Лятото на ангелите

12

Пробуждам се от дрямка от гъдела на пръстите на Шевон, която ги плъзга по надписа на ребрата ми — Т. С. Елиът се рее на фона на ярко оцветена мъглявина, бих ли дръзнал аз да обезпокоя вселената^[26]?

Дяволски болеше да се рисува точно там, над костта, но когато си направих татуировката, не исках да ми се налага да се притеснявам, че ще се покаже по време на работа. Обичам Елиът трепетно, като смутена и възторжена гимназистка; харесва ми не заради целите поеми, а заради отделни стихове и образи, за това как строфата изскача и залепва в мислите, дори ако стихът и движенията продължават… А именно този откъс е дори още по-личен — напомняне, че да повлияеш вселената, може да е хубаво; че и аз съм оставила знак в нея с моите кожа и кръв, смесени с мастило, за образуването на единствения белег по мой избор.

Шевон плъзва устни по въпросителната и аз отварям очи, за да погледна часовника, загнезден между краката на мечето на нощното ми шкафче. Единайсет и четиридесет и пет. Поспала съм добре, както от доста време насам не съм.

— Носът ти трепка — мърмори Шевон сънено.

— Сърби ме лицето.

Тя се засмива тихо и ме бута по гърба.

— Тогава върви се измий!

Отивам до тоалетната и избърсвам от лицето си грима, останал по-дълго от планираното, прибирам косата си на конска опашка, понеже сексприческата не си пасва добре с къдриците. Като стотици други нощи, когато се върна в спалнята, Шевон ще бъде просната като морска звезда на леглото, със само около петнайсет процента вероятност главата й да е някъде около предната табла и вероятно вече ще спи, понеже притежава способността да заспива по желание. Но тази вечер не е същата като всички онези нощи. Не съм достатъчно добра в преструвката, за да се самоубедя, че е така.

Простенвам, взимам клин и потник от гардероба и отивам в дневната да си прибера телефоните. Има няколко входящи есемеса — от Едисън, Стърлинг, Прия и Инара, — но нищо, което да изисква незабавен отговор.

— Идваш ли в леглото?

— Да, просто си взех телефоните.

Шевон пъшка недоволно и когато се връщам в спалнята, за да включа телефоните да се зареждат, се надига на лакът да ми се озъби. Преметнала е единия си крак над чаршафа, така че се увива около другия и половината й дупе и я оставя гола, с коса, паднала в безпорядък над светлата кожа. При по-добро осветление бих могла да видя луничките, които я покриват почти цялата. Обичам тези лунички, обичам да проследявам съзвездия по кожата й с уста…

— Мисля, че си залепена за тях! — мъмри ме Шевон и ми отнема секунда да осъзная, че говори за телефоните ми.

Умът ми определено е зает с луничките.

— Защо си облечена?

— Понеже ходих до дневната.

— Защо се обличаш, за да ходиш из собствената си къща?

— Понеже винаги го правя?

— Наистина ли?

— Да. — И като продължение на ритуала около лягането коленича да проверя, че сейфът за оръжие под леглото е наред. Вадя и трите пистолета — два лични, един служебен, и проверявам да не би да са заредени. Още държа служебното оръжие, когато на вратата се чука. Е, не толкова се чука, колкото се блъска.

— Ехо! Моля ви, бъдете си вкъщи! Помощ!

— Облечи се, но стой тук — сопвам се на Шевон, зареждам оръжието и смъквам телефоните си от зарядните.

— Мерседес…

— Просто го направи! — затварям вратата на спалнята и се насочвам към входната врата с всичките й ключалки, веригата и шпионката. Отпред има момиче с окървавено лице и паникьосано изражение, но не виждам следи от кола или друг човек.

— Аз съм Мерседес — провиквам се през вратата и чувам момичето треперливо да си поема дъх. — Ще отворя вратата, става ли? Но трябва да останеш там, където си в момента. Ще можеш ли?

— Мога… мога да го направя. Ще се справя.

— Добре. Ще чуеш ключалките да щракат, не се притеснявай, тук съм… — пъхам телефоните в колана на клина си и отключвам с една ръка. Когато вратата се отваря, момичето се люшва напред, но се сдържа и само кърши ръце.

