Лятото на ангелите

21

Събитията в болницата и дома на Джоунс са се случили твърде късно, за да влязат в съботния вестник, но започват да се въртят в социалните медии още следобеда, а половината първа страница в неделния брой е посветена на „наркотрагедията“ и наистина ми се ще да хвана идиота, измислил подобно заглавие. Единствената благословия на безумно жълтата статия е, че не става дума за нито едно от другите убийства. Авторът дори не класифицира смъртта на възрастните Джоунс като съмнителна — по-скоро го изкарва, все едно децата са се отдалечили от дома да търсят помощ и къщата избухнала, докато ги няма. Отбелязва грешна пожарна, напълно обърква имената на присъствалите детективи и погрешно определя агентите на ФБР като такива от Управлението за борба с наркотиците.

И все пак е някаква форма на защита за Брайдън и останалите деца.

Прия сръчква рамото ми на закуска, която ядем изтегнати из дневната, понеже сме прекалено много дори за рядко използваната трапезария.

— По кое време е литургията?

— Кое?

— Литургията — повтаря тя търпеливо. — От колко часа е?

Зяпам я глупаво, твърде смазана да разбера какво ме пита.

— Ще се почувстваш по-добре, ако отидеш на църква, Мерседес. Неделя е. От колко часа е литургията?

— Тя най-много харесва тази от девет и трийсет — казва й Едисън с пълна уста несдъвкан ябълков тарт.

— Хмм… — Прия си поглежда часовника и става от дивана. — Тогава трябва да се обличаме.

Тя рядко решава да поеме юздите, но когато го направи, много прилича на майка си — не може да й се устои. Преди да осъзная, че съм се раздвижила, дрехите ми вече са сменени и седя на задната седалка с чантичката за грим, Прия ми държи стабилно огледалцето, а Стърлинг е на предната седалка и Едисън ни кара на църква.

Странна групичка сме. Прия е практикуваща хиндуистка, ако това е правилното описание, но носи бинди ежедневно, а Стърлинг е еврейка въпреки дълбоката й и всеобхватна любов към бекона. Едисън е отгледан като католик, но вярата му не преживява отвличането на сестра му, неоткрита и досега. От време на време ме придружава на църква, обикновено по Коледа или когато преживявам труден момент, но спомените, така дълбоко залегнали в него по време на детството, го карат да се чувства неудобно в близост до Бога.

Ето ни обаче, настанени на един от задните редове, Прия и Стърлинг тайно следят другите за знак как да се държат, а Едисън се изчервява всеки път, когато става, сяда или коленичи по навик. Когато всички други се раздвижват, ред по ред, за причастие, Прия ме поглежда въпросително.

Поклащам глава.

— Не можеш да получиш причастие без изповед.

— А ти не можеш да се изповядваш заради работата си ли?

— Работата всъщност не е фактор, стига да не споделям поверителна информация — шепна аз. — По-скоро проблемът е в това, че не мога да получа изкупление за греховете, за които не се разкайвам искрено… — Тя все още изглежда объркана и ме принуждава да обясня с усмивка: — Не мисля, че Бог мрази обратните, но Църквата не ни харесва. Онова, което представлявам, и начинът, по който се чувствам, са грях, за който не се разкайвам.

— Ясно…

Тя умува над думите ми до края на службата. Прия не е отгледана в конкретна религия и се увлича по тях като външно лице, не просто по историите и образите, но и по правилата и ритуалите; общоприетите начини да се структурира всичко онова, в което е допустимо за хората да вярват.

Когато амвонът почти се изпразва след службата, Едисън кима към свещеника:

— Върви. Ще почакаме.

Прия накланя глава на една страна.

— Мислех, че тя не може…

— Изповедта не е същото като търсене на съвет… — просвещава я той.

Оставям го да обясни разликата на Прия и Стърлинг, а аз се измъквам от реда и тръгвам към олтара. Отец Брендън е само няколко години по-голям от мен и е готин тип. Половината момиченца и тийнейджърки си падат по него, понеже е безопасен, пък и уважава чувствата им, без да ги окуражава. Това е голямо подобрение спрямо отец Майкъл, който ми се зъбеше по време на проповед.

