Лятото на ангелите

29

Джени довежда Прия в „Бетезда“ малко по-късно сутринта, след като са преместили Едисън в обикновена стая. Инара и Виктория-Блис също са притеснени, но не мисля, че някой от нас иска да им дава поводи да го закачат по-късно. Той не си спомня изцяло часовете в интензивното и мрази болниците, така че известно време ще е доста крив.

Така че…

— Прибирайте се — нарежда ни Джени, включително на съпруга си. — Изкъпете се. Поспете. Облечете си чисти дрехи, за бога! Не ви се позволява да се връщате тук поне осем часа!

— Но…

— Няма да сте от полза на онзи млад човек, ако самите вие припадате от умора. Хайде.

— Но…

— Виктор Хановериан, не ме карай да се обаждам на майка ти!

Шефът ни се ухилва на жена си и я целува сладко.

— Просто исках да видя колко време ще ти трябва да извадиш коза с мама…

Тя отвръща на целувката му с усмивка и го милва по бузата, след което рязко и болезнено му усуква ухото и Вик се присвива и се навежда след завъртането на ръката й, за да намали болката.

— Преди няма и година в това легло беше ти, Виктор, и докторите не бяха сигурни дали ще го напуснеш по друг начин, освен в чаршаф и чувал. Ще минат още поне няколко години, преди да си върнеш правото да се шегуваш с мен в болници!

Скастрен както си му е редът, той я целува отново:

— Права си, извинявай. Беше несъобразително от моя страна.

— Благодаря ти.

Стърлинг ме поглежда, хваната ръка за ръка с Едисън, макар че той спи дълбоко.

— Маневра с цел запазване на връзката?

— Определено.

Вик разтърква ухото си с гримаса:

— За разговора ли говорите или за малтретирането?

— Да — отвръщаме решително и Джени се ухилва, макар да се връща към прогонването ни през вратата.

Прия застава на мястото на Стърлинг до леглото и вдига крака на матрака.

— Не се притеснявай — ако се опита да стане, ще заплаша да му изтръгна катетъра. Ще се засрами толкова, че ще трябва да се държи прилично!

След тези думи ми се налага направо да изнеса истерично кикотещата се Илайза през вратата на болничната стая.

Въпреки получените от съпругата си заповеди да ни заведе у дома, Вик изпълнява дълга си и ни връща в Куантико. И двете ни коли са там — предполагам, че тази на Стърлинг е докарана от Уотс, — както и чантите ни, но има и още нещо, което искам да свърша.

На бюрото на агент Дърн във „Вътрешни разследвания“ предавам значката и пистолета си, а тя се обръща, за да ги прибере на сигурно място в сейфа на стената. Няма да лъжа — боли да гледам как изчезват вътре. Обикновено, когато пистолетът ми е в сейф, знам комбинацията, независимо дали е временната на хотелска стая, датата на Клането на Свети Валентин (Стърлинг), онази, на която Прия влезе в животите ни (Едисън), или рождените години на Холи, Британи и Джейни (Вик). Или моята — денят, в който Вик ме извади от хижата.

— Не очаквам разследването да доведе до някакви изненади — обяснява ми Дърн и ми подава малко пликче бонбонки „Ем енд Ем“ от горното чекмедже на бюрото си. — Ще ни отнеме няколко дни да организираме всичко, преди да те повикаме. Бих казала, че така ти даваме и време да подготвиш каквото ти е необходимо в своя защита, но ти ни държеше в течение на всяка своя крачка, така че използвай времето за почивка. Мисля, че ще си свободна около седмица-две, после ще ти върнем значката.

Не съм сигурна какво се изписва на лицето ми в този момент, но тя се надига в стола си с интерес и загриженост.

— Агент Рамирес? Не си ли искаш обратно значката?

— Аз… не съм сигурна — признавам тихо. Въпреки това, което ми казаха Кас и Стърлинг сутринта — дявол го взел, въпреки това, което казах на Вик — не съм сигурна дали мога да продължа да върша тази работа, без да си нанеса рани, които не съм достатъчно силна да понеса.

Първоначалната изненада на Драконката се претопява в разбиране, намества се отново в креслото си, сваля очилата за четене от носа си и ги сгъва, като ги пуска на верижката им и те остават наклонени на гърдите й.

— Всеки агент стига до този момент, Мерседес — казва ми мило. — Поне наистина добрите агенти. Това, че си достигнала тази точка в кариерата си, без да си в критично състояние, е свидетелство за силата ти, но също и за уменията на Хановериан и Едисън, а и за начина, по който в екипа се подкрепяте един друг. Поставянето на бъдещето ти при нас под съмнение не те прави лош агент. Не прибързвай. Ще разполагаш с време да премислиш добре нещата.