На дванайсет-тринайсет е, немного по-голяма от Сара според мен, с очила, които са килнати на носа й. По лицето и двете й ръце има кръв, стекла се е по предницата на дългата й туника, която е и единствената й дреха над бельото. Освен това има синини по ръцете и по видимата част на гърдите. Струва ми се, че на ключицата забелязвам и прясно изгаряне от цигара.

На алеята или тротоара няма други паркирани коли, освен моята и на Шевон, няма и такава, която чака на празен ход или се отдалечава, нито следи от друг човек около къщата.

— Миличка, как се озова тук?

— Една жена… — изхълцва момичето.

— Тя тук ли е?

— Н-не. Завихме и тя ми каза да сляза и да се върна дотук по улицата. Чух я да се отдалечава.

Cògeme^[27]. Чакай. Камерата на пощенската кутия би трябвало да е видяла нещо. Моля те, нека да е видяла!

— Добре, миличка! Всичко е наред! — слагам предпазителя и колебливо прибирам пистолета в колана на клина отзад. Така и не мога да разбера хората, които смятат ластика за готино място да си държиш огнестрелното оръжие. Посягам бавно, за да съм сигурна, че посетителката ми вижда движението, и я докосвам по ръката. — Защо не седнеш, mija? Как се казваш?

— Емилия — подсмърча тя. — Емилия Андерс.

— Емилия, ранена ли си?

Тя кима предпазливо.

— Главата ми.

— Мога ли да погледна?

Второто й кимване е дори по-колебливо, но все пак се съгласява. Помагам й да седне на люлката на верандата, където светлината е най-силна, и внимателно, много нежно, проследявам кървавата диря нагоре по лицето й до слепоочието. Там, в косата, има леко кървяща цепнатина върху подуваща се и посиняваща цицина.

— На колко години си, Емилия? — питам, за да не спира тя да говори.

— Почти на четиринайсет.

— Почти? Кога е рожденият ти ден?

— Чак през септември — признава тя и свива юмруци до хълбоците си. — Но звучи по-добре от тринайсет.

— Помня това чувство… Ще ти изправя очилата, става ли? И ще ги сваля донякъде по носа ти, за да виждам по-добре очите ти.

— Добре.

Дръжките си остават малко разкривени дори след като правя всичко по силите си — вероятно винтчетата ще имат нужда от намесата на професионалист, — но така е малко по-добре, а стъклата са достатъчно ясни да виждам, че зениците на Емилия са разширени, но не и прекалено. Ударена достатъчно силно да се замае и да се поотпусне, но вероятно недостатъчно, за да предизвика сътресение.

— Емилия, какво се случи, миличка?

Тя ми разказва история, вече болезнено позната, но за разлика от останалите — Рони, сломен и послушен, и Сара, която защитава братчето и сестра си, — Емилия се е сборила със събудилата я жена, която я завлякла насила в стаята на родителите й.

— Нарече ме неблагодарница — шепне тя, докато следи как пращам информацията като съобщение до Холмс и Едисън. Накланям телефона така, че да вижда екрана. Холмс отговаря, докато пиша на Едисън, и ме известява, че пристигат с линейка. Моли да продължавам да говоря с Емилия, вместо да звъня на 911.

Това го мога.

— Според теб защо го е направила?

— Тя каза… каза, че ми помага. Щяла съм да бъда в безопасност. Каза ми да спра да се боря, а аз не го направих. Тя ме удари. Уби родителите ми, а аз трябваше да гледам… — Емилия диша все по-забързано, плитко и насечено, раменете й треперят. Завъртам се настрани и нежно я притискам зад гърба, за да се наведе напред.

— Главата между коленете, mija, или поне я свали колкото успееш по-надолу. Просто дишай… — продължавам да я придържам зад гърба, без да натискам, нито я милвам, понеже виждам и други синини, изчезващи под ръба на блузката й, и не искам да й причинявам още болка. — Просто продължавай да дишаш… — Напипвам треперещите под ръката ми мускули — сухи ридания, които момичето преглъща с изхълцване. — Тук си в безопасност, Емилия, обещавам.

Пращам съобщение на Шевон да стои вътре. Ако излезе, тя ще тръгне към колата си и ще си отиде, и — без да броим колко ще ми струва това лично на мен — наистина не искам на Холмс да й се налага да я търси за разпит. Ще се окаже травматично в много отношения преживяване.

— Бях си в безопасност и у дома — отвръща Емилия с все още треперлив и изтънял глас.

Притискам кутре в зеленикаво оцветения край на синината над лопатката й и тя простенва.

