Лятото на ангелите

5

Прекарваме съботата отново в службата, наваксвайки с онова, което трябваше да работим вчера. През последните няколко месеца разследванията ни са почти слепени едно за друго и се прибираме само колкото да сменим багажа в чантите, преди да ни изпратят отново по задачи. Ето защо Вик ни слага на канцеларско дежурство за няколко седмици — да си поемем дъх. По принцип това означава да се занимаваме с бумащина — и то много.

Неделята прекарвам на дивана у Едисън с купчина логически задачи, с които да се отърся от притесненията за Рони, докато партньорът ми гледа мач на „Нешънълс“ по нечовешки големия си телевизор. Лаптопът му е отворен на масичката за кафе, скайпът е пуснат и на екрана се вижда Прия, изтегната на леглото с Инара и Виктория-Блис в нюйоркския им апартамент. Мачът върви на друг компютър до нея, така че двамата да го гледат заедно през бездната от двеста и петдесет мили. Тя се е устроила в спалнята, за да не притеснява летните си домакини, които въобще не се интересуват от бейзбол, но въпреки това и двете са нахлули и поравно са обсипали със собствените си проекти нея, себе си и леглото.

Срещнахме Инара и Виктория-Блис по време на може би най-знаменития ни случай. Несъмнено беше един от най-странните. Те бяха сред множество момичета, отвлечени от един и същи мъж, който през последните трийсет години ги събираше и държеше насила в Градината — огромна оранжерия в имението му. Някои убиваше, за да съхрани красотата им. Татуирани с красиви пеперудени криле, Пеперудите бяха неговата скъпоценна колекция — и в живота, и в смъртта. След Градината, с все още пресни рани и предстоящи съдебни дела, Вик ги свърза с Прия. Трите бързо се сприятелиха и всеки път, когато тя се връща в Щатите, успява да прекара поне няколко дни в Ню Йорк, в апартамента на тавана, който те делят с половин дузина други наемателки.

Сега вече момичетата имат собствен апартамент, огромното легло е покрито с кувертюра с литографии на Шекспир. И двете не носят черно — цветът, даден им от Градинаря, — нито разголват гърбовете си, така както той настояваше. Виктория-Блис всъщност е в изгарящ очите нюанс на оранжевото, по-ярък от конусите на управление „Пътища“, с избродирано и отпред, и отзад име на приюта за животни, в който е доброволка. Много се радвам и е прекрасно да ги видя толкова близки и трите. Вероятно е и малко ужасяващо: те са твърдоглави млади дами и като нищо ще превземат света, ако им щукне да го направят.

— Как вървят снимките? — пита Едисън по време на прекъсването за рекламите.

— Добре — отвръща Прия, — след една-две седмици тръгвам за Балтимор да говоря с родителите на Кийли. Искат да видят част от завършения материал, преди да решат дали да й позволят да участва в проекта ни.

— Смяташ ли, че ще се съгласят?

Прия нежно побутва с коляно хълбока на Инара, която вдига поглед от таблета си и почуква с молива по пада до него. Свива рамене към уебкамерата.

— Според мен ще се навият — казва Инара. Кийли е най-малката от оцелелите от Градината, доведена там малко преди края, и през цялото време я е държала под крилото си. — С Прия вече няколко пъти сме говорили с тях, откакто ни хрумна идеята, и са наясно, че плановете ни не са нито сензационни, нито неприлични и всъщност става дума за лечебно въздействие. Не ги виня, че имат нужда от малко повече време.

— Говори от свое име — Виктория-Блис се мръщи на пръстите си, нацапани с боровинковочервено от глината й. — Минаха няколко седмици, откакто сме се чували с Равена. На практика, откакто я снимахме. Двете с майка й ужасно се скараха заради това и сега никой не знае къде е.

Майка й, сенатор Кингсли, не разбира защо дъщеря й все още се бори да раздели Равена — Пеперудата от Градината — от Патрис, идеалната дъщеря на политик. Затрудненията на нашето момиче се коренят именно в сенаторката. Като публична личност и новинарска фигура, откриването на Градината и последвалите дела означаваха за Кингсли, че опитите на дъщеря й за възстановяване ще бъдат следени под лупа. Как да се справи човек при това положение?

— Тя дойде при мен — обяснявам им и Виктория-Блис спира да се мръщи. Като изключим тях двете, осиновени от целия ни екип, аз съм единствената, която още поддържа връзка с Пеперудите. Бях в болницата с тях, инициирах повечето контакти за разпити. — Отседна при мен за няколко нощи и после продължи към семеен приятел, където да прочисти главата си след скарването с майка си. Не разполагам с име и местоположение, но ако й пратите имейл и й кажете, че се притеснявате, несъмнено по някое време ще ви отговори.

