Лятото на ангелите

18

Вчера спечели двайсетачка, днес кафето е от теб… съобщава ми Едисън с есемес, докато си мия зъбите на кухненската мивка.

Фактът, че изпитва необходимост да ми прати това съобщение от банята, е… обезпокоителен? Можеше просто да извика.

То е също и вестител колко отвратителна ще бъде останалата част от деня, понеже Симпкинс прекарва цели два часа да ни върти на шиш, задето „възпрепятстваме нейното разследване“. Накрая се налага Вик да се намеси и тогава вече става голямата каша. Вик рядко крещи — не обича да излиза от кожата си за никого, — но от много отдавна не съм го виждала толкова близо до повишаването на глас. Каквито и да са амбициите на Симпкинс обаче, той просто стои по-високо и като ранг в отдела, и по старшинство — на работа в Бюрото е от трийсет и осем години.

Постъпил е във ФБР два месеца преди Едисън да се роди…

Колкото и да е странно, именно Едисън се смущава повече от този факт.

Щом ни овалват в катран и пера, получавам правото да прекарам остатъка от сутринта в ровичкане из прясно доставения от архива харддиск. Оставен е от една от стажантките и преди тя дори да стигне до бюрото ми, вече знам къде работи — начинаещите агентки, пращани в архива, до една са имунизирани срещу валериана на Едисън, понеже отначало безумно се страхуват от агент Алцесте. По времето, когато осъзнаят, че няма нужда да се боят от нея, стига да я оставят на мира, вече са надрасли в по-голямата си част уязвимостта към валериан.

Мразя това ровене из старите случаи да видим кое дете може да е израсло и да се е превърнало в убиец. Не само децата, които сме спасили, но и приятелите и семействата им, както и близките на онези, които не сме успели да спасим, дори — в някои случаи — децата на онези, които са им навредили. В няколко ужасни случая децата са причинители. Чета досиетата, за да оценя представата ни за връзките, да ги вкарам в системата, да видя къде са сега… ужасно е.

Децата, които се сблъскват с чудовища, понякога се превръщат в такива на свой ред, знам го, други обаче порастват и се впускат да преследват чудовищата. Просто не искам да си мисля, че дете, което съм държала в прегръдките си и съм утешавала, като възрастен може да постъпва така ужасно.

Работата е бавна, досадна и ти разбива сърцето, а и е твърде живо напомняне, че спасяването е само моментно явление, не състояние на битието. От каквото и да сме спасили тези деца, сме били безпомощни да повлияем на случилото се след това. Знам го по-добре от мнозина други.

Именно тази, мисля си, е причината да ни обучават да се освобождаваме от случаите, когато свършат. Как бихме могли да вършим работата си, ако постоянно сме нащрек, че дори успехите ни могат да доведат до ужасни последици?

В края на деня всички сме изнервени или стъпваме на яйчени черупки. Двете със Стърлинг седим върху потресаващо организираното бюро на Едисън, с крака на бедрата му, за да го държим седнал, предаваме си менюта един на друг, за да измислим вечерята — и точно тогава влиза Вик. Всички го поглеждаме подозрително.

Вик има една такава особеност — случва се да те подкрепи безусловно публично, но на четири очи в смазващи подробности да ти обясни точно къде си сгрешил и защо това не бива да се повтаря никога повече. Не го прави от жестокост или омраза, дори не е злобно, просто…

Толкова се разочарова, когато му се налага да ни се кара. А да разочароваш Вик, значи да те накара да се почувстваш като отрепка.

— Я стига — скарва ни се той, — не сте загазили.

— Сигурен ли си? — пита със съмнение Стърлинг.

— Симпкинс просто прекали. Да, вероятно не е трябвало да цепиш косъма на две, както си се постарала, Мерседес, но получихме обаждане от социалната работничка по случая, която ни разказа колко помогнало на децата да те видят, така че очевидно си сторила каквото е било нужно. Но трябва да знаете, че никой от вас няма да идва на работа утре.

— Така ли?

— Точно така. Вече говорихме за това. Когато сте кабинетни плъхове, има едно нещо, наречено „извънреден труд“, и Бюрото не желае да ви го плаща. Приключихте за тази седмица. Вървете си у дома. Или още по-добре, вървете на гарата и вземете момичетата, понеже се налага да седна с шефа на отдела и да обясня защо вдигахме гири днес.