— На родителите им е позволено да наказват децата си — рецитира момичето на един дъх.

— Но не им е позволено да ги нараняват.

— Затова просто ги убиваме? Това редно ли е?

— Не, Емилия, не е. Ще хванем тази жена!

— Майка ми… — тя си поема дълбоко, треперливо дъх и незабавно изпуска половината за мъчително стенание. — Мама ми каза да не се съпротивлявам, да правя каквото трябва, за да се спася! — плаче тя и аз я прегръщам здраво, за да не се катурне от люлката. — Онази жена се прехвърли на баща ми, а аз просто си стоях като идиотка и държах ръката на мама, докато умираше. Мама! Не посмях да направя нищо.

— Не си могла да направиш нищо — уверявам я тихо. — Емилия, тази жена има пистолет и вече те е била ударила. Ако си продължила да оказваш съпротива, вероятно е щяла да те убие.

— Но тя каза, че ме спасява!

Прехапвам устна, като се опитвам да измисля как да обясня положението на шокираното, скърбящо дете.

— Емилия, когато някой има мисия като нейната, нещо, което е длъжен да направи, можеш да се озовеш в голяма опасност, ако му пречиш. Ангелът… Тя се чувства длъжна да те спаси, но ако се бориш прекалено много, ако я накараш да мисли, че не може да се пребори за теб… Скъпа, виждали сме го да се случва и преди. Тя щеше да те убие или поне да те нарани много сериозно. Послушала си майка си и това вероятно ти е спасило живота. Тя сигурно много те е обичала!

— Тя ми е майка. Майка ми е! Майка ми! — Думите на момичето се сливат в нечленоразделни ридания и аз просто я държа, като оставям люлката да я люлее леко.

Издайническо е обаче, че дори в разгара на мъката тя не споменава баща си.

Едисън пристига, Стърлинг се вози при него. Следват ги Холмс и линейката, както и втората полицейска кола. Няколко минути по-късно се появява и Вик, а задънената уличка отново е пълна с коли. Докато представям Емилия на детектив Холмс, усещам ръцете на Едисън на хълбоците си.

— Леко, hermana — шепне той и вади пистолета от ластика ми, gracias a Dios^[28]. Пъха ръка да дръпне и другия ми телефон, докато Стърлинг взима служебния от дъската до коляното ми.

— Шевон е в спалнята — обяснявам на Вик и с ъгълчето на окото си виждам как Едисън повдига вежди от изненада. Клатя глава.

Вик кима и тръгва към къщата. Той е възможно най-добрият избор в случая; излъчването му омайва Шевон и я успокоява. И ако в момента има някакъв шанс гневът й да бъде усмирен, то той се състои единствено в това именно Вик да й поднесе новината.

Веднага щом Емилия се отпуска пред Холмс и парамедика, аз се отдръпвам от нея чак в другия край на верандата и сядам на перилото. Едисън и Стърлинг ме следват.

— Ще се погрижим Шевон да се прибере без проблеми — уверява ме партньорката ми и каца до мен.

— Благодаря!

Седим мълчаливо, докато Холмс приключи с въпросите и изпратят Емилия до линейката, увита в лъскаво сребърно одеяло.

— Няма мече — забелязва Стърлинг.

— Изпуснала го е в тревата през няколко къщи оттук — подхвърля Холмс, която се присъединява към малката ни групичка. — Марки тъкмо го прибира.

Извъртам се на перилото и естествено, един от униформените полицаи наистина вдига познато на вид бяло мече. С въздишка се обръщам отново.

— Успя ли да допълни нещо?

— Малко. Когато се борели, убийцата се разстроила и й проличал южняшкият акцент.

Обмисляме това сведение известно време, преди Стърлинг да си прочисти гърлото.

— Някаква конкретна част от Юга?

— Не. Но според Емилия си проличало едва когато жената се ядосала. Иначе речта й била съвсем книжовна… — Холмс си прибира тефтерчето, вдига глава и се ококорва срещу мен.

— Господи, Рамирес, кого си ядосала толкова много?

Вдигам ръка да проследя белезите по бузата си, сега почистени от грима.

— Отдавна беше.

— Твърде широки ми се виждат за нож.

— Счупена бутилка.

— Господи… — повтаря отново детективката. Разтрива очи и рони люспици засъхнала кръв от стискането на ръцете на Емилия. — Миньоне току-що стигна до къщата. Казва, че поне на пръв поглед историята се потвърждава. Има следи от борба по коридорите, също и в двете стаи.