— Вие някога… — прехапвам края на въпроса, но тя се усмихва.

— Преди четиридесет и една години — отговаря ми Дърн. — Имахме агент, който преследваше заподозрян и се наложи да използва смъртоносни мерки. Нямаше свидетели, но екипът му и местната полиция, с които работеше, до един коментираха, че случаят му се отразил извънредно отрицателно. В крайна сметка разследването ни не успя да установи какво всъщност се е случило по време на сблъсъка. Препоръчахме отстраняване от активна служба и пълна психологическа оценка, преди агентът да се върне на работа.

— И какво стана?

— Предаде значката и оръжието си, отиде у дома, взе личното си оръжие от килера и застреля жена си и двете си деца, след това сам си видя сметката.

— Исусе!

Драконката кима, а усмивката й става тъжна.

— Мисля, че са ти познати въпросите, които си задавах през следващите няколко месеца и дори след това. Дали аз съм причината? Нося ли отговорност за смъртта на семейството? Дали по време на разследването съм пропуснала някакъв детайл, който щеше да ми подскаже, че агентът ще постъпи така? Колко добра мога да бъда в работата си, ако не съм осъзнала, че може да има такива последици? Как да остана във ФБР след тази случка? Това не е първият път, когато си задаваш подобни въпроси, Мерседес, макар че сигурно е първият, когато ги формулираш толкова ясно. Независимо дали ще останеш с нас или не, няма да е и последният път. В мигове като този все същите въпроси стават част от теб…

— А ти как взе решение?

— Дъщеря ми се развълнува. Ако напуснех ФБР, нима все още щях да съм Жената чудо? — Дърн се разсмива на изумлението ми. — Момиченцето ми смяташе, че всички ФБР агенти са супергерои и майка й беше Жената чудо, която върти Ласото на истината. Не просто повалях злодеи; защитавах и другите супергерои. Тогава беше на четири. Не разбираше, че в работата ми се съдържа и много повече от това. Що се отнася до нея, бях Жената чудо, а тя никога не допуска лошите да победят… — Дърн клати глава и изважда още едно пликче с бонбонки, от което сипва в шепата си. — Как бих могла да споря с нея?

— Кара Ерет смяташе, че съм ангел.

— Имало е и други случаи след нея. Не е само един, с който се свършва всичко и кризите са преодолени до една. Ще има и други случаи, които ще те удрят също толкова силно, и причините това да се случи може да не са същите… — старицата сипва бонбончетата в устата си, дъвче и преглъща бързо. — Не се срамувай да обмислиш добре решението си, Мерседес. Ще бъде по-добре не само за теб, но и за Бюрото.

Кимам, а мислите ми вече се носят по релсите на думите й.

— Как е Едисън?

— Ще се оправи. Може би ще го боли при лошо време и определено няма да катери стълбищата на стадионите в скоро време…

Агент Дърн потреперва лекичко.

— Дори в най-добрата си форма не съм разбирала онези, които катерят стълби целенасочено. Особено на стадионите! Но пък съм почти на седемдесет и все още съм с оригиналните си коленни капачки, та може и да се окажа права…

Напускам кабинета й със смях, което вероятно не е нормалната реакция на агент, пратен току-що в принудителна отпуска. Изпращат ме няколко озадачени погледа.

За първи път от седмици сядам зад волана на собствената си кола и излизам от гаража. Домът ме чака, дори ако не съм напълно уверена, че там е моят дом — моята удобна малка къщурка, опетнена от отминалия месец и промяната. Спирам и взимам кутия кексчета за Джейсън, които си поделяме на предната му веранда, докато той плеви цветните лехи, а аз зашивам копчетата на ризите му и кърпя скъсаните места, понеже ако някъде има остър ръб, той непременно ще си закачи ризата на него.

— Е, значи приключи? — пита той.

— Приключи.

— Радвам се, че всичко е наред!

Прекарвам остатъка от следобеда в обикаляне из къщата, включвам личния си телефон за първи път от почти седмица и го закачам за лаптопа, за да сваля снимките, които искам да задържа. След това изпитвам известно задоволство да извадя картата му и да разкатая фамилията на телефона с бейзболна бухалка. Все някой ден ще го сменя и този път няма да дам номера си на Есперанца.

Наясно съм, че можех и просто да си сменя номера, без да убивам телефона. Но така е по-удовлетворително.

