Лятото на ангелите

2

Пискливо скимтене внезапно ми напомня че — уф, да — Шевон е точно зад мен; Шевон, която не обича да слуша за работата ми и не може да гледа реклами за гладните дечица в Африка, без да се разреве.

— Шевон? Ще успееш ли да извадиш телефоните ни, моля те?

— Мерседес!

— Моля те? И трите? И ми дай моя, служебния?

Тя не ми връчва телефона, а по-скоро ме замерва с него и се налага тромаво да го притисна към хълбока си с лява ръка. Не мога да прибера пистолета, докато не се уверя, че наоколо е чисто, а не мога и да обиколя къщата да проверя, понеже така ще оставя Шевон и Рони незащитени. Приятелката ми не ходи въоръжена.

— Благодаря ти! — казвам с „утешителния агентски тон“ и с надежда, че моята червенокоска няма да ми го изкара през носа после. Тя смята, че това е манипулация; аз мисля, че е по-добре, отколкото да оставиш някой да превърти. — Ще отвориш ли бележника на телефона ми? Запиши името на Рони и се приготви за адрес. Щом си готова, обади се на 911, кажи им нашите имена и че сме агенти на ФБР.

— Аз не съм полеви агент.

— Така е, но просто трябва да знаят, че сме на страната на закона. Задръж, нека опитам да се сдобия и с останалото, от което ще имат нужда… — оглеждам Рони, който така силно прегръща мечето, че аха да му изстиска пълнежа. Не е мръднало от мястото си на люлката и нито около него, нито на стълбите има кървави отпечатъци. По босите му крака кръвта засъхва, но липсват стъпки.

— Рони, знаеш ли си адреса? И имената на родителите си?

Отнема няколко минути да се сдобия с имената — Сандра и Дениъл Уилкинс — и достатъчна част от адреса им, че да е от полза, и все още чувам скимтенето на Шевон, докато ги записва в телефона ми.

— Обади се за помощ! — нареждам й аз.

Тя кима разтреперано и бързо се отдалечава по завоя на алеята, поднесла телефона си към ухото, а моят свети в треперещата й ръка — от него възнамерява да продиктува информацията. За момент изчезва от погледа ми, в участъка, където алеята излиза на улицата, но след това я виждам да се насочва нататък и да спира на тротоара, точно под конуса светлина от уличната лампа. И така трябва, макар че бих предпочела да е по-наблизо. Не мога да я защитя оттук.

— Рони? Ранен ли си?

Момчето ме поглежда объркано, но след част от секундата бяга от контакта очи в очи. Знам какво означава това!

— Кръвта по теб твоя ли е? — уточнявам, понеже има много други начини да нараниш едно дете.

Той поклаща глава.

— Жената ангел ме накара да гледам. Каза, че така ще бъда в безопасност.

— Не си ли бил в безопасност и преди? Преди идването на ангела?

Той свива само едното си рамо, втренчил поглед в дъските на верандата.

— Рони, трябва да се отдалеча, за да се обадя на партньора си в службата, става ли? Той ще ми помогне да те закрилям. Ще застана така, че да ме виждаш добре, ясно?

— И тогава ще съм в безопасност?

— Рони, обещавам ти — докато си тук, никой няма да те докосне без твое съгласие. Никой!

Не съм сигурна, че ми вярва или че ме разбира — не съм убедена, че родителите му изобщо са го учили какво е „съгласие“, — но той кима и се сгушва около мечето, през русолявия си бретон наблюдава как се отдалечавам до завоя на алеята, откъдето ясно виждам и двама им с Шевон. С насочен към земята пистолет отключвам телефона и чуквам 2, за да набера Едисън.

Вдига на третото позвъняване.

— Не мога да ни измъкна от семинара, вече опитах.

— На верандата ми има окървавено момченце. Жена ангел го накарала да гледа как убива родителите му, след това го довела тук да чака именно мен.

Следва продължително мълчание, а на заден фон чувам, както ми се струва, телевизионен коментар след бейзболен мач.

— Уха — казва партньорът ми накрая. — Май наистина никак не ти се ходи на този семинар.

