Лятото на ангелите

27

Когато пристигаме с вой, къщата на семейство Дъглас е нашарена от примигващи червени и сини лампи. Едисън стои на входната врата заедно с униформен полицай, поглежда си часовника и потреперва.

— Добрала се е дотук първа, вероятно е дошла направо от Шантили — осведомява ни той. — Майката е вътре. Таткото е на път към болницата, но майката отказва да тръгне, преди дъщеря й да се окаже в безопасност.

— Майката добре ли е?

— Улучена е в ръката и куршумът е излязъл. Парамедиците са я превързали и я наблюдават. Киърни е с нея. Полицията организира пунктове за проверка и отряди за претърсване навътре в гората, ФБР изпраща още агенти и ако се стигне до спасителна акция, Военноморските сили предлагат помощ от Куантико.

— Да влезем вътре. Трябва да говоря с госпожа Дъглас.

Госпожа Дъглас се намира в кухнята си, вкопчила и двете си ръце в чаша с вода. Слуша Кас, която стои до нея, но все поглежда към големия прозорец в трапезарията, все едно ще види дъщеря си да се задава по улицата. Току-що е станала свидетел на застрелването на съпруга си и на отвличането на момичето, и боже, иска ми се да пипам нежно, но нямам време.

— Госпожо Дъглас, казвам се Мерседес Рамирес и съм агент към ФБР. Има ли наоколо места, на които децата обичат да си играят? Нещо, което съществува наоколо отдавна?

Тя ме зяпва.

— Моля?

— Жената, която отвлече дъщеря ви, е живяла тук преди. Не просто в квартала, а точно в тази къща. Няма да напусне Стафорд, така че има ли някакво място, където се събират децата? Може би такова, което пазят в тайна от родителите си?

— Ами… не, не мисля… — тя поглежда към вратата на хладилника, на която висят листчета, бележки и снимки, и се ококорва. — Има една къща на дърво! Нишел я нарисува. Със съседчето я намериха преди няколко седмици. Казаха, че се разпадала и аз… й се скарах, задето се е отдалечила толкова навътре в гората.

— Тя каза ли ви къде е?

— Не. Само, че е много далеч.

— Съседчето, така ли? От коя страна?

Тя сочи и аз изхвърчам от къщата и отивам да тропам по вратата на съседите, а Едисън се държи плътно до мен. Отваря ми кръглолик мъж в халат за баня.

— Какво става? — интересува се той. — Семейство Дъглас добре ли са?

— Господине, дъщеря ви вкъщи ли си е?

— Да, но какво…

— Нишел Дъглас е отвлечена — казвам му в прав текст — и смятаме, че похитителката може би я води към къщата на дървото, която са открили заедно с дъщеря ви.

— Забранено ни е да ходим пак там! — обажда се едно момиченце от коридора. Скрива се зад баща си и надзърта ококорена към нас. — Госпожа Дъглас каза, че било твърде далеч.

— Няма да ви се кара за това, mija — обещавам и приклякам по-ниско до нейното ниво. — Просто трябва да разбера къде е. Можеш ли да ни обясниш как да стигнем дотам?

Тя тревожно хапе устната си.

— Нишел добре ли е?

— Опитваме се да я намерим. Но се нуждаем от помощта ти!

— Чакайте! — момиченцето се втурва по стълбите и след малко се връща с лист хартия в ръка. — Ето карта! — тя ми я тика в ръцете с такава сила, че я смачква и се налага да я изглади, преди да започне да сочи по нея. — Тръгвате по права линия от задния двор и продължавате през потока, а след това ще видите една странна каменна щуротия. От там надясно до купчината гуми. Завивате наляво и вървите направо наистина много дълго — и стигате до къщата на дървото. Но не може да се качите по стълбата, понеже гвоздеите са ръждиви и госпожа Дъглас каза, че така се хваща тетанус!

— Страхотно, миличка, благодаря ти! — изправям се и връчвам картата на баща й. — Най-добре стойте вътре известно време. Насам идват още агенти и полицаи.

— Разбира се. Надявам се… — той преглъща с мъка и придърпва дъщеря си в плътна прегръдка. — Надявам се да я намерите жива и здрава.

Кас ни пресреща между къщите.

— Хановериан е тук, ще остане с госпожа Дъглас. Накъде сме тръгнали?

— Трябват ни по-големи фенерчета, ако ще влизаме в гората.

Тя подсвирва на един от униформените полицаи и не след дълго сме се втурнали сред дърветата с тежки „Маглайт“ и обещание за подкрепление веднага щом пристигне. Би трябвало да го изчакаме, но един поглед към изражението ми и Едисън решава да ни позволи да действаме. Разделяме се на две двойки, държим ниско и фенерчетата, и извадените и насочени към земята пистолети.