Късно следобеда тръгвам към „Уолмарт“ и се връщам с наръч пластмасови туби. Черното кадифено мече се връща на нощното ми шкафче, живо и здраво, но останалите натъпквам в тубите, заедно с препарат против молци, който да защитава плата. В пералното ми помещение има склад, който е в обхвата на климатика, защитен от влага и всички други опасности на гаража, и когато вратата се затваря зад кулата от туби, имам чувството, че съм си отрязала някой пръст.

Стените на спалнята ми се струват празни, дори голи, но може би пък това не е толкова лошо. Сменям чаршафите, просвам се на леглото, затоплено от слънцето, и оставям мислите си да се реят през всичко случило се. Трябва да взема решение, но агент Дърн каза, че имам време. Не прибързвай, защото има време…

Същата вечер тръгвам обратно към „Бетезда“. Дежурната сестра каза, че са дали на Едисън втора пълна доза „Дилаудид“^[48] преди няма половин час, така че не е изненадващо, че спи като мъртвец, когато влизам в стаята. Джени я няма, но Прия се е разположила на малкото диванче с купчина снимки и притеснително количество канцеларски принадлежности за скрапбук^[49].

— Така значи, Едисън и Стърлинг… — подхвърля тя.

— Той ли ти каза? — намествам се в стола между нея и леглото, от дясната страна на Едисън.

— Не с тези думи. Попита дали би било странно да продължи да се обръща към друг човек с фамилията му, ако са се целунали.

— А ти какво отговори?

— Че не е по-странно, отколкото да наричаш някоя от сестрите си по фамилия през цялото време — Прия ми се ухилва. — Радвам се, че си що-годе добре.

— Що-годе — повтарям, изпробвайки думата на вкус. — Да.

Прия е запозната с това междинно състояние. Прекара пет години от живота си в него и дори сега, след активното възстановяване през последните три години, все още има дни, в които „не съвсем добре“ е най-доброто, на което е способна.

Вадя книга с логически задачи, за да не се съблазнявам да надзъртам през рамото й. Тя ще ни позволи да видим снимките, когато е готова.

— Равена най-сетне се появи — обявява Прия, намръщена замислено срещу една от снимките. — Отседнала е при приятел на Аутър Банкс. Трябва да ходят до друг остров, за да получат достъп до интернет, а не са си правили труда. Включила си телефона чак днес.

— Как е тя?

— Що-годе добре — усмивката на Прия се завръща, мимолетна, но искрена. — Ще се присъедини към нас в Мериленд за последните снимки. След това смята да поднови паспорта си и да оправи личните си дела, за да може да дойде с мен, когато се върна в Париж. Мисля, че ще се почувства по-добре, когато между нея и майка й има цял океан.

— Малко се притеснявам какво може да научи от вас с майка ти.

— На нашата улица има балетно студио. Правя много от официалните им снимки, те ми позволяват да снимам репетиции и часове, както и няколко постановки. Смятам да я заведа там и да я представя.

Понеже Патрис Кингсли е израсла с любов към танца, а Равена е танцувала из цялата Градина, за да се поддържа във форма, след излизането оттам балетът слива двете й същности и в момента за нея е начин да запази разсъдъка си.

— Добра идея — отбелязвам и Прия кима, залепя ивица хартия и се пресята към лист със стикери с лъскави камъчета.

Към полунощ, когато Прия спи дълбоко, завита презглава с одеялото, Едисън се размърдва и се озърта.

— Неrmana?

— Тук съм.

— Я се довлечи на леглото. Не мога да фокусирам погледа си чак до теб.

С кикот оставям книгата и химикалката и се намествам на леглото до него. Левият му крак е вдигнат на специално оформено парче пяна, но все пак не искам да го клатя прекалено много. За щастие, венозната система и кабелите са от другата му страна. Сгушвам се с глава на рамото му и известно време просто дишаме в синхрон.

— Някой обади ли се на родителите ми?

— Те са на круиз в Аляска с леля ти и чичо ти. Обяснихме им, че операцията е минала успешно и ще им се обадиш, когато спреш да се друсаш.

— Моля те, кажи ми, че не сте…

— Не, не сме споменавали на майка ти, че се дрогираш до небесата! — изсумтявам. — Казахме й, че си на силни болкоуспокояващи.

— И не ми харесва.

— Горкичкият той!

— Горкичък я… — той пак се унася. Омразата на Едисън към силните болкоуспокояващи няма нищо общо с мъжествеността и издръжливостта, просто се ужасява да губи връзка с действителността до такава степен.

Не съм сигурна кога се унасям и аз. Смътно осъзнавам галенето по косата и тежестта на одеяло, която ме притиска, а нечий глас ми повтаря да се унасям и да спя, което и правя.