Прехапвам устна, недостатъчно бързо да удържа нервния смях.

— Шевон се обажда на полицията.

— Хлапето пострадало ли е?

— Задаваш най-сложните въпроси.

— Сложни от нашия тип ли?

— Какъв си ми умник.

— Идвам до петнайсет минути.

Обаждането приключва и поради липса на джоб на малката ми черна рокля пъхам телефона под дясната презрамка на сутиена, за да мога при нужда да го извадя, без да пусна пистолета. Връщам се на верандата, сядам на горното стъпало. След малко се завъртам така, че и облегнала гръб на перилата, да държа под око и момчето, и края на алеята.

— Скоро ще дойде помощ, Рони. Ще ми разкажеш ли за ангела?

Той пак клати глава и притиска мечето малко по-силно. В това мече има нещо, което… ох. Кръвта по козината не е от струята. Отпечатък е от раменете и лицето му, гръбчето на мечето сигурно също е напоено, но то не се е намирало в ръцете на момчето, докато са нападали родителите му.

— Рони, ангелът ли ти даде това мече?

Той вдига поглед, взира се в очите ми за миг и после пак се втренчва в пода, но след малко кима.

Ме lleva la chingada!^[3] Екипът ни дава мечета на жертвите или на техните приятели и роднини, когато се налага да ги разпитваме, нещо за стискане и мачкане, за утеха — или, в случая с едно дванайсетгодишно хлапе, за замерване на Едисън. Но да дадеш мече на дете, след като си убил собствените му родители пред очите му?

И Рони повтаря „жената ангел“. Такава рядкост ще се окаже, ако убиецът наистина е жена…

Едисън пристига, паркира до тротоара на няколко къщи разстояние, за да не се пречка на екипите за бързо реагиране, които би следвало да пристигнат съвсем скоро. Двамата с него живеем на петнайсет минути един от друг — бърз поглед към телефона показва, че са минали само десет от края на обаждането. Дори няма да питам колко члена на закона за движение по пътищата е нарушил току-що. Все още е по джинси, нахлузил е развързани маратонки, но си е закачил значката на колана и е взел якето на ФБР да му придава авторитета, който тениската на „Нешънълс“ отнема. При приближаването си държи ръка на прибраното в кобура оръжие и спира за момент да провери как е Шевон. Никога не са били и сигурно никога няма да станат приятели, но се държат относително дружески, предвид че единствените допирни точки помежду им сме аз и Бюрото.

Когато стига до алеята, Едисън се пипва по окото и завърта пръст. Клатя глава и накланям пистолета, за да види, че още го държа. Той кима, вади оръжието си и фенерчето и изчезва покрай къщата. След няколко минути се връща от другата страна и прибира отново пистолета. Протягам се и закачам с ток дръжката на чантата си, която придърпвам, за да прибера най-сетне и моето огнестрелно чудовище. Мразя да въртя пистолет пред очите на деца.

Преди да успеем да си кажем нещо повече от здрасти, пристигат линейка и патрулка, придружени от немаркирано комби, което несъмнено също е полицейско. Сирените са изключени, но лампите мигат. За късмет, новодошлите ги гасят веднага след като паркират. Част от съседите и бездруго се изнервят да живеят близо до агент на ФБР; бих предпочела да не будя квартала по време на тази случка.

Всъщност познавам цивилните, които вървят към нас. Работихме заедно по един случай с изчезнали деца преди две години и намерихме жертвите живи и здрави в Мериленд. Колкото и ужасно да звучи, внезапно съм благодарна за онзи случай, иначе срещата ни щеше да е много по-неловка. Детектив Холмс приближава право към верандата, един от униформените полицаи и двамата парамедици вървят зад нея. Другият полицай остава в края на алеята да поговори с Шевон.

— Агент Рамирес — приветства ме Холмс. — Отдавна не сме се виждали.

— Si. Детектив Холмс, това е старши специален агент Брандън Едисън, а това — продължавам, като си поемам дълбоко дъх и посочвам люлката на верандата — е Рони Уилкинс.

— Прегледахте ли го вече?