— Ах, Мерседес! — посреща ме отецът, усмихнат. Тъкмо връчва последните си регалии на чакащото го момченце. — Предполагам, че си била доста заета през последните няколко седмици.

Което е мил начин да ми посочи, че не съм ходила на литургия близо месец.

— Ами имаше…

Как, по дяволите, мога да му го опиша?

Отец Брендън кима, сяда на ръба на олтара и събира длани между коленете си.

— Служебни проблеми? Или лични?

— Да — отговарям лаконично и сядам до него.

Той се смее — топло и отпускащо — и си напомням да благодаря после на Едисън и Прия, защото ме доведоха.

— Всичко наред ли е с Шевон?

— Тя ме заряза.

— Съжалявам да го чуя.

— Не съм сигурна, че и аз. Съжалявам, така де.

Свещеникът слуша внимателно, докато старателно го осведомявам какво се случва — с децата и с Шевон, дори с баща ми. Никога не съм споделяла с отец Майкъл, понеже да си свещеник, не изключва възможността да си задник, но е лесно да се довериш на отец Брендън и това далеч не е първият път, когато някой случай ми задира в белезите.

— Наистина сериозна работа — казва той накрая. — Може би имаш чувството, че си обсадена отвред? Изгубена в гората?

Трепвам, но пък и той не използва случайно тази фраза.

— Тези деца… те са спасени от същински кошмари. Невъзможно е да не се признае, въпреки че се налага и е редно да се възмутим от използваните методи.

— И ти се чудиш какво би изпитвала, ако някой те беше „спасил“ по същия начин навремето.

— Когато хванем този човек, медийното покритие ще бъде страшна работа. Злодей, който спасява деца? Зрителите ще го глътнат като топъл хляб и дори ще питат за още! Така работата ни става много по-трудна за вършене. Освен това… — преглъщам и се мъча да се заставя да изрека думите. — Убиецът очевидно е ядосан на система, която не защитава тези деца, но как натикването им по-дълбоко в същата тази порочна система ще ги опази занапред?

— Онези, които прибягват до насилие, обикновено нямат други решения. Или пък са опитали и са се провалили, заради което смятат, че това е единственият останал им път.

— Нещо ги тласка.

— Нещо тласка и теб — напомня ми той. — Вероятно подтикът не е много по-различен.

— Точно от това се страхувам.

Той кима и си тананика в очакване да продължа. Това и правя.

— Който избира да постъпва по този начин, е способен да спре. Но човек, който смята, че това е призванието му…

— Човек, който не може да спре, трябва да бъде спрян. Сигурно е трудно да го направиш, ако не виждаш къде животите ви се разделят… — отецът замлъква замислено. — Агентът, който те е изнесъл от хижата — той навреди ли ти повече, отколкото да ти помогне?

— Не — отвръщам незабавно. — Той ме спаси.

— И ти си спасила други на свой ред. Какво се случва след това, не е по твоя вина, Мерседес. Работата ти изисква много от теб, но не чак толкова. Не се товари с повече, отколкото сърцето ти може да понесе!

Това ми се струва като край на разговора, нещо, над което да умувам, вместо да го приема небрежно. Благодаря на отец Брендън и се изправям да изтупам панталоните си.

— Мерседес? — той ми се усмихва тъжно, когато се обръщам да го погледна отново. Не е понечил да стане. — По повод баща ти?

Стягам се.

— Предай се в ръцете на Господа — казва той простичко. — Какво чувстваш към баща ти, е само твоя и изцяло твоя работа. Дали е редно да бъдеш съдена за това или не, решава Бог.

Имам много материал за мислене и съм смълчана, когато се присъединявам към останалите и тръгваме обратно към дома на Вик. Отбиваме се до моята къща, за да си взема малко дрехи, да проверя пощата и да говоря с Джейсън. Той поддържа моравата и ми показва и камерите, които е инсталирал на верандата и пощенската си кутия, също като моите.

