Лятото на ангелите

25

— Деветнайсет години, Мерседес, и само това ли имаш да ми кажеш? — на лицето на мама се изписва все тъй познатото раздразнение и тя отваря вратата изцяло. — Влизай вътре.

— Не. Не съм дошла да говорим. Трябва да се прибереш — или върви където искаш, стига да не идваш на работното ми място.

— Не съм те възпитавала да се отнасяш грубо с майка си!

— Не, възпитала си ме да ме малтретира баща ми.

Отворената й длан изплющява върху бузата ми и тя остава да се взира ужасена в ръката си, понеже това е по-лесно, отколкото да гледа белязаното ми лице.

— Есперанца ми каза за диагнозата на татко — продължавам след малко. — Разказа ми и какво точно искате да постигнете всички вие. Да го върнете у дома, за да може да умре сред семейството. Но той още не е мъртъв и ако дори за миг ти е хрумнало, че някога ще помогна да го пуснат сред деца…

— Не е наранил никого другиго!

— Достатъчно е, че е наранил мен. Не мога да те спра да пуснете молба, но няма да се подпиша на нея. Нито като жертва, нито като агент. И ще пиша на съдията с възражения срещу молбата.

— Това не е разговор, който се води в коридора — кърши пръсти мама.

— Не водим разговор, Мамà! Просто ти казвам какво няма да направя.

Косата й е почти посребрена изцяло, но все още е гъста и здрава, сплетена и навита на стегнат кок в основата на тила й, отделни тънки кичурчета се къдрят встрани от главата, сякаш възразяват срещу строгата прическа. Лицето й е насечено от бръчки, тъмнокафявите й очи са същите, каквито ги помня. Хем е мама, хем не е. Дори дрехите й са почти същите, бродирана бяла блуза и дълга, многопластова и цветна пола, единственото, което си купуваше с радост, понеже Рарà се беше влюбил в нея, когато е носила такава пола, така ни разказваше. Деколтето май е по-скромно отпреди, раменете й — по-месести под бухналата яка, но… все пак са минали десетилетия.

— Прибирай се у дома, Мамà! — въпреки всичко го казвам нежно. Почти мило. — Прибери се при всички останали и приеми факта, че си изгубила най-малката си дъщеря много отдавна.

— Но аз не съм те губила! — настоява майка ми и по обветрените й бузи се стичат сълзи. — Стоиш точно пред мен, по-упорита от всякога.

— Изгуби ме в минутата, когато ти казах какво прави Рарà, а ти отвърна, че трябва да се държа като добра дъщеря.

— Той ти беше Рарà — отвръща тя безпомощно. — Беше…

Дълбоко в себе си осъзнавам колко е странно, че с майка ми говорим на английски. Английският беше език за училище, за работа и за задачи. У дома говорехме само испански, освен ако по-големите деца не си пишеха домашните. Целият квартал — съвсем буквално целият — беше населен от рода ни, съседите ни се падаха братовчеди и втори братовчеди, лели и чичовци, дядовци и баби и почти прабаби, след съзряване роднините се женеха и се местеха в къщи на същата улица или зад ъгъла. Освен ако не ставаше дума за домашни, човек не можеше да чуе английски, докато не излезе от квартала и не подмине магазинчетата. И дори тогава беше по-вероятно да те обгражда испански, докато не навлезеш по-навътре в града.

Обхващам лицето на мама с длани, навеждам се и я целувам по челото. Когато Вик ме целува, той ми оказва подкрепа. Аз обаче се сбогувам с нея.

— Върви си у дома! Дъщеря ти е изгубена за теб и няма да се върне вкъщи. Намерила си е по-добро семейство!

— Този човек, онзи агент… — плюе майка ми — той те отвлече!

— Той ме спаси. Веднъж от хижата и веднъж — от теб. Сбогом, Мамà!

Обръщам се и си тръгвам. Наясно съм, че дълбоко в мен се крие ридаещо момиченце, наранено дете, което не разбира защо родителите й са сторили подобно нещо и защо никой не се смущава от него. Бъди търпелива, казвам на това момиченце, ще стане още по-зле, но после всичко ще си дойде на мястото.

Когато се качвам в колата, Стърлинг мълчи, не пита как е минало. Просто пали двигателя, включва се в движението и тръгва към Манасас и дома ми.

Дом.

— Нека спрем при къщата ми — моля, щом стигаме до магистралата. — Имам да свърша нещо.

— Разбира се! — тя ме следи с ъгълчето на окото си, съсредоточена предимно върху пътя. — Кас се обади. Не са открили нищо подозрително в дома на Глория засега.