— Не. Той каза, че не е пострадал, така че предпочетох да го оставя на вас. Агент Едисън обиколи къщата и я огледа, но като изключим това, движение е имало само около колата, по протежение на алеята с плочките и там, където седя.

— Агент Едисън? Нещо съществено?

Той поклаща глава.

— Няма видими следи от кръв, нито от опит за влизане с взлом около прозорците или задната врата, нито кръв или мръсотия, или боклуци на задната веранда. Никой не чака в засада, не забелязах и очевидни отпечатъци.

— Какво каза детето?

— Постарах се да не го разпитвам много — признавам, но предавам всичко, което ми сподели Рони.

Детектив Холмс слуша внимателно, като почуква с пръсти по малкото тефтерче, което стърчи от джоба й.

— Добре. Надявам се, знаете, че не тая лоши чувства, но…

— Къде искате да застанем?

Усмивка трепва по устните й и тя кима.

— На дъгата на алеята? Ще ми се да ви вижда хлапето, но и да има известно разстояние. Ако нямате против да ни представите?

— Разбира се.

Едисън ми подава ръка да стана и така се обръщам към детето, което ме гледа от люлката на верандата.

— Рони? Това е детектив Холмс. Тя ще ти зададе няколко въпроса за случилото се тази нощ, става ли? Ще поговориш ли с нея?

— Аз… — той мести поглед между мен и полицайката, свежда поглед към оръжието в кобура на колана й, после потреперва и се втренчва в пода. Прошепва:

— Добре.

Холмс се мръщи замислено.

— Може да ми потрябва…

— Просто ме повикайте! — сръчквам Едисън в лопатката, за да го размърдам, и се отдалечаваме по алеята, така че аха да изчезнем зад ъгъла на къщата. — Още не съм казала на Вик.

— Обадих му се, като идвах насам — отвръща партньорът ми и стърже с кокалчета по грубата четина на брадичката си. — Каза да го държим в течение и да не безпокоим Стърлинг тази нощ. Ще й кажем сутринта.

— Това не е случай на Бюрото.

— Именно — Едисън поглежда през рамо към края на алеята. — Шевон не изглежда доволна.

— Чудно защо ли — имахме романтична среща и при прибирането вкъщи заварихме окървавеното дете на прага ни. Защо ли да е недоволна?

— Рони Уилкинс. Името говори ли ти нещо?

— Не, със сигурност ще има досие при социалните…

Наблюдавам как парамедиците и полицаите преглеждат Рони, вземат проби и търсят улики. Спират преди всяка стъпка и се уверяват, че имат разрешението му. Подходът им видимо го обърква. Не го тревожи това, че го докосват, а че го питат, преди да го направят. Холмс се обляга на перилата на няколко крачки встрани и гледа да се увери, че не го притискат и не надвисват над него. Позволяват му да задържи мечето, като от време на време го молят да го премести в другата си ръка, но не го пипат нито веднъж. Хубава гледка.

— Защо теб?

— Наистина се надявам да разберем, понеже си нямам грам представа.

— Технически нямаме власт да видим досието му, но ще попитам Холмс, след като приключат с детето. Може нещо в историята му да ни подскаже… — Едисън прикляква, за да си върже обувките. — Диванът ми е свободен между другото.

— Така ли?

Въпреки късния час на челото му е избила пот. Което ми напомня неприятната подробност, че роклята влажно лепне за гърба ми. Лятото във Вирджиния. Партньорът ми се ухилва накриво и се накланя на другата страна, за да завърже и втората обувка.

— Няма да можеш да спиш тук, а Шевон не ми се струва в настроение да те остави да се замъкнеш до тях в безумно ранен час сутринта.

Така си е.

— Благодаря — въздишам. — Стига някой от полицаите да ме съпроводи вътре, би трябвало да успея да си опаковам чисти дрехи и дреболии, вместо да развалям някоя пътна чанта.

— Lo que quieras^[4].

На верандата един от парамедиците разтваря хрущящо сребърно одеяло и нежно го подпъхва около Рони. Сигурно се подготвят да го преместят. Холмс е на телефона — слуша повече, отколкото приказва, както ми се струва; изражението й не издава почти нищо. Ако не се лъжа, има дете горе-долу на възрастта на Рони. След като затваря, казва нещо на полицая и тръгва по стъпалата да се присъедини към нас.