Инара кима разсеяно, вероятно вече съставя писмото наум.

— Тя каза, че помагало — добавям. — Онова, което правите — каза, че вече й е помогнало.

И трите момичета се усмихват.

— Е, кога ще можем да видим снимките? — пита Едисън.

— Когато аз реша — отвръща му сухо Прия. Зад нея Виктория-Блис се киска в шепата полимерна глина, която разточва. Прия внезапно се озъбва, веждите й се събират към биндито от син кристал и сребро. — Какво беше това, по дяволите, Фукет? Топката решава да влети царствено в ръкавицата ти и ти я изпускаш?

— Трябва да го сменят с отбор от Американската лига — обажда се Едисън. — Нека поиграе титулярен хитър на някой питчър идиот, и да си обира крушите от игрището!

— Или да го пратят при юношите да усвои малко основните умения…

— Не знам — проточва Виктория-Блис и Едисън се стяга. — На мен пък ми харесва скандирането „Фък-ит, Фък-ит“, понеже всичките онези тъпаци не успяват да му запомнят името. Така де, телевизионните канали са принудени да пускат сигнали върху скандирането, което е направо велико!

Едисън се мръщи, но не спори с нея.

Не съм сигурна какво говори за нас фактът, че приемаме това за нормално.

В понеделник пращам на Шевон съобщение с покана за кафе преди работа — дори ако това означава да си замъкна нещастния задник до Куантико много по-рано от обикновено — и получавам доста язвителни инструкции да я оставя да реши кога ще е готова отново да говори с мен. Когато майките ми казваха, че връзките изискват усилия, не мисля, че са имали предвид да ме карат да се блъскам в тухлени стени. Във вторник следобед излизам от работа рано и сядам за първи път от седмица в собствената си кола, за да се срещна с детектив Холмс пред дома си. Тя седи на първото стъпало и ме чака да се прибера. Полицейската лента е изчезнала напълно и някой дори си е направил труда да почисти кръвта от люлката на верандата.

— До никъде не сме — приветства ме полицайката недоволно. Захвърлям на люлката чантата си и сака с дрехи, който отчаяно се нуждае от презареждане, и сядам до нея. — Нямаме за какво да се хванем.

— Как се справя Рони?

— Докторите не са открили признаци на сексуално насилие. Физически ще се оправи доста бързо. Бог да благослови баба му, тя вече го е свързала с терапевт. Без да навлиза в подробности, терапевтът казва, че Рони още не изглежда готов да говори, но явно има желание да слуша. Предстои му дълъг път.

— Значи не е споменал нищо за ангела?

— Жена е, по-висока от него, но не колкото баща му. Облечена изцяло в бяло. Не може да ни каже нищо за гласа й. Според него косата й била руса и на дълга плитка. Каза, че се държал за нея, докато го носела.

— Полицейска скица?

— Бяла маска. Той не можа да ни снабди с подробности… — полицайката въздиша и се обляга на стълба в края на перилата. Торбичките под очите й са по-провиснали, отколкото бяха във вторник. — Някога замисляла ли си се да сложиш камери?

— Стърлинг ще помогне за тази задача — отвръщам. — Една камера, насочена към стъпалата на верандата и люлката, и една за пощенската кутия, за да се вижда колата. Да се надяваме, че няма да се налага да гледаме записите обаче.

— Добре — Холмс ми връчва връзката ключове, която дадох на униформения полицай. — Не е имало признаци за завръщане. Най-близкият ти съсед малко се цупеше, че не му позволихме да работи по моравата.

— Джейсън си пада по озеленяването. Ще поговоря с него.

— В случая, по който работих преди две години, давахте мечета на всяко дете, с което разговаряхте. Това стандартна процедура за екипа ви ли е?

Кимам и се навеждам напред да облегна лакти на коленете си.

— Началото са сложили Вик и първият му партньор, Фини. Поех традицията, след като се присъединих към екипа. Мечетата са сравнително евтини, обикновени са, идват в големи кашони и в разнообразни цветове. Раздаваме ги на жертвите и младите им роднини, приятели и ако говорим с други деца. Утешително е, успокоява ги и им помага да се почувстват по-добре по време на разпит.

— А колекцията ти?

— Започнах я, когато бях на десет. Захващах се с всякакви дреболии, за да събера пари за играчките, и стига да се побираха в сака ми с дрехите, можех да ги нося с мен при местенето в различните приемни домове.

