Лятото на ангелите

22

Стърлинг излиза след мен в чакалнята, където мога да се обадя спокойно, без да ми се скарат.

— Значи му вярваш, така ли? Че не е бил жертва?

— Да, и това ще се окаже проблем.

— Че му вярваш?

— Че не е бил малтретиран.

— Извинявай, но не те разбрах. Предполага се да се радваме, когато децата не са малтретирани.

— Поне до момента смятаме, че „ангелът“ не е убивала невинни хора — казвам тихичко. Чакалнята не е претъпкана, но има няколко души и официалното ни облекло вече привлича погледите. Подхващам Стърлинг под ръка и я отвеждам навън, на безопасно разстояние от вратата, така че да не пречим на никого.

— Бащата на Мейсън, Пол Джефърс, евентуално. Не знаем дали е бил наясно какво е правила жена му. Вероятно не, но пък няма и да разберем, а не мисля, че убийцата е в състояние да прокара граница между неосведомен и съучастник.

— Добре…

— Зоуи и Кейлъб Джоунс умряха и тя ще го приеме за знак, че не ги е спасила достатъчно рано. Ще си припише вината и гневът й ще пламне още по-силно и по-безогледно. А когато се разчуе, че Ноа изобщо не е бил малтретиран и „спасителката“ е убила напълно невинна жена, която е обичала и подкрепяла сина си…

Стърлинг пребледнява на слабото осветление отвън.

— Сигурно децата в рисково положение в окръга са стотици. Няма как да знаем кого ще преследва. Няма как да ги предупредим… — Тя докосва тънката Звезда на Давид на гърлото си. — Мерседес…

— Знам. Уотс трябва да започне незабавно да рови за служителите в „Закрила на детето“. Трябва ни също и списък на децата, които съвпадат с критериите на убийцата. Всички, които са минали през службата в Манасас. Знам, че вероятно е дълъг списък, но ни трябва нещо, с което да работим. Времето ни изтича!

Пращам на Вик и Едисън съобщение, за да ги осведомя какво става, като се надявам, че ще проспят тревогата. В момента и бездруго не могат да направят нищо. При все това не е особено изненадващо, че малко след като отново влизаме вътре, Едисън се появява с кошничка за напитки.

— Взех ги от бензиностанция — заявява намусено, докато връчва чаша на Стърлинг. — Не посмях да се доверя на чая. Така че ти взех горещ шоколад.

Определено не е достатъчно буден да кара безопасно, как, по дяволите, се е добрал дотук?

Тъкмо си задавам този въпрос и го виждам да изхвърля празната чашка от четвъртото място в кошничката и да взима втора с концентрирано зло за себе си, така че ето ти ужасяващия отговор. Подава ми последната чаша — смес от горещ шоколад и кафе, понеже на бензиностанциите и двете са гадни, но смесени в едно, не са чак толкова зле. Нямам представа как става така.

— Ако тръгнем към службата, можем да продължим да обработваме досиетата ти — продължава Едисън, след като изслушва всички новини. — Може би ще я намерим…

— Говори с Холмс. Евентуално би искала да съм тук за разпита на Ноа, който Уотс ще проведе.

Когато се връща от скенера с добрата новина, че няма сътресение, Ноа спи дълбоко и е трудно да бъде събуден, травмата помага на бенадрила за изключването на съзнанието му. Вкарват го в стая в Педиатрията и той дори не помръдва при преместването в нормално легло. Поне са го измили преди скенера и са му сменили дрехите. Ние стоим на прага и надничаме вътре.

Холмс се усмихва леко на тази гледка, топло и май дори с лек копнеж.

— Колко далеч е от тук до Куантико?

— По това време на деня? Около половин час.

— Тогава тръгвайте. Уотс ще се обади да ви върне, ако иска да си тук за разпитите.

— Добре. Ще бъдем в службата, в рамките на обозримото бъдеще.

— Мерседес…

Обръщам се да я погледна по-внимателно:

— Мисля, че съм била в Бюрото прекалено дълго — започвам да се притеснявам, когато възрастни ми говорят на собствено име.

— Двамата с Миньоне сме партньори от пет години, а все още не съм убедена, че той знае как се казвам — съгласява се детектив Холмс. — Онова, което обясни на Ноа по повод въпроса „защо“… Беше добър отговор.