— Наистина ли?

— Продължават с обиска. Уотс и Холмс държат Хес в управлението, но още не са я разпитвали. Чакат резултатите.

— Какъв ужасен ден, Илайза!

— Да.

Къщата ми изглежда както винаги — удобната ми малка къщурка в приятни пастелни оттенъци — и цветята на Джейсън цъфтят по протежение на пътеката и пред верандата. Не съм сигурна защо очаквах да изглежда по-различно. Но я усещам различна. Не би ли трябвало и да ми изглежда такава?

Да, но не е, и ключовете я отварят точно както винаги и като изключим прахта, натрупала се за изминалите единайсет дни, отвътре също е непроменена. Шевон никога не е държала кой знае какво тук, само по някоя дрешка и тоалетни принадлежности, както и няколко книги до леглото. Отсъствието й не е променило дома ми.

Дори спалнята, макар че леглото е все още неоправено и вероятно дори леко ухае на нея. Не съм влизала тук, откакто Емилия Андерс почука на вратата ми. Черното кадифено мече седи на нощното ми шкафче, а дузини негови роднини — в редица на полицата, която обикаля стаята.

Преди не ми се е случвало да сравнявам гледката с квартала на семейството ми.

Измъквам торбите за боклук изпод кухненската мивка и се връщам в спалнята, смъквам мечетата от рафта и ги тъпча в чувалите. Накрая всички проклети мечоци са долу, много от тях просто се търкалят по пода. Сграбчвам черното кадифено, с избелялото червено сърце и папийонката и… не мога.

Притискам го към гърдите си и се старая да не мисля за Ава, която държи проклетите ангели мечета по същия начин, облягам се на стената и се свличам на пода, а краката си опъвам в пространството под леглото. След няколко минути Стърлинг си проправя път между мечетата, без да настъпи нито едно, и премества няколко, за да седне до мен.

Не съм сигурна колко време седим така в мълчание. Достатъчно дълго, за да може светлината, която струи от прозорците, да се смени със здрач и сенките да се опънат през стаята и да изкривят перспективите.

— Едно време, много отдавна, бях най-малкото от девет деца — прошепвам в крайна сметка. — Делях стая с двете си най-близки по възраст сестри, но когато станах на пет, получих своя собствена спалня горе на тавана. Толкова се гордеех с нея! Имаше сладко легло с балдахин, като на принцесите, и бял сандък за театралните ми костюми. Освен това имаше ключалка високо горе под ръба на вратата, където не достигах. В нощта след празника по случай рождения ми ден, първата ми нощ в тази стая, открих и причината да е там… — завъртам мечето, така че да го притисна към бедрата си, износеното му личице е по-смачкано от обикновено. Пълнежът му е толкова стар, че не си връща формата като едно време. — В течение на три години баща ми ме изнасилваше, а останалите членове на семейството не обръщаха внимание. Роднините ми, всички възрастни — знаеха, но хората от техните поколения… у дома, в Мексико… просто не говорят за такива неща. Така че си затваряха очите и обръщаха гръб.

— Три години — повтаря Стърлинг, шепне съвсем тихичко. Може би е заради специфичната тайна, може би заради здрачната светлина, чезнеща върху леглото. Мигът е на косъм да се пръсне от болка и подсказва, че говориш ли високо, ще го счупиш.

— Освен това баща ми играеше хазарт. Семейството не знаеше за това. Това нямаше да му простят така лесно. Всички различни части от рода разчитаха едни на други, за да свързват двата края — пристрастяването му към хазарта означаваше, че поставя в опасност целия род. Загази много с една престъпна групировка. Не можеше дори да продаде къщата, за да покрие дълга. Целият квартал беше на рода, така че щеше да се наложи да дава обяснения. А и къщата не стигаше да покрие сумата.

— Така че им е дал теб.

— Той ме прати да си играя в гората зад къщата и когато никой не ме виждаше, бандитите ме нападнаха. Имаха хижа навътре в гората, твърде навътре, за да се навъртат обикновени посетители.

— Колко време?

— Две години… — Понякога се будя и още усещам грубите дъски под гърба си и прангата на глезена си, чувам дрънченето на тежката верига по дървото при всяко мое движение. — Там имаше и други деца. Може би попаднали случайно или пък спечелени. Тях не ги задържаха дълго, но неколцина от групировката ме харесаха много. Казаха, че страхът ми им харесва. Прекарах в хижата почти две години, преди да ми се отвори възможност за бягство. Сградата не беше правилно построена — дървото не беше запечатано. Лятото се оказа влажно и всичко гниеше. Успях да изкъртя халката, която ме приковаваше за стената. За да не дрънчи, увих веригата около себе си като боа, тихомълком се изнизах покрай мъжете, докато спяха, и хукнах като побесняла през гората.