Гората не е същата като у дома, където дърветата са преплетени и бодливи, и намушкват небето. Тези тук са по-масивни, клоните им не са така склонни да те удрят и закачат. Не говорим, околностите огласява само пъшкането ни. Шумът от предната страна на къщите се лее зад нас, чуват се само странни откъси от разговори без думи. Прецапваме през потока — плитък, но твърде широк за прескачане — и пренебрегваме неудобството от жвакащите обувки, докато се озъртаме за каменната камара, спомената от момичето. Изминали сме поне миля, преди да я видим, и там завиваме надясно. Купчината гуми се появява доста бързо след нея.

Продължавате направо наистина дълго време, каза малката и предвид колко сме се отдалечили вече, даже малко се притеснявам. Двамата с Едисън водим и аз избирам темпото, извърнали сме се в противоположни посоки, за да имаме поне миг време, ако Кара се опита да ни издебне.

Три километра по-късно чуваме нечии писъци и женски глас, който крещи. Вече тичаме и най-сетне пред нас се вижда полянка. Забавяме ход, колкото смеем, опитваме се да бъдем тихи, но навред има сухи клончета, все едно е заложен шумов капан.

— Не се доближавайте! — крещи жената в бяло, сграбчва Нишел за врата и секва писъка й. Пистолетът й се люлее точно до лицето на момичето.

Изключвам фенерчето и го пъхам в гайките на колана на кръста си.

Едисън въздъхва, но кимва, после дава знак на Стърлинг и Кас да тръгнат в различни посоки. Той самият се настанява, приклекнал, зад едно от дърветата, за да мина покрай него.

— Кара — подвиквам. — Кара, аз съм, Мерседес! Знам, че не искаш да нараниш Нишел.

— Аз я спасявам! — отвръща похитителката с глас, все още приглушен от празната бяла маска. — Те ще я наранят. Те винаги нараняват!

— Както те е наранил баща ти — съгласявам се и излизам на полянката. Пистолетът й се насочва към мен, но не се опитвам да я приближавам. — Знам, че новата му съпруга ще роди момиченце. Кара, обещавам ти, че той никога няма да получи възможността да нарани това бебе!

— Аз я закрилям! — настоява тя.

— Кара, може ли да свалиш маската? Нека видя лицето ти, миличка, искам да съм сигурна, че си добре!

Похитителката се колебае, но после пристъпва зад Нишел и я използва като щит, за да се пресегне с ръката, с която държи пистолета, и да избута нагоре маската. При падането си на земята „ангелското лице“ отнася със себе си и дългата сребристоруса перука. Естествената коса на Кара е малко по-тъмноруса, тъмна и влажна от потта и в момента е прибрана на стегната плитка. Тази млада дама с широките си скули и обло лице не ми прилича много на сломеното момиче от досието. Изглежда добре и е трудно да свържа веселото й излъчване в социалната служба с детето, което плачеше винаги щом изляза от болничната стая.

Докато не ме поглежда — тогава разпознавам страха й.

— Ето те и теб, миличка! Нали и двете с Нишел сте добре?

Момиченцето ме поглежда невярващо, сълзи се стичат по лицето й. Ще ми се да можех да й смигна, да се усмихна или по някакъв начин да й окажа подкрепа, но не мога — не и докато Кара ме гледа.

Кара, която също плаче и клати глава:

— Не мога да им позволя да я наранят!

— Позволи ми да я взема, Кара. Нека мине под моя закрила!

Пистолетът внезапно отново се насочва към мен.

— Ти трябваше да пазиш Емилия и да я закриляш, но допусна да отиде при онази жена! Жената, убила момченце!

— Не, Кара, никого не е убила. Брат й я нападнал, докато бил друсан. Защитавала се е. И му е причинила незначителна огнестрелна рана. Нямало е да умре, но наркотиците, на които бил, не се съчетали с анестезията. Умрял заради дрогата, миличка. Стейсия не е сторила нищо лошо!

— Не. Не, лъжеш!

— Никога не съм те лъгала, Кара. Нека Нишел дойде при мен. Ще я закрилям.

— Никой не може да ни закриля — отвръща Кара тъжно. — Светът не е безопасен, Мерседес! И никога не е бил!

Заради тревогата проличава ясно провлаченият й тайдуотърски акцент, практически несъществуващ, докато разговаряше с нас в службата.