— От самото начало въпросът не ми излиза от главата — признавам. — Мисля, че онзи извод е част от него. Моята част. Не смятам обаче, че обхваща всичко.

— Ще открием и останалото, ако имаме късмет. Но засега това беше правилният отговор.

Съобщаваме на Кас, че излизаме и щом се озоваваме отвън, Едисън започва да си търси ключовете. Стърлинг пъха ръка в джоба му, изважда цялата връзка и ги прибира дълбоко в чантата си.

— Не, не! — скарва му се. — Няма да караш.

— Винаги карам аз.

— Този път не.

— Ама винаги карам аз!

— Сега обаче няма да караш!

Прехапвам устна, за да не се засмея. Предвидими като въртенето на земята…

Веднъж попаднали в Бюрото, в заседателната зала на нашия етаж, постепенно си организираме система. Двамата с Едисън се нахвърляме върху старите случаи на екипа, преравяме подробностите и бележките от дигиталните досиета и щом стигнем до споменаване на някакво име — член на семейството, съсед, болничен работник, адвокат, жертва… всеки един, който ни кара да погледнем втори път, — и то ни се стори интересно, предаваме го на Стърлинг за проучване и да открие къде е този човек сега.

Начинанието много бързо добива депресиращ уклон.

Да си жертва, не е нещо, което изчезва само защото са те спасили. Не се изпарява в мига, когато хората, които са те наранили, бъдат арестувани. Това усещане — осъзнаването, че не си просто част от злото, а си жертва — засяда в гърлото ти за години напред, дори десетилетия. И представата ти за случката може да причини толкова неприятности, колкото и първоначалната травма в течение на живота.

Да си жертва, е състояние с особено неприятна форма на рецидиви.

В дните, последвали разрушението на Градината, докато момичетата или падаха жертва на тежките си рани, или започваха да оздравяват, оцеляха тринайсет Пеперуди — сред тях Инара, Виктория-Блис и Равена. Шест месеца по-късно бяха само девет. Сега са седем, макар че, за да бъда честна, Маренка загина при автомобилна катастрофа. Всички останали са жертви на самоубийство, причинено от борбата за живот в свят, който се предполага да е по-хубавият; свят, в който би трябвало страдалците да могат да обърнат гръб на травмите си. Колкото и да се старая да запазя спокойствие, разбирам притесненията на Инара за Равена.

Самоубийството, независимо дали на самите жертви или на членовете на семействата им, се оказва фактор, често срещан в нашето търсене. Също и злоупотребата с дрога и алкохол. Както и затворът. Също и продължаващата виктимизация посредством домашно насилие.

— Давала ли си някога мече с крила? — пита Едисън, когато спираме за почивка.

Под „почивка“ имам предвид, че треснах капака на лаптопа, защото имах нужда от пет проклети минути без адски депресираща статистика и той реши, че моментът е удобен за закуска.

Което всъщност означаваше да си разделим грамаден плик с десертчета с фъстъчено масло.

— Не — въздъхвам и облягам чело на студения плот на масата. — Купувам мечетата ни на едро. Пристигат в различни цветове, но нямат аксесоари.

— Значи ангелът означава нещо специфично за нея.

— Децата винаги наблягат на същинската й прилика с ангел — отбелязва Стърлинг. — Може да е просто практика, която е възприела, особено ако в семейството или приемното й семейство е имало религиозни хора.

— Или е отражение на името й. Ейнджъл. Анжелика. Анджела. А може да е имала брат на име Анхел. Анджело.

— Бих казала, че моментът не е добър Ивон да е в майчинство, но тя само щеше да ни овика, задето са ни неясни критериите — мърморя.

— Защо тогава руса перука? — продължава Едисън, без да ми обръща внимание. — Дори в класическото изкуство ангелите са с най-разнообразни цветове на косата. Не са всички руси, независимо какво ни карат да вярваме от „Безценни мигове“^[39].

Стърлинг свива рамене и много любезно не коментира това, че е запознат с „Миговете“.

— Не гледай мен — еврейските ангели са ужасяващи, както си е редно. Изобщо чел ли си им описанията? В тях няма нищо русо и симпатично.

— И Исус не е бил бял, но кой иска да си го признае?