Едисън събира наръча с менюта, подравнява купчинката и ги прибира в горното чекмедже, като нежно премества краката на Стърлинг, за да извърши подвига си.

— Добре, ще ги позабавляваме.

— Канехме се просто да ядем пица у дома — обяснява му Вик.

Едисън само свива рамене.

— Нямам намерение да им позволя да видят апартамента, докато не се прибереш да ги разведеш из него, а ти знаеш, че Джени тъкмо оттам ще започне.

Вик го премерва с поглед, но се предава без повече коментар.

— В такъв случай ще ви съобщя, когато изляза от работа.

Стърлинг скача от бюрото — приземява се кажи-речи чак до чантата си — и изважда иззад картотеката си нещо тънко и увито в чувал за боклук.

— Надявах се да имаме възможност да ги вземем.

— Ще ни покажеш ли какво е това? — пита Едисън, втренчен в чувала.

— Не още.

Взимаме колата на Вик до гарата, като оставяме ключовете на Едисън у него, тъй като само в колата на началството законно могат да седнат шестима души. Когато пристигаме, Стърлинг се отправя към тоалетната, докато ние с Едисън разгадаем къде трябва да застанем. Малко като зоопарк е, понеже работещите в града точно се отправят към предградията си. Инара, която изглежда никога от нищо не се бои, до смърт мрази да лети и го е правила само веднъж. Не веднъж в двете посоки. Само веднъж. Отмени обратния полет и хвана влака, толкова възненавидя самолетите. Прия не е нито „за“, нито „против“, но няма намерение да лети отделно от момичетата за няколкостотин долара отгоре.

— Бабата на Рони обади ли се вече? — пита Едисън, когато успяваме да се ориентираме накъде приблизително да се отправим.

— Да. Каза на Кас, че Симпкинс й наредила да не отговаря и да не връща обажданията ми, и била много объркана. Не завиждам на Кас, че й се наложи да обяснява положението.

— Позволено ли ти е да говориш с Кас?

— Когато Андерсън излезе на обяд, взех назаем компютъра му за малко служебен чат, така че ако на Симпкинс й заиграе окото, ще изглежда, все едно е бил той…

— Тя ще го изяде жив, ако разбере!

— Нямам нищо против.

— Не си само ти, нали? Всички жени от службата ли го мразят?

— Кого да мразят? — пита внезапно Стърлинг, която изниква иззад зверски втреслия се Едисън.

— Звънчета! — мърмори той. — Кълна се пред Бога, звънчета!

— Андерсън — обяснявам аз.

— Ох. Да, повечето от нас го мразят.

— А останалите? — пита колегата ни, все още с ръка на сърцето.

— Не им се налага да общуват с него. О, ето ги! — Стърлинг подава торбата за боклук на Едисън, рязко къса възела и вади отвътре сгънат плакат с огромни, обсипани с брокат зелени букви: КУЧКИТЕ СА ЗА ТУК!

— Боже! — въздиша Едисън и търси вдъхновение или търпение, гледайки в тавана.

Можем да познаем точния миг, когато момичетата виждат плаката на слизане по стълбите, понеже Виктория-Блис се превива от смях, губи равновесие и на Инара и Прия им се налага да се вкопчат в блузата й, за да я опазят да не си цепне главата на стъпалата.

— СТРАХОТЕН Е! — крещи тя през цялата гара, като или не забелязва, или не се интересува от сърдитите погледи, отправени й от другите пътници и посрещани.

Веднага, щом момичетата се оказват достатъчно близо, следва камара прегръдки и дори Виктория-Блис сръчква Едисън в рамото. Това е нейната версия на дружелюбие, ако си от мъжки пол.

— Къде е Вик? — пита Прия и премята ръка през кръста на Едисън, като го ощипва, понеже се опитва да й вземе един от саковете.

— Служебна политика.

Тя забелва очи и пак щипе Едисън, който прави втори опит да докопа багажа.

— Не съжалява ли вече за повишението?