— Подавано ли е оплакване срещу баща й?

— Тя ли ти каза?

— Не с толкова много думи.

— Нали спомена, че агент Райън е вътре?

— Да. Чухме чукане на вратата и виковете на Емилия за помощ, така че й казах да стои в спалнята, а аз излязох отвън.

— Добре, в такъв случай ще ида да поговоря с нея, ако нямаш против. Предполагам, че вътре ще е по-спокойна?

— Там, където не вижда кървавите следи? Определено.

— Гостуването й означава ли, че двете сте се сдобрили? — пита Едисън, след като Холмс влиза в къщата.

— Не. И предвид случилото се след това…

Стърлинг ме побутва с коляно.

Не ми се струва, че предстоят голямо скарване и отчаяна битка за спасяването на връзка. Шевон ще си тръгне и според мен… май нямам нищо против. Три години и ето така умира връзката ни, но дали всъщност някоя от нас има вина? Тя не е в състояние да понесе тази ситуация, а аз не мога да продължа с преструвките и вероятно и двете ще сме по-добре след края.

Болката ще дойде по-късно, разрезите са твърде дълбоки, за да се отрази незабавно.

Шевон излиза от къщата, съпроводена от Вик и Холмс, с подуто и зачервено от плач лице; с два пръста носи найлонова пазарска торбичка, в която е прибрала всичко, оставено при мен. Поглежда ме, потреперва и решително се обръща към колата си. Стърлинг се изхлузва от перилото и взима ключовете от другата ръка на Шевон, като нежно я подкрепя надолу по стълбите и към автомобила. Вик ни кима и се насочва към своя ван. Ще ги последва до Феърфакс и ще върне Стърлинг просто за да са сигурни, че приятелката ми ще се прибере без проблеми. Надявам се да им бъде благодарна, когато шокът отмине.

Честит Ден на независимостта!

— Не сме мръднали и крачка… — признава Холмс и се обляга на стената с изтощен вид. — Шестима мъртви и нямаме нито една улика.

— Може би ще извадим късмет и ще намерим връзка в третото досие на „Закрила на детето“.

— Смяташ ли, че бихме могли да си сътрудничим с ФБР по този проект?

— Вероятно, предвид че няма съществена причина да предполагаме, че убийцата ще спре в скоро време — отвръща Едисън. — Ще трябва да работите с различен екип обаче.

— Конфликт на интереси.

Той кима.

Тишината се възобновява. Погледът ми все бяга към ръждивите петна от засъхнала кръв на верандата. Когато тази история приключи, сигурно ще трябва да пребоядисам, извънредно глупава мисъл точно в момента — но тъкмо в неделя варосахме…

В неделя.

— Този път времето между убийствата намалява — отбелязвам. — Девет дни между първите две, само пет между следващите.

— Как да разберем дали това има някакво значение?

— Ако времето до следващите е още по-малко… — отвръща Едисън не защото е решил да се държи цинично, а по-скоро споделя с нас логичния извод.

Холмс се мръщи, но не се възпротивява. Вместо това вади тефтерчето и отваря на чиста страница.

— Добре, Рамирес. Да започнем със сутринта. Какво се случи днес?

Започвам, а Едисън се обляга на мен — топъл натиск и подкрепа. Навремето правехме точно такива упражнения в академията, изпробвахме различни техники за разпит със съкурсниците си и май почти всички ги мразехме. Налага се да си подробен, но без да се отплесваш, и да си открит, без да си студен или сантиментален — просто е задължително да си максимално обективен.

Включвам лаптопа си, за да мога да прегледам записа на охранителните камери и почукването на Емилия на вратата ми. Ето я колата на един от тихите колежани, които делят къща на завоя на задънената уличка, минава и тази на младите родители три врати по-нататък, последвана от отпътуването на обичайната им детегледачка. Само няколко минути преди почукването непозната кола минава бавно по улицата, спира за момент в края на алеята ми и продължава. Миг по-късно се връща обратно.

Скоро след това камерата на верандата забелязва Емилия да се препъва през двора.

— Среден размер джип — уточнява Холмс.

Дори при светещи улични лампи не е възможно да се различи цветът на колата — просто „тъмен“. Черна може би, или тъмносиня, тъмнозелена… да прибавим и тъмносива в списъка. Виненочервеното притежава специфична лъскавина дори на слаба светлина, така че него го изключваме, същото се отнася и за пурпурното, колкото и рядко да се среща то при колите.