— Социалните ще ни посрещнат в болницата — съобщава. — Агент Рамирес, молят да не присъствате, поне в началото. Искат да видят дали отсъствието ви ще помогне на Рони да си спомни нещо друго, което убиецът може да е споменал за вас.

— Значи родителите му със сигурност са мъртви?

Детектив Холмс поглежда телефона си и кимва:

— О, да. Детектив Миньоне отговаря за случая. Казва, че ако искате да хвърлите едно око, ще ви запише имената.

— Наистина ли? — пита Едисън и май влага в думите си повече съмнение, отколкото е възнамерявал.

— Знаем, че това не е случай на Бюрото, но като нищо може да стане такъв. Да вървят по дяволите юрисдикциите, предпочитам да ви държа осведомени, преди проблемът да се закучи!

— Благодаря ви.

— Агент Райън е свободна да си върви…

За минута бях забравила за Шевон.

— Сигурно ще й се обадим с няколко въпроса, но няма причина да я държим тук. Агент Рамирес, имате ли нужда от нещо от къщата, преди да опънем лентата?

Сърцето ми пада в петите при споменаването на лентата. Очевидно не бих могла напълно да скрия случая от съседите, но лентата ще усложни положението още повече.

— Ако е възможно — отговарям.

Кимам окуражително на Рони, докато парамедиците и полицаят го съпровождат покрай мен, по-дребният от тях държи дланта си долепена до рамото на момчето.

Рони се обръща да ме погледне, ококорен и с известна доза обида.

— Всичко с него ще бъде наред — уверява ме Холмс тихо.

Едисън сумти.

— Поне в определен смисъл на „наред“…

Подобно преживяване оставя белези, дълбоки и винаги леко разранени. Все едно как в крайна сметка ще закърпи душата си Рони, той ще вижда шевовете — както и всеки друг, способен да ги открие по белезите в неговото сърце.

— Ще отида да съобщя новината на агент Райън.

Вадя ключовете си от чантичката и ги разклащам пред Едисън.

— Ще й позволя да вземе колата ми, ако се чувства достатъчно добре да кара. Нейната е в гаража на работа, така че вземането й няма да е проблем.

— Buena suerte^[5].

Излизам в края на алеята, а междувременно първоначалният шок на Шевон е прераснал в бясна ярост и тя обикаля в стегнати кръгчета с подскачащ воал къдрици около раменете си. Изглежда страхотно, но няма да й го кажа.

— Детективът разреши да се прибереш. В състояние ли си да шофираш, или искаш да те закарам?

— Това някой от случаите ти ли е? — пита тя, вместо да отговори. — Последвал те е у дома, а?

— Не знаем какво е. Поне засега момчето не изглежда свързано с никой от случаите, по които работим или сме били консултанти. Ще се разровим по него днес, за да проверим.

— Бил е доведен пред дома ти, Мерседес! Казали са му името ти!

— Знам.

— Тогава защо си толкова дяволски спокойна? — съска Шевон.

Не съм, но пък малцина биха го усетили. Няма как да я виня, че не е сред тях. Ръцете ми не треперят, гласът ми е равен, но през мен трепка електричество, от което всичко сякаш се ускорява до милион километра в час.

— Виждала съм и по-лоши неща — казвам накрая.

Което може и да е грешната реплика. Приятелката ми грабва ключовете от ръката ми с такава сила, че я блъсва.

— Утре ще ти изпратя съобщение на кой етаж в гаража съм паркирала!

С тези думи се оттегля към колата, като май дори не забелязва, че Едисън й отваря вратата откъм пътника, за да сложи чантата й там. Стъпвам встрани на тревата около две секунди преди Шевон да натисне газта докрай и кажи-речи да ме сгази, докато дава на заден ход.

— Е, не мина толкова зле — отбелязва Едисън.

— Задник! — мърморя.

— Каквото кажеш, mija^[6]. Хайде, взимай си нещата. Ще пиша на Вик.