— Не и колкото щеше да съжалява, ако се беше пенсионирал, понеже не го е приел… — Едисън се отказва от сака на Прия, но успява да вземе чантите и на Инара, и на Виктория-Блис.

В същия момент Пеперудата се пресяга за сака на Прия, който другото момиче доброволно предава.

Едисън се спихва. Няма как да се опише с друг термин. Изглежда като кученце, което не знае за каква простъпка са го овикали.

— Спри да се цупиш — моли го Прия мило. — Дадох на Кийли обещание за някои снимки, които са вътре.

— Някога да съм преравял нещо твое без изричното ти разрешение?

— Ти не, но все пак трябваше да накарам петнайсетгодишно хлапе да се отпусне и да ми позволи да й направя снимки, така че й обещах: Инара и Виктория-Блис ще са единствените освен мен, които ще докосват чантата, да не говорим за снимките.

Партньорът ми обмисля думите й внимателно, после намества дръжките на другите две чанти на рамото си.

— Добре.

Пътуването е весело. Отиваме в монголски грил-ресторант, където Прия настоява да ядем поне веднъж, когато е на гости. Момичетата ни разказват за изложбите, които са разгледали, и някои от по-странните посетители на ресторанта, където Инара и Виктория-Блис са работили с години. Прия ни показва снимки на грамадна, многоцветна таблица от стикери на опаката страна на вратата, на която отбелязват различните етнически храни, които са опитали това лято, и по причина, която и трите не искат да обяснят, стикерите до един са на професионални кечисти.

Щом Вик ни известява, че е на път за вкъщи, приключваме и подкарваме всички обратно към колата, все още се смеем и си говорим един през друг. По-късно е, отколкото си мислех, небето вече е почти черно. Инара първа забелязва къщата.

— О, завършил е ремонта на гаража! — възкликва тя.

Улавям усмивката на Стърлинг в огледалото за задно виждане, но тя не се обръща да я сподели с момичетата.

Едисън паркира на обичайното място на Вик на алеята и се изсипваме от колата, като наслуки грабваме сакове, които да внесем, с изключение на този на Прия, който взима тя лично. Вик ни посреща отвън и върти три ключодържателя на пръста си. И трите момичета му се лепват за прегръдка, а той се смее гласовито, също като тях.

Стърлинг щраква снимка с телефона си.

— Добре, това е за вас… — обявява Вик и връчва на всяка по ключодържател с ключ. Всеки е различен, от забавните с украси, каквито можеш да направиш в железариите вместо досадните сребърни или бронзови, които стандартно вървят в комплект с ключалките. Момичетата поглеждат ключовете, споглеждат се и след това пак се обръщат към него.

— Оттук! — той ги повежда по новата малка пътечка, която се отклонява от паркомястото до външната страна на гаража и свършва отзад при дебела врата. — Изпробвайте ги!

— Вик… — подема Инара предпазливо.

— Опитай.

Нейният ключ е яркосин с калинки и с лекота влиза в ключалката. Тя се изправя срещу тясно и доста дълго стълбище, а другите две момичета тръгват след нея, понеже никой от нас не показва признаци да помръдне. Едва тогава се и ние се втурваме нагоре.

Когато завиваме зад ъгъла, блясва ярко светкавица, което ще рече, че Джени и Марлийн вече ни чакат. Цяла пролет и началото на лятото работниците здравата се трудеха, за да вдигнат втори етаж на гаража, напълно самостоятелен и с модерно окабеляване. Има малка кухничка, най-вече за дребни нощни закусчици, баня, спалня с комплект от три легла едно над друго, кръстоска между троен войнишки нар и стъпаловидно разположение; и най-голямата придобивка — дневна с удобни дивани и барбарони, плюс телевизор в единия ъгъл.

— Добре дошли у дома! — казва просто Вик, докато момичетата се озъртат изумени.

Те захвърлят багажа и го награбват в поредната прегръдка, която го катурва по гръб на един от диваните. Точно преди Вик да падне, Прия грабва една от трите възглавници и я пъха под гърба му, за да омекоти удара. Ухилена се хвърля на седалката до него, а Виктория-Блис се смее и дърдори, но Инара, с грейнали очи, просто заравя лице в рамото му и го стиска здраво.