— Не обичаш горите — заключава Стърлинг, след като се смълчавам. — Винаги Едисън отива сред дърветата, ако има начин да не си ти.

— Si. Беше нощ и цареше тъмнина, короните на дърветата бяха твърде гъсти, за да пропуснат лунна светлина. Навсякъде, обаче имаше плитки оврази. Тичах и не спирах. Падах непрекъснато, но винаги се изправях на крака, все по-уплашена и по-уплашена. И не намирах никакъв изход. Прекалено ме беше страх, за да пищя. Може би с виковете си щях да доведа и помощ, но по-вероятно да се появят мъжете…

— Намериха ли те?

— Чак на сутринта. Щом видели, че ме няма, веднага тръгнали да ме търсят. Веригата се беше заклещила в избуяли корени и когато се опитах да я откача, паднах през ръба на поредния овраг. Прангата се закачи и ми счупи глезена. И просто си висях там. Набиха ме заради опита за бягство… — с меката лапа на мечето проследявам белезите на бузата си. — От счупена бутилка са…

Стърлинг обляга глава на рамото ми и чака.

— След това ме сложиха в мазето. Основите бяха каменни и на капака имаше един куп ключалки. Не знам дали щях да имам смелост да опитам пак, честно казано. Нямаше и значение. Няколко дни по-късно се събудих от викове. Крясъци и стрелба. Сгуших се в тъмното, а ключалките застъргаха и вратата се отвори. На прага застана един едър мъж. Бях ужасена. Можеше само да става още по-зле, нали? Но някой му даде фенерче и той затанцува с лъча му около краката ми, а после слезе по стълбите, коленичи пред мен и се представи като Виктор.

Долавям изненадата на партньорката си — полазва я тръпка, след която тя застава в почти същата поза.

— Нашият Вик?

— Нашият Вик. Той ме увери, че всичко ще е наред, че онези мъже никога повече няма да ме наранят. Те бяха взели ризата, единствената ми дреха, така че Вик ме уви в якето си, донесоха му инструменти да ми свали прангата. Някой друг — предполагам, Фини — пристигна с одеяло и плюшено мече… — помахвам на Стърлинг с мечешката лапичка и не толкова чувам, колкото долавям тихия й смях. — Вик ме вдигна и ме изнесе под страшно ярки прожектори, наоколо се въртяха дузини хора. Някои от мъжете, които ме държаха затворена, лежаха мъртви, но повечето бяха ранени или оковани. И докато минавахме, се възцари… кратко затишие. Мехур от тишина, понеже всички спираха да зяпат, а после се връщаха към онова, с което се занимаваха.

— Знам нашата версия на това затишие.

— Хижата беше толкова навътре в гората, че нямаше нито път, нито някакъв начин да се докара кола. Вик ме пренесе на около четири километра разстояние до най-близката точка, където колите имаха достъп и няколко патрулки мигаха с лампи като побъркани. Занесе ме до линейката и не исках да се пускам, така че той седя с мен, докато парамедиците работеха върху лицето и глезена ми, и третираха и другите ми рани. Вик каза, че ще ме заведе у дома при родителите ми.

— Съмнявам се да е минало добре.

— Разпищях се. Възразих, че няма да се прибера, не мога да се върна при Рарà, който пак ще почне да ме наранява. Обещавах да съм добра, умолявах го, на всичко бях готова, само Рарà да не ме докосва отново. И на лицето му се изписа… честно, не знам дали си виждала Вик, когато е напът да започне да бълва огън и жулел.

Стърлинг клати глава върху рамото ми.

— Виждала съм го ядосан, но не чак толкова. Може би най-близо е бил при издънката на Арчър преди три години, но тогава остави Фини да се разбеснее.

— Когато в болницата приключиха с прегледите, превързаха ме и обработиха раните ми, Вик се върна със социална работничка и друг полицай, те ме разпитаха за баща ми. Стаята ми в къщата още се пазеше; татко не би могъл да я промени, понеже на останалите от рода щеше да им се стори, че не вярва в завръщането ми някой ден. Всички други от рода мислеха, че съм отвлечена, дори майка ми. Той единствен знаеше истината. Така че полицията извърши обиск и видяха ключалката, както и дрехите „за игра“, с кръв и сперма по тях, намериха и дневника, който бях залепила с тиксо зад таблата на леглото. Арестуваха баща ми и мъжете от гората признаха, че съм им била преотстъпена, за да се уреди хазартен дълг. Семейството отрече да знае нещо за това, че ме е малтретирал. Семейството ми!