С измъчено стенание отварям отново лаптопа.

— Добре, да пробваме Хедър Грант — казвам на Стърлинг, заедно с дата на раждане и номер на социалната осигуровка. — Тя е изчезнала в Юта и е намерена месец по-късно в полето; казва, че я отвели ангели.

— И тези ангели се оказват…?

— По-възрастна двойка, която отчаяно копнеела за деца, но не успели да си родят или да си осиновят. Старецът получил сърдечен удар, жена му отишла да търси помощ, а Хедър се измъкнала от къщата им… По време на разпитите запазваше спокойствие само ако седеше в скута ми и си играеше с разпятието ми.

— Да видим, сега е на… петнайсет. Добре се справя, още живее в семейното ранчо. Майка й е починала преди няколко години, но баба й дошла да живее в ранчото, за да не остане сама. Няма съмнителни признаци.

— Сара Мърфи — чете от екрана си Едисън. — Сега е на двайсет и четири. Мъжът, който я отвлякъл, я държал като своя „небесна съпруга“ и имал дузини криле, окачени на тавана на хижата си, изработени от всякакви случайни находки. Сара не можела да заспи, ако Мерседес не е в стаята.

— В затвора за нанасяне на телесни повреди — докладва Стърлинг след малко. — Съпроводила приятелка за час в клиника за аборти, отвън имало протестиращи. Един от тях се опитал да удари приятелката й с табелата си, а Сара му я отнела и го напердашила с кола, който служел за дръжка. Остават й още няколко месеца.

— Ха. Човек чува „в затвора“ и не очаква да прелива от радост в края на изречението.

— Кара Ерет — предлагам аз. — Сега ще е на двайсет и три и в дома й са я сполетели всевъзможни беди.

— Местила се е из доста приемни домове, завършва гимназия на седемнайсет и изпада от полезрението ни. Аз… всъщност не намирам нищо за нея след дипломирането. Ще трябва да хванем някой от техничарите, когато дойдат на работа.

— Сега вече ти е позволено да казваш, че майчинството на Ивон се случва в лош момент — предлага Едисън.

Замервам го с десертче и го улучвам точно под окото.

— Вкарай я в краткия списък.

Това е четвъртото име в него и сме напреднали само с година и половина.

Вик идва в седем, с истинска закуска и кафета.

— Как върви? — той ни оглежда мрачно и притеснено, докато раздава купички със западняшка бърканица — нещо като омлет, но по-мързеливо.

— Разполагаме с няколко имена, за които аналитиците да поровят по-сериозно — казвам му и се прозявам.

Едисън се изправя със стенание, заобикаля масата до Стърлинг, надвесва се над рамото й, вади всички гъби от купата си и ги слага в нейната.

— Това ще отнеме цяла вечност… — той се заема да провира парченцата червени чушки от порцията на Стърлинг и ги мести в своята.

Тя следи напредъка му с развеселено, леко ужасено изражение.

Вик също гледа, но преценява да не се меси.

— Искаш ли да съобщиш на Драконката, или предпочиташ аз да го свърша?

— Аз ще го направя — въздишам. — Ще ми дойде добре да се поразтъпча.

— Първо яж!

Вик се паркира на един от столовете, за да се убеди, че ще изпълним нареждането му.

След като остава доволен, че не се опитваме да живеем само на кофеин, ни оставя и си отива в кабинета. Бавя се колкото да си допия кафето и се опитвам така да оформя сведенията си и доклада, че да не изглеждам като идиот пред агент Дърн. В крайна сметка решавам, че по-подготвена няма да стана и излизам от стаята.

Още не съм стигнала до асансьорите, когато от ъгъла на Блейки се разнася мощно ликуване, виждам там и много повече хора от обикновено. Разпознавам няколко агенти от отдела по киберпрестъпления и когато се втурват да се прегръщат, агентите от „Киберпрестъпления“ и „Престъпления срещу детето“ не правят разлика, някои плачат или се смеят замаяно и подскачат насам-натам.

— Рамирес! — провиква се Блейки. — Прибрахме Дребосъка!

— Дребосъка? — повтарям глупаво. — О, боже милостиви! Дребосъка! Едното от Изгубените момчета!

Колежката ми се смее и се хвърля в обятията ми.