— Не съм видял никого — казва ми със съжаление. — Проверявах.

— Благодаря ти, Джейсън. Виж, личният ми телефон предаде Богу дух, така че ще ти дам служебния номер, за всеки случай.

— Да ти призная, липсваш ми, хлапе!

— Да се надяваме, че случаят ще бъде разрешен бързо и ще мога да се прибера за постоянно.

След вечеря Стърлинг ме взема у тях. Каквато и подялба да са намислили с Едисън, продължава да важи с пълна сила. Вместо да оправя дивана обаче, тя нежно ме побутва към спалнята. Когато оказвам вяла съпротива, ме пита:

— Наистина ли ти се остава сама в момента?

Не.

Като знам как изглежда апартаментът й, спалнята изобщо не ме изненадва, цялата в черно и бяло и със синкаво розово в елегантно съчетание. На купчината възглавници до леглото седи голямо, светлокафяво мече в шушляче на ФБР. Вдигам го и натискам черния му бродиран нос.

— Прия ми го даде, когато получих искането за прехвърляне.

Разбира се, че е била Прия.

Включваме телефоните и прибираме оръжията. Преди да навием алармите, проверяваме за последно имейлите и съобщенията. Когато сме се преоблекли и сме се настанили под пухкавата завивка, на Стърлинг окото й дори не трепва, нищо че гушвам мечето и якенцето му шушка при всяко движение — също като истинските. Тя просто гаси лампата. През стените долавям шумове — съседите ходят насам-натам и разговарят, слушат музика или играят игри, или гледат телевизия. Не е дразнещо, просто фонов шум, успокоителен по свой си начин, също като равномерното дишане на Стърлинг до мен.

След това телефонът ми звъни.

— Минаха само два дни — шепне Стърлинг под съпровода на мелодията.

Претъркулвам се да взема телефона от нощното шкафче.

— Холмс е — казвам й и вдигам. — Какво се е случило?

— Единайсетгодишният Ноа Хакен току-що влезе в моя полицейски участък — докладва тя мрачно.

— Ранен ли е?

— Целият е в синини, но твърди, че не е бил малтретиран. Сега ще го водим в болницата.

— Ще дойда там.

Обаждането приключва, но сиянието на екранчето гасне по-бавно.

— Болницата? — пита Стърлинг и отмята одеялото, за да светне лампата.

— Аха. Съжалявам.

Шамарът по темето изотдолу, колкото и да е лек, ме хваща неподготвена.

— Мерседес Рамирес, не смей да се извиняваш за нищо от случващото се — тросва се свирепо партньорката ми. — Не е по твоя вина!

Знам го, честна дума, знам го, но все пак точно в момента се чувствам виновна.

— Трябва да си вземем чантите за работа. Съмнявам се, че ще се приберем, преди да дойде време за ходене в службата.

Спешното далеч не е в такъв хаос, както преди два дни. Jesucristo. Dos dias^[37]. Някаква сестра ме познава и ми посочва една от дръпнатите завеси. Стърлинг остава да си бъбри с нея, а аз приближавам манипулационната с прекомерно тежки стъпки — целенасочено, за да може тропането да оповести пристигането ми.

— Аз съм Рамирес — обявявам.

Холмс дърпа завесата и разкрива двойка спокойни сестри и момче, което седи на леглото, цялото в сълзи, объркано и окъпано в кръв. По потник и боксерки е, вижда се жилавото му, мускулесто тяло, необичайно за момче на неговата възраст. Холмс обаче беше права, има много синини и една от сестрите е наведена над зачервения му, подут глезен.

— Казвам се Мерседес Рамирес — представям се аз и той завърта глава да ме погледне. — Някой казал ли ти е името ми?

Момчето кима полека.

— Тя уби майка ми…

Говори завалено, не сънено, а по-скоро дрогирано може би?

