Лятото на ангелите

10

По-голямата част от деня си прекарвам с гнева на Сара, когато научава, че пастрокът й я е снимал с камери, скрити из цялата й стая. Тя е бясна и страда ужасно, но не е съобщила за случилото се на сестра си, така че гневът й се събира и трупа, докато не я извеждаме навън и не я оставяме да крещи. Нанси, социалната работничка с над трийсет години стаж, умело прихваща дотичалите охранители, за да им обясни какво става, а аз стоя с пищящото, ридаещо дете в малката градинка, която вероятно е виждала много такива случки. Сара постепенно се успокоява — по-скоро симптом на изтощение, отколкото истинско спокойствие, както ми се струва — и пита дали може да види снимките.

— Смяташ ли, че ще ти е полезно? — пита Нанси спокойно.

— Те са мои снимки. Колко други хора ще ги гледат?

— Детектив Миньоне ги е открил, докато е претърсвал килера на пастрока ти, и незабавно ги е запечатал като доказателство — обяснявам. — Впоследствие ще натовари някого със задачата да ги опише, защото процедурата е такава, а след това ще бъдат запечатани в нов плик. Предвид че господин Уонг е мъртъв и не може да бъде съден, няма причина снимките някога да се озоват в съдебната зала. Няма причина адвокатите да поискат да прегледат доказателствата.

— Ами ако Самюъл ги е показал на някой друг? Например на приятелите си? Ако ги е публикувал онлайн?

— Детектив Холмс е отправила искане до началниците си партньорът й да работи с отдела за киберпрестъпления на ФБР — обяснявам на момичето. — Имаме хора, които специализират в проследяването на файлове и снимки онлайн. Ако посредством компютъра си пастрокът е изпратил снимките ти на някого, ще го открият. Освен това полицията ще говори и с неговите колеги и приятели.

— Значи, дори ако не могат да се сдобият със снимките, ще знаят, че ги има?

— Не. Снимките няма да бъдат споменавани конкретно, освен ако следователите не са достатъчно уверени, че са спипали човек, който ги е виждал. Ще бъдат много внимателни, Сара. Никой не иска да страдаш повече!

— А ако някой има от снимките ми?

— Ще бъде арестуван и съден за притежаване на детска порнография. Сара, ти си на дванайсет. Никой — и имам предвид никой — не иска тези снимки да се разпространяват в мрежата.

— Но аз трябва да знам — шепне тя и се отпуска на пейката като кукла с отрязани конци.

— Прекрасно те разбирам! — Нанси се навежда напред, не навлиза в пространството й, но проявява повече внимание сега, когато крясъците са спрели. — Но те се опитват да те защитят. Тези снимки са доказателство за престъпление, Сара, и полицаите няма просто да ти ги дадат, дори ако на тях си ти. Няма да върнат на никого детска порнография. Дали вярвам, че може да ти помогне, ако ги видиш? Вероятно. Вярвам ли, че видът им ще те нарани? Може би. Сара…

Момичето се чеше по ръката, където найлоновата болнична гривна е ожулила кожата й и чака социалната работничка да довърши мисълта си, което според мен е добър знак.

— Пастрокът ти е постъпил ужасно, в това няма съмнение. Но наистина ли искаш да видиш какво още ти е причинил?

— Аз не… — Сара въздиша разочаровано. — Не ми харесва други хора да виждат част от мен, която не познавам. Самюъл ме малтретираше тайно, но сега тези късчета страдание са публични.

— Нищо подобно.

— Видели са ги други хора и знаят, че те съществуват и как са се появили, а аз няма да мога да ги видя.

Нанси я гледа продължително и си представям как разиграва варианти наум.

— Уверявам те, че ще говорим с адвоката веднага, щом съдът определи защитник. Извън това нямам никаква власт над случая. Ще ти обещая обаче едно: ще проверим дали има законово основание да поискаме да ти покажат снимките. В замяна ще те помоля да се подготвиш за разочарование. Ако — и това „ако“ е наистина под въпрос — ти се даде разрешение да ги разгледаш, не очаквай чудотворен резултат… — Социалната работничка се пресяга полека, само с два изпънати пръста, и лекичко докосва бузата на Сара с опаката им страна. Незаплашителен жест, начин да докоснеш и да успокоиш, който не съдържа възможност да навредиш. — Не можеш да позволиш тези снимки да станат основата, на която разчиташ за съвземането си. Трябва да намериш пътя си без тях. Ще можеш ли да работиш с мен върху това?