— Той е добре! При нас е и ще се оправи, а копелето, което го е държало, ни даде следи за Нибс, Свирчо и Къдравия^[40]!

Отговарям на прегръдката й и я стискам наистина здраво. Месеци наред екипът й следеше тези и няколко други момчета, опитваха се да проникнат в група педофили, които използваха попъп форуми, за да организират размените си. Откриха едното момче преди няколко седмици, но мъжът, който го държеше, се паникьосал и го убил, докато стягали хватката около къщата. Дребосъка в безопасност и солидни улики за трима други? Днес е чудесен ден за екипа на Блейки и партньорите им от „Киберпрестъпления“!

Да, но пак се сещам за Ноа, който се опитва да разбере защо майка му я няма, а не е направила нищо лошо.

Натискам копчето за повикване, чакам асансьора и вратата се отваря, за да разкрие Шевон и две от специализираните преводачки от секция Югоизточна Азия в „Контратероризъм“. След малко сигурно дори ще си припомня имената им. Но те се споглеждат с притеснение и се въртят ту към мен, ту към Шевон, и накрая слизат от асансьора.

— Ние просто ще… хей, там май има купон! — обявява неловко по-младата и замъква партньорката си към Блейки.

— Що за ужасии разпространяваш за мен? — питам сухо, влизам и натискам бутона за „Вътрешни разследвания“.

— Не ми се налага — отвръща Шевон с глас, твърд като скования й гръб. — Наистина ли смяташ, че цялата сграда не знае, че получаваш доставки?

— Вече не са до домашния ми адрес.

— Наистина ли?

— Наистина… — оглеждам я дискретно в люлеещото се отражение на вратите. Изглежда изтощена, спаружена по начин, който няма нищо общо със съня. На върха на езика ми е да попитам как се чувства през… cògeme, десет ли станаха? Десетте дни, откакто сме се видели за последно.

Струват ми се толкова повече от десет!

Но оставям мълчанието да ни носи надолу по етажите. Тя си тръгна и аз я пуснах. Не съм сигурна дали в действителност имаме нещо повече за казване. Стигаме до нейния етаж и вратите се отварят с иззвъняване. Шевон преминава покрай мен с изпънати рамене и се спира на ръба. Завърта глава — съвсем леко, все едно се кани да ме погледне.

Но не го прави. Някой в коридора я вика по име и тя трепва, след това излиза от кабината, без да каже нито дума или поне да ме погледне. Вратите се затварят и оставам сама в асансьора.

Нямам час при Драконката, така че прекарвам няколко минути в чакане пред кабинета й, докато тя звучно напомня на друг агент точно как е поучила прякора си. Помощникът й изглежда колкото засрамен, толкова и горд. Предполагам, че ако си пазачът на портите на Дракона, не може да не си доволен, когато звярът изреве.

— Нередни отношения със свидетел — мърмори той и ми подхвърля неразопаковано плодово десертче. — Вероятно предстои дело. Тя не е доволна.

Няма майтап, а? Обаче въобще не ми влиза в работата, боже мили…

Агент със зачервено лице излиза с тежки стъпки, макар и олекнал с един брой значка и пистолет, а след още няколко минути помощникът надзърта в леговището на Драконката и обявява присъствието ми. Когато влизам, вместо поздрав агент Дърн пита:

— Искаш ли да съжалиш агент Симпкинс?

— Ако кажа, че вече я съжалявам?

— Преди две седмици й връчиха документи за развод. Бъдещият й бивш съпруг обяви като причина непреодолими различия, породени от постоянното поставяне на работата преди брака и семейството.

— Защо ми го казвате, госпожо?

— Понеже знам, че няма да споменеш на никого другиго извън екипа си, а заслужавате да знаете, че за политането й през ръба не сте виновни нито ти, нито екипът ви, нито случаят — обяснява ми Дърн без заобикалки. — Седни, моля те!

Сядам. Днес е облечена в светлолилаво, а тъканта е такава, че се увива и блещука привлекателно, и си мисля, че точно такава ще стане и Стърлинг — дама, която може да носи пастелни цветове и женствени дрешки, без това да отнема и грам от авторитета й. Стърлинг просто трябва да почака, докато спре да прилича на малолетна.

— Съобщиха ми, че не си ходила при никого от терапевтите ни.