— Не се виждат номера. Явно ги е свалила. Няма достатъчно информация за издирване на колата.

На първите кадри виждам Емилия, облегната замаяно на задния прозорец откъм пътника. Шофьорът не се различава добре, като изключим, че светлината пада по такъв начин върху бялата дреха, че тя направо свети. В обратна посока имаме хубав кадър на обезпокоителната, безлика бяла маска, опръскана с кръв, обкръжена от… ха! Увеличавам, за да се уверя.

— Тя или има няколко перуки, или тази е наистина качествена — посочвам. — Накъдрена е. Сара каза, че косата на ангела е права.

— Ами Рони?

— На плитка. Синтетичните перуки най-често не се поддават добре на фризури. Но тези от човешка коса обикновено са доста скъпи.

— В такъв случай сигурна ли си, че е перука? Не би ли могло да е собствената й коса?

— Виждаш ли как бретонът започва под тази издутина отпред? — посочвам екрана и прокарвам пръст през въпросното място. — Тези маски обикновено са направени от порцелан, понякога от полимерна глина. Дебели са. Издутината се появява при издърпването на перуката над ръба на маската. Определено е перука.

— Прати ми записа по имейл — нарежда Холмс. — Ще накарам техническия отдел да се заемат с идентификация на марката и модела на колата. Ще задържим и снимката й за показване.

— Може да е мъж — посочва Едисън. — Все още не сме изключили този вариант.

Полицайката се муси, но кима. Наистина е възможно зад перуката и маската да се крие мъж — но няма детектив, който да се зарадва на разширяването на броя на заподозрените по случая.

— Вие двамата сте свободни да си вървите.

Пак ми се налага да опаковам багажа си, а Едисън прибира остатъците от готвеното и повечето ми покупки в хладилна чанта, понеже няма смисъл да ги оставяме да изгният, след което се запътваме към колата му. Холмс и една от униформените полицайки остават да опаковат къщата ми с лента за пореден път. Толкова съм изморена, а с всяко ново влизане в него домът ми все по-малко прилича на дом и просто…

Какво се е случило с тази жена? Къде са се пресекли пътищата ни и защо е толкова вманиачена по мен?

Имало едно време момиченце, което се плашело от червения цвят.

Просто имало прекалено много червено.

Помнеше кръвта по прозорците на колата на майка си, колко тъмна изглеждаше на лунната светлина, но колко яркочервена беше под лъчите на фенерчетата на полицаите. В онази нощ майка й избяга, измъкна се завинаги от тате и дори не се помъчи да вземе момиченцето със себе си.

Тя познаваше червеното и по тялото си: кръв от ухапвания, розовина от удари, както и по-тъмночервеното на местата, които щяха да се превърнат в синини. Позната й беше и червенината на охлузената кожа. След това с дни я болеше да пишка.

После обаче отдолу потече нова червена течност — по-гъста и по-плътна — и тате се смя до пръсване, като я видя. Вече си жена, миличко. Моята прекрасна жена!

Един от приятелите му беше доктор, от специалните дамски, каза тате, когато я заведе в кабинета му за преглед. Докторът за малко да се разплаче, нали му позволиха да я пипне там долу за първи път! Татко не позволяваше на приятелите си да я докосват. След това момиченцето пиеше хапче всеки ден. Един от приятелите на татко се смя на косата, която започваше да й расте между краката, и каза, че най-лакомите кучки би трябвало да са червенокоси.

При тази реплика татко й се замисли.

Тя мразеше, когато тате се замисляше.

Не след дълго той се прибра у дома с две кутии боя за коса. Не бяха дори един и същи цвят — едната се оказа червена като пожарникарска кола, другата — по-скоро оранжева, и той не ги смеси правилно и пропусна някои места, но въпреки това се смееше и наричаше дъщеря си прекрасна, и й махна косата между краката и под мишниците.

Тази нощ, когато приятелите му дойдоха в мазето за купона си, татко им показа резултата от боядисването. Господа, каза, ако дадете добра цена…

Сред глъчката се оказа, че един от тях има близо триста долара в портфейла си и ги даде до последния на нейния татко. Тате приготви любимия си фотоапарат.

Досега на приятелите му не беше позволено да я докосват.

Влюбиха се в червенокосата.