— Имам ли избор?

— Не и добър.

Сара изпръхтява от смях и очевидно остава изненадана от себе си, но мисля, че и това е добър знак.

Когато ги оставям, двете са още в градинката и обсъждат най-добрия начин да кажат на Ашли какво е правил пастрокът им. По думите на Сара сестра й е харесвала Самюъл, понеже й подарявал красиви дреболии. Ще й бъде трудно да разбере.

Отивам у Вик — там се събира екипът ни, когато не знаем с какво да се захванем. Едисън и Стърлинг пристигат след няколко минути. Марлийн излиза да ни посрещне, въпреки че всички си имаме ключове, и ме стяга в здрава прегръдка, впива тънките си пръсти в гърба ми и уж би трябвало да е болезнено, но всъщност е успокоително.

— Как се справяш? — пита тя тихо.

Ухилвам се криво:

— Още съм жива.

— Е, и това е нещо, нали? А бедното момиче?

— Гневи се.

— Хубаво.

Разсмивам се и отвръщам на прегръдката, като се пускам едва когато Едисън и Стърлинг се озовават в обхвата на обятията на Марлийн.

Тази вечер дъщерите на Вик отсъстват — коя на работа, коя на среща с приятели, — така че сме само шестимата, разпръснати на терасата и около грила. Джени спретва така наречените от нея „просешки вечери“ — нахвърляш каквото ти попадне на парче алуминиево фолио, загъваш го на вързопче и го мяташ на грила или във фурната. Тя си има цяла книга писани на ръка рецепти от този тип и винаги са много вкусни, стига Вик да си изиграе ролята и да ги махне от грила, преди положението да стане катастрофално.

— Получих интересно съобщение от Прия днес — съобщава ми Стърлинг, докато гледаме Марлийн и Джени да играят на дърпанка с къдриците на Едисън. Жената на Вик се опитва да убеди партньора ни да се подстриже или поне да поокастри гривата си, а Марлийн с ръка на сърцето обявява, че не му е разрешено да го направи. Помежду им Едисън се черви и заеква, и ни хвърля все по-отчаяни погледи с молба за помощ. Стоим на безопасно разстояние с бири в ръка.

— Прия си е такава. Какво ти прати?

Стърлинг ми връчва телефона си, в прозорчето за съобщения примигва линк. Когато го докосвам, ме отвежда към колекция снимки на антипразници — жени празнуват развод или развалянето на годеж и унищожават сватбените си рокли по всевъзможни начини. Една е накарала шаферките си радостно да напъхат бухналите си рокли в дъскорезницата. Друга група носи роклите, но играе пейнтбол. Една жена явно е накъсала роклята на ивици и ги е вързала една за друга, за да се спусне от прозореца на хотел, на които пише „Сватбен апартамент — младоженци“.

— Qué chingada^[20]?!

— Нали? Виж… о, чакай само да видиш коя си харесах… а, ето я!

Кикотя се, зяпнала екрана и зомби бригадата от булка и шаферки.

— Това определено е креативно приложение за рокля, която не можеш да върнеш!

— Прия ме попита дали имам идеи.

— Имаш ли?

— Още не… — Стърлинг отпива голяма глътка от бирата си, после вдига бутилката за наздравица към Едисън, който успява да събере достатъчно достойнство да избяга от Марлийн и Джени. — Но определено се замислих.

Бог да благослови Прия!

След изумителна вечеря с пиле с тиквички в сос маринара и с гъби за онези, които ги харесват, известно време обсъждаме дъщерите на семейството и колко странно ще е догодина, когато Джейни отиде в колеж като сестрите си. Когато Марлийн започва да се прозява, започваме да почистваме, въпреки че тя ни порицава заради помощта.

— Ще се прибереш ли с мен у нас? — пита Едисън.

Стърлинг отговаря преди мен:

— Не, идва у нас. Ти за разнообразие можеш да прекараш една свободна от естроген вечер.

— Y puede que a luna vaya a caer del cielo^[21] — мърмори той.

— Това какво беше?