— Поговорих със свещеника си. Сметнах, че ще ми бъде по-полезно.

— Как върви проучването на старите случаи?

Обяснявам на Дърн параметрите, които използваме, като не се срамувам да призная и за охлювената скорост на работа. Понеже голяма част от проучванията ни се основава на инстинкт и впечатления, не можем просто да го предадем на техническите анализатори в този им вид. Първо се налага да стесним търсенето.

Драконката вдига глава от страницата с бележките, написани със суперелфически краснопис, който вероятно само тя може да си разчете.

— Продължаваш да спиш в домовете на колегите си?

— Да, госпожо.

— Ако ще ти е по-удобно у дома…

— При цялото ми уважение, госпожо — прекъсвам я меко, — не се чувствам несигурна в дома си. Просто ми е по-добре при Едисън и Стърлинг. Там не съм така самотна.

Тя кима замислено и не се чувствам съвсем удобно под прицела на проницателните й тъмни очи.

— Ще продадеш ли къщата?

— Не знам. А и не планирам да мисля по въпроса, преди цялата тази история да приключи.

— Разбираемо е. Професионалното ти мнение, агент Рамирес: кога според теб тази личност ще нанесе нов удар?

Премислям внимателно всички фактори и променливи, които се блъскат в главата ми от часове, дори от дни. В крайна сметка всъщност има само един отговор.

— Два дни, ако сме късметлии. Твърде вероятно е и да е по-малко.

Имало едно време момиченце, което се страхувало да не се пречупи.

Или да не се пречупи още повече. Беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че е сломена от много дълго време. Част от проблемите успя да реши; върху други още работеше. Някои, знаеше го добре, никога нямаше да се излекуват. Дори ако тялото й някой ден изтриеше белезите, раните в душата й щяха да останат.

Болеше я — всеки път, когато си признаваше, че никога няма да бъде цяла.

Но си го призна, понеже известно количество болка й беше нужна, дори здравословна.

Когато се натъкваше на сломените си места — когато кошмарът се оказваше твърде жив или някой я докоснеше по начин, твърде наситен със спомени, когато я попиташе защо мрази да се снима, — тя си напомняше как вече отдавна не е онова малко момиченце.

Имаше си ново име, което татко й и приятелите му не бяха докосвали.

Отиде в колеж и завърши с отличие.

Имаше приятели, макар че след завършването изгуби връзка с повечето от тях. Но запази някои приятелства дори след преместването си и завърза нови…

Върна се обратно във Вирджиния. За малко да се откаже, но й се стори глупаво да избягва целия щат, понеже тук е била толкова нещастна в течение на години. Нали не беше по вина на щата? И понеже завръщането във Вирджиния беше проява на храброст, тя не се нарече страхливка, задето избягваше родния си град. Позволи си да отпусне юздите поне толкова.

Имаше работа, която обичаше, и ужасно се гордееше с нея. Помагаше на хората, помагаше на децата. Деца досущ като малкото момиченце, каквото беше и тя навремето. Имаше много неща, които още не беше достатъчно силна да прави или да бъде, и може би никога нямаше да стане, но това можеше да върши. Можеше да помага на децата, които толкова се нуждаеха от помощта й, и не се налагаше за това да се насилва отвъд точката на пречупване.

И всеки път, когато започнеше да се съмнява; винаги, когато се чувстваше като напластяване на белези, а не като истинска личност, си спомняше за своя ангел и черпеше сили от спомена. Мечето все още седеше на леглото й, подарък и благословия. Беше попило толкова много сълзи, нейни сълзи през годините, но в крайна сметка стана свидетел и на радостния й плач, а също и на сълзите, които избликват от твърде буен смях.

И в определен смисъл нейният ангел не спираше да бди над рамото й. Шокира се, когато видя жената ангел, докато обикаляше да пазарува едно-друго за малкия си апартамент. Не беше съвсем сигурна защо. В крайна сметка дори ангелите трябва да живеят някъде. Но светът беше толкова голям. Беше знак, реши момиченцето, че е попаднала точно там, където трябва. Беше тук, помагаше на деца и ангелът й също още помагаше на деца! Беше си все същата дама ангел!

Момиченцето бе надигнало глава и вече не се страхуваше.