— Да, но ние сме тук, Кара. Погледни ни само, двете с теб. Бащите ни са ни причинили ужасни неща, но сме оцелели. Помагаме на други деца. Ти се справи толкова добре, миличка, толкова се стара да опазиш тези деца! Сара? Сара Картър? Тя е толкова облекчена, Кара, сега е в безопасност. И й помогна ти!

— Пастрокът й беше лош човек — съгласява се Кара и леко спуска оръжието надолу.

— Беше. Той я нараняваше. И ти го спря.

Нишел не се бори, но ме гледа и личи, че се е досетила какво се опитвам да направя. Когато Кас настъпва сухо клонче и пукотът е направо оглушителен, Нишел светкавично се размърдва и стоварва крак върху по-малко клонче.

О, добро момиче, умно, прекрасно дете!

— Кара, знам, че закриляш Нишел, но нали си спомняш, че ти разказвах какви правила има? Не ми е позволено да си прибера пистолета, докато има извадено друго оръжие. Помниш ли?

Блондинката кима умислено.

— Приятелят на татко. Той трябваше да го остави.

— Именно. Знам, че я закриляш, Кара, но ти имаш пистолет. Не ми е позволено да прибера моя.

— Но…

— Нима не искаш да ти помогна, Кара?

Тя си е избрала името Карълайн, но „Кара“ е гравирано чак в костите й, изкървява през белезите. Кара е името на уплашеното момиченце, което копнееше за утеха. Онова, което ми вярваше.

Кас и Стърлинг няма да успеят да стрелят по похитителката отстрани, не и без да рискуват живота на Нишел. Кара трябва да остави пистолета.

— Не исках да нараня Емилия — изхлипва блондинката. — Просто се опитвах да я защитя!

— Знам. Знам, че е така, тя просто не разбираше. Беше уплашена, Кара. И всички правим разни грешки, когато сме уплашени, нали? Остави пистолета, миличка.

За предпочитане — преди хеликоптера, който чувам, да се приближи и да те уплаши.

Но похитителката се колебае твърде дълго и хеликоптерът се появява над поляната със заслепяващия си прожектор. Присвивам очи срещу него, свикнала съм му. Кара изкрещява:

— Опитваш се да ме измамиш! Излъга ме!

— Кара, знам, че мислиш доброто на децата, но си убила няколко души. Това носи последствия.

Едисън, Стърлинг и Кас излизат един след друг на полянката с вдигнати пистолети, прицелени в Кара. Все още стоят настрани, стараят се да ми позволят да продължа започнатото.

Но вече съм изгубила Кара. Тя се взира в мен с блеснали в очите й сълзи, цялото й тяло трепери под напора на емоциите.

— Аз им помагам, Мерседес! Както ти ми помогна. Защо… Мислех, че ще се гордееш с мен! Защо се опитваш да ме спреш? Защо?

— Карълайн Тилерман! — надвиква Едисън оглушителния тътен на перката на хеликоптера. — Остави оръжието. Арестувана си за убийствата на Сандра и Дениъл Уилкинс, Мелиса и Самюъл Уонг…

С изкривено от гняв лице блондинката се хвърля напред, почти се препъва в съпротивляващата се Нишел и стреля. Едисън пада на земята. Внезапно следва пукот и роза в черно и червено цъфва на челото на Кара. Тя си поема дъх, опитва се да вдиша още веднъж и се катурва на земята, докато Нишел се бори да се освободи от нея.

Обръщам се към Стърлинг и Кас, но и двете гледат мен.

Dios mio^[45]. Аз съм била!

Аз стрелях.

Стърлинг се втурва да грабне Нишел, изритва пистолета настрани и обръща момиченцето, така че да не види жертвата. Кара се е проснала на земята, веждите й са сбръчкани в потрес, устата й — отворена от изумление.

Стенание зад гърба ми ме кара да се обърна. Едисън!

— Мерседес!

Приклякам до него. Превил се е над левия си крак и стиска с две ръце долната част на бедрото си, доколкото му е по силите. Гъста и тъмна, кръвта се стича между пръстите му. Прибирам пистолета си в кобура, много по-тежък е, отколкото някога съм го усещала, смъквам си блузата — хвърчат копчета — и започвам да я увивам около раната.,

— Да знаеш — хрипти Едисън през стиснати зъби, — вече наистина ще си мислят, че спим заедно!

Стягам здраво първия възел над раната от куршума и той изръмжава.

— Как е? — пита Стърлинг с треперещ глас.

— Ще трябва да го вдигнат. Хеликоптерът не може да кацне, а и той не е способен да ходи. Прекалено далеч е да го носим.