Стърлинг се пъхва между мен и Едисън с движение, което само малко стряска колегата ни, и ни прегръща през кръста.

— Днес е хубав ден — казва тихо.

При всичко, което се случи преди това, съм принудена да се съглася.

Едисън не казва нищо, а се усмихва леко и топло, както прави само с членовете на семейството — усмивка, по-хубава от шумно веселие.

На следващия ден, на път за работа, Вик оставя момичетата у Едисън с твърдо предупреждение да прекарат деня в разпускане и не след дълго Стърлинг се присъединява към нас със закуска. И трите ни гостенки не са особени любители на ранното събуждане и съм сигурна, че снощи са стояли до късно, замаяни от апартамента. Когато се разсънват, се редуваме на партиди през спалнята, за да си облечем банските, и слизаме при басейна. Инара и Виктория-Блис са с цели бански с висок гръб, което не ме изненадва. Колкото и да са свикнали вече с огромните татуировки с пеперудени крила, които са им направени насила, предпочитат да не са принудени да ги показват в смесена компания.

Прия се показва в яркосини бикини и отворена ризка. Поглеждам Едисън, който въздъхва и хапе вътрешността на бузата си, за да не я помоли да си сложи нещо по-скромно, защото въпреки че прелива от уважение към телесната автономия, Прия е по-малката му сестра. Не знам колко братя някога са се чувствали удобно да виждат малките си сестри (и сестрите си изобщо, предполагам) по бикини. Стърлинг обаче се появява в розов като дъвка бански с палави къдри по бедрата и бузите на Едисън добиват сходен на техния цвят.

Докато ние, момичетата, се настаняваме на шезлонгите да се попечем, спътникът ни незабавно се хвърля в басейна да навърта обиколки. Няма да го каже, ако не го притисна, но подозирам, че му е малко неудобно как биха го възприели като част от компанията ни хора, които не ни познават. Наистина приличаме малко на харем. Не го притискам обаче. Той е наистина добър човек и му е неудобно по-скоро заради нас, отколкото заради самия себе си. А и няма с какво да го разубедя в случая.

— Майка ти знае ли за това? — пита Стърлинг и сочи татуировката, която се точи по целия ляв хълбок на Прия.

— Помогна ми да избера салона и ме придружаваше на всеки етап — отвръща момичето със смях. В началото на всяко лято все започваше да говори френски, когато не се обръщаше към някоя от нас, понеже езикът бе здраво загнезден в мозъка й след трите години, прекарани в Париж. Но от няколко седмици не го е правила и това е хубаво за всички.

Навеждам се на шезлонга да разгледам татуировката. Знаех, че работи върху нея в течение на пролетните месеци, но не ни каза какво ще си прави. Когато дойде насам в началото на лятото, последната част още заздравяваше, така че не ни я показа. И ако размерът е малко изненадващ, то изображенията са като част от душата й. Голяма шахматна царица, изработена от яркоцветно стъкло, стъпила на основа от цветя. Нарциси, кали, фрезии — всички видове, които оставяше серийният убиец, убил сестра й и след това преследвал Прия. Цветята на Чави — жълти като слънца хризантеми — поръбват короната на царицата. Над тях се реят две пеперуди, достатъчно големи да се различи специфичната им окраска.

Няма нужда да проверявам — знам, че това са Callophrys eryphon и Myscelia ethusa, нарисувани в по-голям размер и с подробности, съответно на гърбовете на Инара и Виктория-Блис.

— Имам чувството, че най-сетне мога да оставя всичко онова зад гърба си — обяснява тихо Прия.

— Кое „всичко“?

— Усещането, че съм жертва. По този начин все едно побеждавам случилото се и го прибирам под кожата си, където му е мястото, вместо да ме разкъсва на части.

Без съзнателно да го помисля, прокарвам пръсти по белезите на бузата си, покрити с водоустойчив грим. Прия ги е виждала, но не мисля, че Инара и Виктория-Блис някога са се натъквали на тях.