— Благодаря ти, оценявам го.

— Браво — шепна му и го сръчквам в хълбока. Той си разтрива ребрата с гримаса, но не отвръща на удара.

Пиша на Холмс, за да знае, че сме готови да инсталираме камерите, които Стърлинг е купила на път към Вик, и по времето, когато стигаме къщата, униформен полицай вече е дошъл да ни пусне покрай полицейската лента. Приветства ни дружелюбно и ни гледа как работим. Камерите са малки, доста дискретни и лесни за скриване; Стърлинг е работила с такива и преди. Което е хубаво, понеже когато казвам, че ги инсталираме, имам предвид, че го прави тя, а аз й подавам това-онова от сандъчето с инструменти. Отнема й само час да ги постави и свърже с мрежата, видеото се записва и на външен харддиск, и онлайн. Тя е нашият техно гуру, когато Ивон не е на разположение.

Благодарим на полицая и духваме към апартамента на Стърлинг. Тя живее само на няколко пресечки от Едисън, в блок, собственост на същата компания и почти идентичен на вид, като изключим, че входовете са боядисани в бледооранжево, а не в златистокафяво. Партньорката ми преглежда пощата си пред кутията и изхвърля три четвърти право в кошчето в ъгъла на помещението.

— Компаниите наистина ли извличат достатъчно ползи от пощенските реклами, та да си струват парите и разхищението?

— Надали, но защо това да ги спира?

Апартаментът й е на втория етаж и Стърлинг спира с ключ в ключалката.

— Май е малко разхвърляно — извинява се. — Преравях си вещите, за да събера за благотворителност.

— Има ли пътека за минаване?

— Да.

— А насекоми?

— Не — отвръща Стърлинг смутено и ме гледа сърдито с ъгълчето на окото си.

— А да расте нещо по вещите?

— Не.

— Тогава всичко е наред.

— Имаш потискащо ниски стандарти — въздиша тя и бута вратата, за да щракне лампата в коридора.

Влизам след нея, затварям и заключвам, и за първи път виждам апартамента й.

— Мили боже, Илайза!

Стресната, тя изтървава ключовете си, вместо да ги окачи на кукичката, към която се пресяга.

— Никога не си ме наричала по име.

— Защото досега не съм влизала тук. Май повече няма да съм в състояние да те нарека „Стърлинг“!

Тя се изчервява силно и си вдига ключовете, които окача спретнато на малка кукичка на закачалката.

— Не бива да оставям Едисън да попадне тук, нали?

— О, дявол го взел, не, ще избяга с писъци към паркинга! — смея се и пристъпвам полека в апартамента. Стените са боядисани в деликатна, студена отсянка на розовото, а едната е по-дръзко розова за акцент. Плъзгаща се стъклена врата води към малка тераска, покрита не само с вертикални щори, за да блокира слънцето, но и с ярко розова драперия, обградена от лавандулови и бебешко сини завески, и една от онези… как се наричат, къдри? Дипли? Онова, по-късото, което се слага върху завесите и също като тях е поръбено с две розови панделки с навързани на равни разстояния малки джуфки. Всяка една дреболия в стаята изглежда съвършено съчетана, досущ като от списание „Марта Стюърт Ливинг“^[22]- все едно Блажената Света Марта на кифлите е слязла лично на земята и ги е осветила. Същото важи и за кухнята, в която има комплект подхождащи си кърпи за ръце, висящи от дръжките на чекмеджето и фурната.

Единственият хаос, който виждам, цари из трапезарията, където има светлозелени и ментови пластове покривки. Два от столовете са накамарени с дрехи, на седалката на единия има отчасти отворен кашон, а на другия — е, той служи предимно за кофа за боклук.

— Мили боже, Илайза Стърлинг! Аз… Аз честно не си спомням кога за последно съм виждала толкова къдрички. Или се наричат дипли?

Тя вече е червена като домат и се суети да окачи чантата си до ключовете.

— Моля те, не казвай на Едисън!

— В никакъв случай не бих развалила изненадата! — Не мога да спра да се смея и горкото момиче изглежда все по-притеснено, така че се вкопчвам в раменете й в нещо като коалска прегръдка. — Защо не си споменавала, че си толкова дяволски… женствена извън службата?