— Така ли ще ми кажеш, че съм дебел?

— Така ще ти кажа, че чуя ли още една шега, и те зарязвам под нежните грижи на Прия!

Задникът ми се хили насреща, честна дума!

— Бях модел на въздържанието, когато тя пострада.

— Това не означава, че ще следва примера ти.

Той се мръщи срещу пулсиращата вълна на болката, мускулите му подскачат под дланите ми.

— Права си.

Морски пехотинец в пълно снаряжение се спуска от летящия над нас хеликоптер.

— Някой ранен? — вика той.

Кас го хваща за лакътя и го бута към нас. Пехотинците, ако правилно си спомням, всъщност нямат медицински персонал, но повечето отряди държат в състава си хора с известна медицинска подготовка. Войникът бързо проверява какво е положението под просмукалата се вече с кръв превръзка и завърта глава да поговори в радиото на рамото си. Втори пехотинец се спуска със сгъваема носилка и въжета.

— О, мамка му, не! — мърмори Едисън.

Чуквам го по челото с окървавените си пръсти.

— Ще го направиш и ще благодариш накрая! — предупреждавам го злокобно. А след това, понеже ми е брат и сме уплашени до смърт, заравям пръсти сред рошавите му къдрици. Не се отдръпвам, докато пехотинците го вдигат с плавно, отработено движение и го прехвърлят на подготвената носилка. Пренасят я до провисналите въжета и с поредица възли, които ми изглеждат по-скоро бързо завързани, отколкото здрави, поне за неопитното ми око, закачат и себе си, и Едисън. От хеликоптера ги прибират с лебедка. Последно виждам партньора си уморено и леко подигравателно да отдава чест на морските пехотинци, които го издърпват на борда.

Кас ме хваща за лакътя с две ръце и ме вдига на крака.

— Нишел! — напомня ми, докато хеликоптерът се отдалечава.

Вярно. Травмирано дете, което няма ни най-малка представа какво се случва.

Тя се е сгушила в Стърлинг, заровила е лице в корема й и раменете й треперят. Партньорката ми я масажира здраво между лопатките и по този начин я успокоява.

— Нишел?

Момичето завърта глава да ме погледне с едно око.

Прикляквам до нея, като се опитвам да не пипна и двете с окървавените си ръце.

— Ти си много умна и невероятно храбра! — казвам й. — Знаеше точно какво се опитваме да направим, нали?

— В началото не — прошепва тя в ризата на Илайза.

— Но се досети, нали? Беше толкова страшно, но ти се досети и ни помогна. Благодаря ти, Нишел! Съжалявам, че ти се случи всичко това, и много съжалявам, че първоначално изглеждаше, сякаш влошавам положението. И знаеш ли какво, майка ти е у вас и те чака, и много се притесняваше за теб!

Малката видимо се оживява. Не достатъчно да пусне Стърлинг, но поне вече виждам цялото й лице.

— Тя добре ли е? — пита трескаво. — Кървеше, но не видях колко зле е ранена…

— Ранена е — признавам. — Но ще се оправи. Щом види, че си жива и здрава, и двете отивате в болницата. Татко ти вече е там. Не знам какво е неговото състояние обаче. Беше в линейката още преди да стигна до къщата.

Из гората започват да се разнасят шумове, викове и имената ни. Кас прибира телефона си в джоба, както стои на стража над тялото на Кара.

— МАРКО! — провиква се с пълен глас и между дърветата се разнася стреснат смях.

— Глупави федерални! — крясва някой. — Онзи, който търси, той трябва да вика „Марко“!

— Не мога да кажа „Поло“, ако не си достатъчно умен да кажеш „Марко“ преди това.

Нишел се кикоти, въпреки че първоначално ми се струва смутена.

— Нишел, наистина се радваме, че си добре — уверявам я аз. И на мен самата ми е весело. — Заради това известно време ще се държим доста глупаво. Нали нямаш против?

Тя кима със свенлива усмивка.

На полянката пристига малка орда — предимно униформени полицаи, придружени от неколцина агенти. При нас веднага идва жена полицайка и се усмихва на момиченцето.

— Здравей, Нишел. Аз съм полицай Френдли^[46]. Помниш ли ме?

Отнема минута, после момиченцето се изкикотва отново.

— Ти изнесе урок в училище. Каза, че наистина се наричаш „полицай Френдли“.

— И е точно така — жената посочва табелката с името си. — Хана Френдли. Докато те търсехме, от болницата се обадиха на майка ти. Татко ти ще се оправи. И ще ги видиш и двамата съвсем скоро!

Нишел поглежда към Кара, но стена от полицаи вече е скрила тялото.