Но пък дори и без татуировките те си имат собствени белези. По ръцете на Инара завинаги ще останат отпечатани изпитанията от нощта на взрива на Градината — изгаряния и порязвания на стъкла са оставили белезите си по време на битката да опази останалите Пеперуди при почти невъзможни обстоятелства. По дланите и пръстите на Прия има тънки, бледи белези от борбата за завладяването на ножа и по-лош белег на шията, където острието бе долепено до пулсиращата й вена.

Белезите означават, че сме преживели нещо, даже когато раните още ни болят.

Денят ни дава възможност за безкрайно желаното отпускане, дори след като горещината ни прогонва вътре на климатик. С настъпването на нощта температурите леко спадат, така че се връщаме на терасата с подготвени „с’морчета“, понеже Стърлинг е научила, че Инара никога не е пробвала „с’мор“.

В комплекса няма огнище, но скъсяването на крачетата на един от гриловете поставя пламъците на удобна височина и Прия е приготвила фотоапарата да запечата първата хапка на Инара. Тя затваря очи, все едно вкусва късче от рая, капчица разтопен шоколад е залепнала в ъгълчето на устата й, бучица маршмелоу — на носа й, а аз просто нямам търпение да покажа тази снимка на Вик.

А после служебният ми телефон звънва.

Всички се вцепеняваме и се обръщаме към мястото, на което телефонът е сложен невинно върху обувките ми. Днес никой от нас не е споменавал случая. Помежду ни се е стигнало до неизказано споразумение да го оставим на мира поне за ден, може би два. Просто… да отложим неизбежното.

Стърлинг се навежда да прочете какво пише на екранчето и тихо казва:

— Холмс е.

Грабвам телефона и вдигам.

— Рамирес.

— Не ми пука какво казва Симпкинс — започва детективката вместо поздрав, — тези деца са в истерия и имат нужда от теб.

— Кои деца?

— Тройката, влезли в пожарната преди половин час с мечета и твоето име. Идвай в „Принц Уилям“!^[32]

Имало едно време момиченце, което се страхувало да плаче.

Струваше й се, че е прекарала целия си живот в сълзи. През онези няколко дни в болницата, след ареста на тате, щом заплачеше, в стаята веднага дотичваха сестра или социален работник, ако ангелът не беше вече при нея. Утешаваха момичето с топли думи и нежни прегръдки, каквито досега не познаваше, и от тях се чувстваше по-силна, поне докато страхът не я събореше отново. След това я пратиха в първия приемен дом, където само сълзите, отдадени на Бог, имаха някакво значение. Тя не знаеше как да плаче за Бога.

Не знаеше как да му даде каквото и да било.

Но този дом престана да приема деца, след като едно от момчетата припадна в час и доктор откри, че всички гладуват. Разпратиха ги в различни семейства и малкото момиченце хареса втория си приемен дом. Жената се оказа забавна и мила, а мъжът имаше тъжни очи и мила усмивка и винаги знаеше кое от момичетата е страдало най-много, понеже им говореше тихичко с отпуснати покрай хълбоците ръце. Никога не ги докосваше, не ги притискаше в ъгъла, много внимаваше да им осигури пространство и никога не ги наричаше с умалителни имена.

Никога не й каза „ангелче“, „бебче“ и абсолютно никога не се обърна към нея с „красавице“.

Но след това се случи катастрофата и за разлика от онази на мама, тази беше истинска — така се разпиля поредната група деца. Следващият дом беше приличен, всички бяха напълно доволни да не си обръщат внимание, освен по време на хранене, но след това в семейството дойдоха да живеят сестрата на съпруга и децата й, а тя се оказа прекалено болна — твърде болна, за да могат мъжът и жената да се грижат и за деца, които не бяха техни.

Така стана, че пратиха момиченцето тук, при жена, която прекарваше дните си в омая от хапчета и нощите — с алкохол и приспивателни, и изобщо не знаеше какво прави съпругът й с децата под тяхна грижа.

Татко щеше да хареса нейния съпруг.

Момиченцето плачеше, понеже това не биваше да се случва, не беше очаквала, че ще й се наложи пак да мине през същото преживяване (никога, както каза ангелът й, не се очакваше никога да минава през това), но мъжът дойде в стаята й и й заяви, че й харесва, тя знаела, че е така, знаела, че й липсва да се грижат за нея, както се полага…

Тя обаче не успя да спре да плаче — никога повече.