Вътре в къщата ме придружава полицаят, който разпитваше Шевон. Странно е; няма абсолютно никакви следи, че човекът, който е оставил Рони, е правил опит да влезе у нас. Взимам един сак и го пълня с дрехи и дреболии от първа необходимост, слагам и една от книгите с логически задачи, които държа до леглото. Полицаят изсумтява глухо — застанал е на прага на спалнята.

Когато се обръщам, той просто сочи нагоре.

Добре, разбирам защо това му се струва странно в светлината на събитията от вечерта.

По протежение и на четирите стени на спалнята, на около петдесет сантиметра от тавана, минава дълга полица и тя е пълна от край до край с плюшени мечета. В ъглите висят малки мрежести хамачета, които позволяват да се виждат и големите, и малките играчки. Едно седи сам на нощното шкафче от моята страна на леглото — избеляло черно кадифено създание с голяма папийонка в червено и бяло. Фактът, че повечето мечета са от времето, след като съм станала твърде голяма, за да бъда в приемни семейства… е, няма как полицаят да го знае.

— Онова, което Рони държеше? Не е от моите — уверявам го аз.

— Сигурна ли сте?

— Да… — оглеждам мечетата по полицата и сверявам всяко със спомена за това кога и как съм се сдобила с него или кой ми го е дал. — Моите не липсват и не са разместени, няма и допълнителни.

— Ами аз…. Ще го съобщя на детектив Холмс.

Просто за всеки случай проверявам сейфа за оръжие, вграден в пода под леглото, но и двата ми лични пистолета са там, а мунициите са все още в касата в килера при обувките ми.

— Трябва да се преоблека, но знам, че няма да ме изпуснете от поглед. Има ли шанс да гледате в краката ми?

— Да, госпожо.

Преобличам се бързо, оставям роклята на леглото. При все късния час, обличам си нещо приемливо професионално — в случай че се наложи да ходя от къщата на Уилкинс направо в службата. Все още ни предстои проклетият семинар сутринта и не мисля, че си струва да усложнявам положението и с мъмрене, че съм с неподходящо облекло.

В кухнята се покатервам на плота до хладилника и бъркам в малкото шкафче над уредите, стържа с пръсти по стената му, докато не напипвам резервните ключове, залепени за дъската. Вик, Едисън, Стърлинг и Шевон имат собствени ключове, но ми се струваше добра идея да имам и допълнителен комплект. Скачам долу и ги подавам на полицая, за да види лака за нокти по тях, с който се различава кой за коя ключалка служи.

— Жълтият е за горното резе, зеленият е за долното, синият е за бравата. Оранжевият отключва стъклото над комарника отзад.

— Агенти и ченгета — кима той с разбиране за предпазните ми мерки. — Прозорците?

— Обикновени райбери, няма нужда от специално заключване..

Когато дадох на Шевон нейните ключове, тя получи паническа атака от броя на ключалките ми. Смята, че четири са прекалено много. В резултат на проведения разговор дори специално записахме на лепящо листче, че не ми е позволено да моля хазяина й да слага допълнително заключване и на нейната врата.

Полицаят заключва зад нас и се налага да застана неподвижно и да си поема дълбоко дъх заради клокоченето в червата ми. Това е моят дом — онова, което е само мое, и ето че ме гонят оттук заради нещо, което все още не мога да осмисля.

Едисън взима сака ми, понеже реакцията му на женското притеснение е джентълменска неловкост. Пропорциите на джентълменство спрямо неловкост варират според личността, която предизвиква реакцията. Той дори ми държи отворена вратата на колата, така че предприемам единствения разумен ход.

Плясвам го по тила — ударът е омекотен от тъмните му къдрици, които са започнали прекалено да бухват и да щръкват.

— Basta!^[7]

— Mantén la calma^[8]! — отвръща той и ме оставя да затворя вратата сама.

Горкият Едисън. С изключение на Вик, той е обречен да прекара живота си, обкръжен от силни, опасни и мнителни жени — и няма как да се измъкне. Така и не успях да разбера какво е сторил, за да заслужи подобно кошмарно битие.