Детектив Холмс ме поглежда изпод вежди.

— Осиновиха ли те в крайна сметка?

— Не. Прекарах над четири години в последния дом и все още поддържам връзка с майките. Те предложиха, но… — поклащам глава. — Не бях готова отново да имам семейство.

— Е, няма причина да не те пуснем да се прибереш. Нощем оттук по няколко пъти минава патрул. Ако се наложи да напуснеш града, ще ми съобщиш ли?

— Абсолютно. Засега имаме конференция в Калифорния, за която пътуваме в четвъртък сутринта. Ще се върнем по някое време в неделя…

По дяволите. Неделя. Трябваше да бъде най-големият ден на Стърлинг, но вместо това явно ще е най-болезненият. Двамата с Едисън трябва да измислим нещо хубаво за нея.

— Чак другата седмица ще можем да сложим камерите.

— Добре — Холмс слага ръка на рамото ми и се подпира да стане. — Ще ти съобщя, ако научим нещо.

Симпатичната ми къщурка изглежда все същата, което ми се струва странно. Би трябвало да я усещам по-различна, нали така, като знам какво се е случило онази вечер! Всичко е някак леко не на място, преместено и върнато от полицаите, които са претърсвали да не би убийцата да е влязла и да е оставила нещо, но това всъщност не се брои за липсващото усещане за промяна. Вероятно си има термин за него — на немски или португалски, на японски или някакъв друг език. Не на английски или испански, във всеки случай, или на малкото останал ми от училище италиански. Как е възможно да те гони носталгия по дома, ако си си вкъщи?

Само че точно така се чувствам — копнеж за отминалия вече миг, когато тук беше моето светилище, мястото, което си беше мое и само мое, освен ако не поканя някого на гости. Мястото, където можех да заключа останалата част от света за няколко часа, мой малък рай със зелени открити пространства и никакви дървета в рамките на околните няколко улици.

По времето, когато съм приключила с поредицата домашни задачи и съм преопаковала чантите, направо изгарям от нетърпение да изляза отново. Случвало се е да бързам за работа, да ида при Шевон или при Вик, или на среща, но винаги съм бързала нанякъде, не съм бягала от нещо. Не мога да понасям нуждата да избягам от дома си.

Взимам мечето от нощното шкафче и прокарам палци по износената му, избеляла козинка, по щръкналата папийонка и пластмасовите очи, които са били пришивани многократно на местата си. Спомням си кога го получих и от кого, и за цялата утеха, която съм почерпила от него през годините. Що за утеха ще получи Рони от мечето, което му е донесъл смъртоносният ангел? След минута връщам мечето на място и излизам, като превъртам след себе си сума ти ключалки.

Имало едно време момиченце, което се страхувало от доктори.

За разлика от другите деца в чакалнята, тя не се боеше от инжекциите. Ежедневно понасяше толкова болка, че почти не забелязваше убождането от острия връх на иглата в ръката си.

Страхуваше се от докторите, понеже знаеше, че я лъжеха.

Казваха й, че е напълно здрава, че всичко е наред. Ако предстоеше час при лекар, татко внимаваше повече с оставянето на белези, но тя не беше сигурна дали това има значение. Дори когато видеха синини, докторите просто цъкаха с език и й казваха да бъде по-внимателна при игрите. Питаха я как се чувства, но не я слушаха, когато им разказваше, че всичко я боли.

На лявата й ръка, горе до рамото, имаше синина, която отказваше да се оправи, понеже баща й я хващаше там и я стискаше отново и отново — до безкрай. Заради нея докторите казаха на майка й да внимава с блузките с ластици на ръкавите, понеже малката расте, а те може да прекъснат циркулацията и да оставят трайни синини.

Веднъж — и само веднъж — момиченцето реши да прояви смелост и да каже цялата истина. Докторката беше млада и хубава, и имаше най-милите очи. Момиченцето копнееше да повярва на такива очи. Така че разказа на докторката всичко — или поне се опита, — само че майка й я прекъсна и й се скара, че гледа лоши предавания по телевизията и си измисля. Докторката кимаше и се посмя на буйното й въображение.

Мама каза на татко веднага щом се прибраха.

В течение на две седмици той обикаляше като тигър из къщата, но не ги докосна и двете, просто в случай че някой провери. Малкото момиченце беше уплашено до смърт, но това бяха най-хубавите две седмици. Дори ръката й взе да заздравява.

Само че никой не дойде. Нямаше кой да дойде.