Стърлинг кима.

— Бяха бесни на съдията, когато взе решението да ме прати в приемен дом. Нали трябваше да ме върне у дома? Но бяха бесни и на мен, понеже трябвало само да благодаря за спасяването от гората. Трябвало е да се прибера у нас и да си затварям устата, понеже са ми семейство. Социалните все ме местеха в различни приемни домове, понеже роднините ми изникваха и започваха да тормозят възрастните. Моята Tia Соледад направи няколко опита да ме отвлече от училище. След три години социалната ми работничка получи разрешение да ме прехвърли в друг град. От тогава насам съм виждала една от братовчедките си няколко пъти, но никого от другите. Семейството обаче няма да…

— Няма да се откажат от теб, дори ако сте се разделили още преди години.

— Да. Да, точно така. Оттогава баща ми е в затвора и ако всичко върви по план, там и ще умре. По-скоро от очакваното може би, предвид рака…

— Тогава защо роднините ти се опитват пак да говорят с теб?

— Всъщност не са спирали. Заради това си сменям толкова често телефонния номер. Но да, това е причината майка ми да дойде чак тук. Есперанца им е казала, че работя за ФБР в Куантико, че съм агент. Тяхното малко момиченце, я вижте докъде е стигнала! Аз съм жертвата, а съм и федерален агент; несъмнено, ако помоля властите да освободят татко, та да може да прекара остатъка от дните си у дома, съдията ще изпълни молбата ми.

— Наистина ли те молят за това?

Кимам и не мога да сдържа усмивката си, понеже Стърлинг мърмори в ръкава ми твърде подобни на ругатни думи. След като се успокоява, пита:

— Ти ли поиска да си в екипа на Вик?

— Не. Не бих опитала, дори да можех — изглеждаше малко странно да се мъча да се докажа като зрял агент на човека, изнесъл ме гола от мазето, когато съм била на десет. Когато получих назначението, той ме заведе на обяд — още преди да съм се срещнала с Едисън — и седнахме да поговорим, за да сме сигурни, че и двамата можем да се справим с положението. Вик каза, че няма срамно, ако отговорът е отрицателен — ще се погрижи да ме пратят в друг екип, няма да има стигма, няма да се разнасят клюки. В крайна сметка обаче… — Мечето лежи като утешително, познато докосване до шията ми. Двайсет и две години гушкане, кошмари и успехи. Веднъж дори претърпяхме катастрофа заедно и не позволих на парамедиците да ме докоснат, преди да зашият лапичката му, въпреки че собствената ми ръка кървеше като заклано прасе. Е, тогава бях на дванайсет. — Вик беше причината да стана агент във ФБР. Извади ме от истински ад и добротата му ми вдъхна увереност, че някой ден наистина бих могла да се почувствам в безопасност. Вик ме спаси — физически и душевно. И не влязох в академията в опит да му се отплатя, просто… Исках да правя същото за други хора. Той ми върна живота!

— А сега някой използва историята ти срещу теб — шепне Стърлинг и лекичко докосва папийонката на мечето с върха на пръста си.

— Не мисля, че е нарочно. Според мен убийцата се опитва да даде този дар и на други… — седим в мълчание, докато накрая задавам въпроса, с който се опитвам да не тормозя другите агенти. — Защо си в „Престъпления срещу детето“, Илайза?

— Бащата на най-добрата ми приятелка се оказа сериен убиец — отвръща партньорката ми спокойно. Всъщност дори се усмихва. — Преди три години разказах за това на Прия. Арчър се държеше като задник с нея. Бащата на най-добрата ми приятелка се оказа сериен убиец и въпреки че убиваше възрастни жени, видях какво причини на децата, когато се разчу истината. Често ходех на гости с преспиване у тях. Той ни завиваше вечер. И е сторил всичко онова… Исках да го разбера. Така и не успях, разбира се, но ми остана манията по проучване на престъпници и психология и един ден, когато се бях прибрала за зимната ваканция от колежа, татко ме попита не смятам ли да го превърна в своя кариера…

— Дори не си мислила за това, нали?