Поне си спечелвам крива усмивка.

— Достатъчно трудно е да ме вземат насериозно. Представяш ли си, ако момчетата разберат за това?

— Хммм.

— Какво?

Отпускам се в обятията й и забивам брадичка в рамото й.

— Опитвам се да си спомня кога за последно си била спаринг партньор на мъж и това не е довело до неколкократното му поваляне на тепиха. Винаги им наритваш задниците. Заради това Едисън не иска да се бие с теб. Когото успеят да те победят в двубой, тогава имат право да ти се подиграват за розовото и диплите.

Стърлинг се смее и ме избутва встрани.

— Нека се преоблека и ще ти помогна да постелим дивана.

В дневната се преобличам в тениска и боксерки, прясно отвлечени от дрешника на Едисън, понеже другите ми нощни дрешки наистина имат нужда от пране, и откривам, че чекмеджето на една от масите всъщност е малък сейф за оръжие.

— Нула-две-едно-четири-две-девет — обявява Стърлинг, когато се връща и ме заварва да го гледам. — Знам че е глупаво, но исках нещо, за което не се налага да се замислям.

— Нула-две-едно-четири е Свети Валентин ли? Две-девет?

— Кървавият Свети Валентин през 1929 г.^[23]

Обмислям избора на партньорката си за известно време и се озъртам поред към разните къдрички, пастелните съчетания и съвършено подхождащите си решения.

— Ти си комплексна личност, Илайза Стърлинг.

— Не сме ли всички такива?

— О, по дяволите, и още питаш!

След като преместваме масата до развлекателния център, има достатъчно място да опънем дивана до легло, което завършваме с пълен спален комплект, който Стърлинг вади от килера с бельото. Само забелва очи при неизбежния ми кикот.

— Не мога да се сдържа — настоявам. — Просто… толкова си свирепа на работа, носиш само черно и бяло, винаги си връзваш косата, толкова дяволски внимателна си с грима, а тук попадам в истинска приказка. Обожавам жилището ти!

— Така ли?

— Абсолютно! Просто на мозъка ми ще му трябва известно време да съчетае двете ти страни. Във всеки случай, трябвало е да видиш колко време ми отне да спра да се смея, като видях апартамента на Едисън…

— Наистина ли? Но неговият апартамент е точно какъвто си го представям!

— Ако искаш да го промениш, да го направиш дори още по-едисъновски, какво би направила?

Стърлинг умува известно време по въпроса, докато тъпче възглавниците в калъфки и ги разбухва.

— Ще махна снимките от стените и ще сменя масата с нещо досадно. Това не са негови допълнения.

— На Прия са.

— Обожавам това момиче!

Не стоим да си говорим до късно — все пак последните няколко дни бяха тежки. Но колкото и да съм уморена, сънят се бави. Не съм спала в собственото си легла вече няколко седмици и макар че разтегателният диван е относително удобен, все пак не е истински креват.

Но не това е причината да стоя будна. През половината време и бездруго сме на път, спим на легла в какъвто хотел ни се падне. Спали сме и на диваните на потенциални жертви и понякога на пода в заседателната зала, когато няма време за повече от дрямка.

Не, мисля си за Сара, самичка в стаята си нощем, вслушана в стъпките по коридора, да се пита дали ще я оставят на мира тази нощ или пастрокът й ще дойде. Дали ще затисне устата й с ръка и ще й напомни шепнешком да пази тишина, понеже не бива сестра й или майка й да чуят. На сутринта, седнала в кухнята, разкъсвана от болка и нещастие, тя ще се взира в майка си и ще се пита дали е възможно наистина да не е чула, да не знае нищо…

Не е невъзможно да се възстановиш напълно след подобно преживяване, но то оставя белези. Променя начина, по който гледаш на хората, колко им се доверяваш или ги допускаш до себе си. Променя навиците ти, дори копнежите и мечтите. Променя това кой си и без значение колко борба водиш да се върнеш към човека, който си бил, така и не успяваш. Някои промени са необратими.

Телефонът ми избръмчава със съобщение.

От Прия е.

Стърлинг каза, че й се подиграваш за апартамента. Нали знаеш, че аз съм й дала някои от вещите?

Понякога обаче промяната е за добро. Или поне води до добро, което е равнозначно.