— Ударила го е доста силно по тила, когато се е сборичкал с нея — обяснява Холмс. — А през последните няколко дни се развихрили и алергиите му, така че майка му му е дала бенадрил, за да спи по-добре. Ще му направят скенер да не би да има сътресение, но не искат да му дават нищо за главоболието, докато бенадрилът не се усвои още малко.

Леко страшно е, че с Холмс вече сме прекарали заедно достатъчно време, за да тълкува тя израженията ми така добре. Облягам се на таблата в долния край на леглото и вкопчвам ръце в пластмасовата дъска, така че той да ги вижда.

— Ноа? Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Спях — той клати глава, а погледът му се разфокусира за момент. — Мама ме прати да си легна, понеже трябва да стана рано. Ще ходим в Уилямсбърг утре, в „Буш Гардънс“. За рождения ми ден.

Роr amor de Dios, tenga compasiòn^[38]!

— Какво те събуди? — пита Холмс. Вероятно вече е задала няколко въпроса на Ноа, преди да се обади и по пътя насам, но не бих познала по изражението или езика на тялото й.

— Помислих, че е кошмар. Един от онези, със зловещите манекени. Нечия ръка ми разтърсваше рамото и когато отворих очи… Някаква ръка затисна устата ми, понеже понечих да изпищя… — последното той промърморва неохотно, а по шията му плъзва червенина. Ах, какви са самоуверени и докачливи момчетата, преди да влязат в пубертета… — Тя каза, че трябва да пазя тишина.

— Тя?

— Звучеше като жена. Така де, предполагам, не е задължително да е била, може да се преструва на такава, но… — Ноа се изчервява като домат. — Не вървях съвсем по права линия. Тя ме прегърна през раменете, за да ме направлява, нали разбирате? И беше… мека. Сещате ли се? Като… — той се изчервява още по-силно, свива шепа на гърдите си и стиска.

Една от сестрите скрива лице зад рамото му, за да не види усмивката й.

Историята е сърцераздирателно позната. Непознатата го отвела в спалнята и го заставила да стои до леглото, докато намушква майка му до смърт. Ноа се сбил със спасителката си, но тя го ударила по тила с пистолета, достатъчно силно да го замае, и си довършила започнатото, отвела го във вана — или в джипа, не бил сигурен, — но колата му се сторила по-голяма от седана на майка му — и му дала мечето, а после го оставила на една пресечка от полицейския участък.

След като, разбира се, му казала името ми.

— Все продължаваше да повтаря, че ще ме закриляте — казва Ноа с тих и измъчен глас. — От какво да ме закриляте? Тя каза, че майка ми трябва да плати. Че не може да продължи да ми причинява това. Кое?

С Холмс се споглеждаме и тя кима да поема топката.

— Ноа, този човек преследва родители, които нараняват или застрашават децата си.

— Мама никога не ме е наранявала! — отвръща момчето и се изправя толкова бързо, че е видно как се бори с пристъп на гадене. — Никога не ме е наранявала!

— Ноа…

— Не! Гледаме криминални сериали и знам, че много деца казват така, дори ако са били малтретирани, но аз не съм!

— Когато си бил в дома на приятел преди няколко седмици, някой се е обадил на „Закрила на детето“, за да изложи притесненията си — обяснява му Холмс. — Съобщил е, че си лошо насинен и куцаш.

— Баща ми е олимпийски гимнастик! — очите на Ноа блестят от сълзи, но са изпълнени с решителност, така че вместо да прекъснем очевидното му отклонение, ние запазваме мълчание. — Печелил е бронзови медали за Холандия. Когато с мама се оженили, се преместили тук и той започнал да тренира гимнастици. Умрял, когато съм бил малък. Откакто се помня, голямата ми мечта е да отида на Олимпийските игри като татко, но нашата зала затвори преди две години. Не бях достатъчно добър все още, за да вляза в залите на съперниците ни. Миналата година бях в резервите. Не се отвориха места. Треньорът каза, че ако не спирам да се упражнявам, мога да се явя отново другия месец.

— И се упражняваш у дома.

