Частин вероятно се бе свързал с него, за да опита да разбере как и защо клиентът му би могъл да се озове в онова сепаре в „Танцьорите“, когато убиецът е започнал да стреля.

Балард погледна часовника над телевизионния екран и видя, че е почти десет. Можеше да научи адреса на Таусън през Департамента по превозните средства и направо да почука на вратата му, но беше късно събота вечер и тя реши, че един адвокат би погледнал по-благосклонно на визитата й, ако е през деня. Изостави идеята и позвъни на телефонния номер, от който Робисън се бе обаждал на Частин. Кодът беше 213. Никой не отговори и след малко се чу писукането на телефонния секретар, без поздрав. Тя остави съобщение:

— Мистър Робинсън, обажда се детектив Балард от полицията на Лос Анджелис, във връзка с разговора, който сте провели в петък с детектив Частин. Моля да ми се обадите възможно най-скоро.

Докато диктуваше номера си на пощенския секретар, видя на телевизионния екран видеозапис от мястото пред къщата на Кен Частин. Медиите най-накрая бяха уведомени за случилото се. Звукът на телевизора беше намален, но Балард виждаше шефа на полицията да говори пред група журналисти, а Оливас да стои вляво от него, малко назад. Лицето на шефа изглеждаше пепеляво, сякаш той си даваше сметка, че започналото в сепарето в „Танцьорите“ е проникнало дълбоко в полицейското управление и е нанесло непоправими травми.

Балард можеше и да не го слуша — беше й ясно какво казва.

Последните документи, които прегледа, бяха собственоръчните бележки на Частин по аутопсиите. Беше ги прехвърлил в цифров формат, за да ги добави към общия си доклад за разследването. Бяха го убили преди да стигне до това.

Тъй като разследването беше с най-висок приоритет — достатъчно висок, за да се наложи самата шефка на патологията, доктор Джей, да отиде на местопрестъплението, — труповете бяха аутопсирани късно в петък вечер в Съдебната патология от няколко патоанатоми под наблюдението на доктор Джей. Макар да нямаше особени съмнения относно причината за смъртта на жертвите, изваждането на куршумите от телата беше важна стъпка в разследването и поради това аутопсиите трябваше да се извършат без бавене. Обикновено през първите двайсет и четири до четирийсет и осем часа дори не успяваха да ги насрочат. Сега ги бяха направили след по-малко от дванайсет часа от смъртта.

Аутопсията на Фабиан беше направена от самата доктор Джей. Същинските доклади от аутопсиите щяха да са готови след още няколко дни, но Частин бе водил записки като представител на разследването. Точно в тези бележки Балард намери изречение и въпрос, които насочиха мислите й около случая в нова посока.

Според записките на Частин доктор Джей беше обозначила рана на гърдите на Фабиан като изгаряне първа степен, получено по време на смъртта, но не причинена от огнестрелно оръжие. Частин беше добавил свой въпрос към това заключение: „Изгаряне от електричество?“.

Балард замръзна, защото си спомни как бе видяла Частин, доктор Джей и лейтенант Оливас около трупа на Фабиан на местопрестъплението — оглеждаха гръдния му кош.

Сега разбра защо. На гърдите на Фабиан бе имало изгаряне, което би могло да е от батерия.

Балард веднага взе описанието на вещите на Фабиан, но не откри нищо, което би могло да обясни изгарянето. Това, което го бе изгорило по време на стрелбата, бе взето от местопрестъплението — както изглежда, от убиеца.

Всичко започваше да се подрежда. Беше убедена, че Фабиан е носел устройство за подслушване. На срещата в „Танцьорите“ е имал микрофон и батерията на устройството е започнала да изгаря кожата му. Това беше добре известен риск при работата под прикритие. Компактните подслушвателни устройства прегряват, а мазнините и потта по кожата могат да създадат условия за поява на миниатюрна волтова дъга. Професионалистите вземат мерки да изолират кожата си от електрическите заряди, като увиват устройствата в гумени изолации, за да са настрана от потните жлези на тялото.

Нищо в материалите за Фабиан, които Балард бе видяла, не показваше, че е работел под прикритие. Белегът на гърдите му обаче показваше, че при касапницата в „Танцьорите“ е играел друга роля.

Балард вече беше сигурна, че Частин се е добрал до нещо, заради което е бил убит.