— Аз… аз…

— Всичко е наред, Нишел, можеш да ни попиташ каквото си искаш.

— Не съм направила нищо лошо, нали? Тя не ме отведе, защото съм била лоша?

— Нищичко не си сбъркала! — отвръщам уверено. — Тази жена е живяла тук като малка. Баща й беше лош човек и я нараняваше — и понеже много се разстрои тази вечер, тя си помисли, че родителите ти те нараняват, понеже живеете в същата къща. Не си направила нищо лошо, родителите ти — също. Честна дума!

Нишел изучава лицето ми, все едно го запечатва в паметта си, тъмните й очи се задържат на белезите, които получих, когато бях само година по-голяма от нея, и накрая кима.

— Добре. А сега може ли да си ида у дома?

— Определено — съгласява се полицай Френдли и й подава ръка. Нишел се хваща за нея и позволява да я отделят от мен и Стърлинг. Илайза ми помага да се изправя, понеже коленете ми леко поддават и не съм сигурна, че вината е само в клечането.

И въпреки че сигурно не трябва, в крайна сметка се пъхвам между полицаите да коленича до Кара, на безопасно разстояние от локвата кръв, която се разтича под тила й. Над яката на белия й гащеризон се подава тънка златна верижка. Намирам по-здраво на вид клонче, закачам верижката и внимателно дърпам, докато извадя от деколтето медальон с форма на сърце.

— Някой да има ръкавици?

Един от агентите от екипа на Канг коленичи срещу мен и си е сложил ръкавици.

— Трябва да вдигна нещо ли?

Показвам му клончето и разлюлявам медальона.

— Искам да видя какво има вътре в него.

Агентът улавя накита и го отваря внимателно. От едната страна е сложена снимка на тийнейджърката Кара с нейното чисто бяло мече на фона на червени завеси. Фотокабинка, предполагам. Тя се усмихва и косата й е изсветляло червена с руси корени — цветът, в който я е боядисал баща й, избледнява. От другата страна има изрезка от вестник с моето лице и ореол, нарисуван с лъскаво златно мастило.

Коремът ми изкурква и се заставям да преглътна спазмите на гаденето. Изхъхрям:

— Можете да го затворите, благодаря.

— Това разумно ли е? — пита Кас сухо.

Въпросът, който отец Брендън ми зададе, се юрва през мислите ми.

Откъде знаем, че не причиняваме повече вреда, отколкото добро?

— Мерседес, преди девет години си я спасила и направи всичко по силите си да я спасиш отново и днес. Случилото се през този период не е по твоя вина. Не е и твоя отговорност.

— Тя е пострадала в системата.

— Ти също.

При тези думи поглеждам приятелката си, но тя ми се зъби отвисоко, непоклатима.

— Виж, никога не си ми казвала, не те питам и сега, но не съм толкова глупава, че да не се досетя за някои неща, знаеш ли? Наясно съм, че си била в приемни домове години наред, но единственият, за когото говориш, е последният. Да не смяташ, че не мога да прочета между редовете какви гадости са ставали в другите?

— Само един беше наистина ужасен — признавам. — През останалото време ме местеха, понеже семейството ми все се опитваше да ме върне.

— Нищо. Ти, Мерседес Рамирес, мъченицо проклета, си доказателство, че избраният от Кара път не е единственият.

— Някой да ти е казвал наскоро, че хич не те бива за такива речи?

Кас свива рамене и пак ме изправя на крака:

— Няма начин да съм и наполовина толкова зле, колкото е Едисън.

Може и да има капка истина в това твърдение.

— Хайде. Да се върнем при Хановериан, за да отидеш до „Бетезда“ да провериш как е Едисън.

Пак се обръщам към Кара и устоявам на подръпването на лакътя ми.

— Би трябвало…

— Мерседес! — Кас губи търпение да ме чака да я погледна, сграбчва ме за брадичката и завърта главата ми насила. — Ти й дари и последната капка милост, която можеше. А сега бъди милостива и към себе си. Никой няма да я обезчести. Просто чакат съдебния лекар. Не коленичи до нея като на бдение!

Всъщност обаче точно това правя — или поне би трябвало да бъде. Бдение. Покаяние. Кара имаше нужда да я спася. Независимо дали е честно или не, дали е възможно или не, тя се нуждаеше от помощта ми, а аз я подведох.

Стърлинг плъзва ръка около кръста ми и се присъединява към дърпането, а накрая трите се катурваме напред и си връщаме равновесието точно навреме, та да не ни се подиграва целият полицейски участък в Стафорд до края на света.