— Не. Така де, бях изкарала няколко курса по психология и криминология, но имах още обучение пред себе си. Тъкмо бях завършила общообразователната част и се опитвах да реша какво ще специализирам. Татко обаче ме накара да осъзная, че мога да вложа тази мотивация в работа в помощ на останалите. И избрах „Престъпления срещу детето“, защото още дружа с Шайра и си спомням колко ужасно беше, когато открихме какво е правил баща й. Това ме накара да поискам да помагам на деца. И нашият отдел ми позволява да го правя.

След известно време Стърлинг се изправя и ми подава ръка да ми помогне да стана. Оглеждаме хаоса от плюшени мечета по пода. Не са ми останали чували за боклук в кухнята.

— Остави ги — съветва ме колежката ми. — Ще се върнеш към тази задача по-късно, ще решиш някой друг път. Събираш ги от години и моментът е наистина лош да взимаш важни решения.

— Изхвърлянето на плюшени мечета е важно решение?

— Разбира се, щом ти напомнят защо си тук…

— Ти си мъдра душа, Илайза Стърлинг.

— Нали знаеш — мъдростта ходи по хората. Предвид всичко останало, би било безотговорно да те напия, така че се надявам съветите да са достатъчни!

Телефонът ми звънва. Вадя го от джоба си, но не успявам да се заставя да го вдигна. Не и ако обаждането означава едно мъртво дете.

Стърлинг го взима от ръката ми, поглежда екрана и изтегля зелената слушалка.

— Киърни, тук са Мерседес и Стърлинг.

— Страхотно — гласът на Кас се чува тънък и далечен, може би и тя използва високоговорител. — Бърнсайд прегледа достъпа до всички досиета в службата през последните няколко седмици и специално внимание отдели на онези, отваряни, без да е добавяна допълнителна информация, и които е най-вероятно да са с подправен достъп.

— Добре. Това насочва ли ни към Глория?

— Ето тук положението става странно…

— Странно в какъв смисъл?

— Ами например много пъти досиетата на децата ни, освен всички други, са преглеждани в дните за химиотерапия на Глория. Чиновниците в архива нямат дистанционен достъп.

— Значи някой друг използва логина на Глория. Може ли да е Лий?

— Ако е той, не го прави от компютъра си — чист е и чиновниците вероятно щяха да са забелязали, ако е сядал на компютъра на Глория. Истински странната част е, че има и едно търсене, което излиза почти всеки ден, а не е в юрисдикцията на службата в Манасас. В Стафорд е и за този адрес дори няма активно досие на „Закрила на детето“. Можеш ли да се сетиш защо някой би проверявал за сигнали адрес, който не само не е в тяхната юрисдикция, но е и извън ловните им територии?

— Стафорд? Стафорд, Стафорд… — вслушай се в инстинкта си, Мерседес, подсказва ти нещо… — Прекарай този адрес спрямо старите ми случаи.

— Да видим… — в тишината в къщата чувам щракането на клавиши по телефона. — Мили боже, Мерседес! Преди девет години, четиринайсетгодишно момиче на име Кара Ерет. Баща й я бил, изнасилвал и я заставял да проституира с приятелите му. Мамка му! Била си с нея в болницата.

— Ангел пазител — мърморя и си спомням. — Тя каза, че най-накрая си имала ангел пазител. Майка й забила колата си в дърво, когато Кара била на девет или десет. Баща й е още в затвора — и там ще векува, ако си спомням добре, — така че не продължава да живее в онази къща. И се съмнявам и Кара да живее там. Проверихме случая й тази сутрин, но не успяхме да я проследим след гимназията; къде е тя сега?

— Ще поровим и ще разберем. Ще ти се обадя, когато получим сведения.

— Кара Ерет… — повтаря Стърлинг, сякаш опитва името на вкус. — Беше в краткия ни списък. Но каква е връзката й с Глория? Или с онзи, който използва логина на Глория?

Клатя глава, последните парченца от пъзела са все още извън обхвата ми.

— Била е руса като малка, но баща й боядисвал косата й червена, когато започнал да я дава „под наем“ на приятелчетата си… — разказвам на партньорката си подробностите, които съвсем наскоро прочетох и още ме потискат. — Ами ако търсим Кара, но тя…

Телефонът ми звънва, преди да довърша мисълта си, но не е Кас. Непознат номер е.

— Рамирес.

— Мерседес — разнася се дрезгав шепот. — Мерседес, тя е тук!

— Тук ли? Къде тук? Кой се обажда?

— Емилия! — шепне момичето от другата страна на слушалката. — Жената, която уби родителите ми, тя е тук — при чичо ми Линкълн!