— Мама преоборудва мазето заради мен. Обаче не сме богати. Затова останах в резервите, защото нямаме пари и трябва да вляза на място със стипендия. Дюшеците ни са стари и подплънките не ги бива, затова се насинявам. Изкълчих си глезена, докато пробвах нов скок от гредата. И… — Ноа пак се изчервява. — Опитвах се да го усвоя за прослушването, така че не съм оставил крака си да заздравее напълно. Трябва да ми повярвате, мама никога не ме е наранявала! Всичките ми приятели знаят колко усърдно се упражнявам!

— Ноа, да знаеш дали някой от „Закрила на детето“ е идвал в дома ти?

— Да, една госпожа на име Марта. Показахме й гимнастическата зала в мазето, а тя изгледа няколко от съчетанията ми и част от видеозаписите. Каза, че ни вярва и ще се погрижи за случая… — момчето примигва припряно в опит да прогони сълзите. — Затова ли тази дама е убила мама? Понеже не ни е вярвала?

— Ноа… — заобикалям долния край на леглото и сядам достатъчно близо да му подам ръка. Той незабавно я взима, стиска смазващо силно. Не му казвам да разхлаби хватката. — Тази личност, която прави всичко това… тя е толкова увлечена от нагона си, че прибързва и не разглежда цялата информация. Знам, че не е лесно да го чуеш и съжалявам. Ужасно съжалявам за случилото се с теб и майка ти.

— А защо си замесена ти?

За първи път ми се струва, че най-сетне имам подходящ отговор.

— Понеже който и да прави всичко това, знае, че ме е грижа. Смята, че другите хора не са достатъчно загрижени за страданията на децата, а моята работа се състои от това да намирам и арестувам онези, които нараняват малчугани. Убийцата ти е казала името ми, понеже е знаела, че ще зарежа всичко, за да дойда тук при теб.

Сълзите се стичат по лицето на Ноа и се смесват със засъхналата кръв, която още не е почистена.

— Мама!

— Обичала те е. Повече от всичко на света. Обичала те е и не спира да те обича дори в смъртта. Никога не го забравяй, Ноа!

Той кима, изпълнен със скръб.

Холмс поглежда към тефтера в ръцете си.

— Ноа, а как се казваше баща ти?

— Константийн Хакен — изхълцва момчето. — С „й“.

На средата на името Холмс се обърква и пита безпомощно:

— А къде е мястото на „й“?

Усмихнатата сестра се закашля.

Оказва се, че „й“ е след „и“, а в името се съдържа азбучна шега („й“ е винаги след „и“), ако съм достатъчно храбра да я отбележа (не съм). Майката на Ноа се е казвала Маартя, но когато го питаме за дядовците и бабите, той подсмърча с неудобство от леглото. Родителите на баща му, обяснява, не смятали гимнастиката за подходящо поприще за сина си и не поддържали контакт с него още откакто баща му бил тийнейджър. Майка му израсла под грижите на държавата и не познавала родителите си.

Имам предчувствие обаче, че научат ли историята му, някоя от елитните зали, в които се явява на прослушвания младежът, ще намери и място, и приемно семейство, които да му станат законни настойници. С колебание приемам тази мисъл като спасителна клечка, много тънка клечка, но поне е нещо.

Един от униформените полицаи остава с Ноа, когато идва доктор да го вземе за скенер на главата. Двете с Холмс излизаме в чакалнята да се присъединим към Стърлинг и току-що пристигналата Кас.

— Агент Уотс идва насам — докладва незабавно Кас на Холмс. — Живее в Норфолк.

— Ама че дълго пътуване. Това са по колко — три часа във всяка посока, за да ходи на работа?

— Съпругът й е назначен в базата в Норфолк, тя прекарва там уикендите, ако случаите го позволяват, а през седмицата е отседнала при зет си и съпругата му в базата в Куантико.

Холмс клати глава.

— Звучи ми изтощително.

— Ще дойде веднага щом може, но ме помоли междувременно да действам.

— В такъв случай нека те информираме…