Лятото на ангелите

6

Във вторник оставам при Едисън, понеже къщата ми още ми се струва негостоприемна, а Шевон продължава да не ми говори. Въпреки свадите ни през последните три години, а те не бяха малко, никога не сме изпадали в такова студено мълчание.

Преспивам у Едисън и в сряда, понеже трябва да сме на път за летището по първи петли, да му се не види. За втората нощувка и Стърлинг се присъединява към нас — изтяга се на дивана по клин и грамадна тъмносиня тениска с надпис Female Body Inspector^[18] с големи жълти букви. Едисън се взира в надписа, примигва, отваря уста… и след това заравя лице в шепите си с измъчено стенание, преди да хлътне обратно в спалнята си.

Двете със Стърлинг се споглеждаме и тя свива рамене, после вади пет долара от чантата си.

— Печелиш. Сигурна бях, че ще каже, че ти трябва да я носиш! — признава и ми връчва банкнотата.

— Докато не се изтърве да заръча, да ти е през оная работа, няма да посмее да прави други коментари, свързани със секс — уточнявам аз, пъхам парите в портфейла си и го пускам върху чантата. — Все още изпробва границите, така да се каже, а и има доста строги заповеди да не те поврежда.

— Вик?

— Прия.

Стърлинг се усмихва и разтърсва коса да разбърка вълната от конската опашка.

— Тя е добро хлапе.

— Имаш ли нужда от още нещо?

— Не, екстра съм.

Вече съм измила зъбите си и съм изтъркала грима, така че се напъхвам до Едисън, гася лампите и се намествам да си намеря удобно положение. Няколко минути по-късно той се обръща по хълбок и казва:

— И двамата трябва да си вземем такива тениски.

— Аз имам същата.

— Наистина ли?

— Майките ми я подариха за рождения ден преди няколко години. Нося я на джогинг.

— Непременно трябва да си взема и аз.

— Не ти трябва такава тениска.

— Но…

— Не си се виждал отстрани в бар. Не ти трябва такава тениска!

През затворената врата се процежда тихо кискане, последвано от тупване и още по-силно кискане, заради което съм почти сигурна, че от смях Стърлинг е паднала от дивана.

— Все забравям, че вратата е толкова тънка — въздиша Едисън.

— Аз не забравям.

Чаршафите шумолят, когато той вдига крака си, опира здраво стъпало в задника ми и ме изритва от леглото.

Кикотът на Стърлинг се обогатява с хълцане.

Полетът за Калифорния минава в сънна омая и канцеларска работа, поне колкото успяваме да свършим на малките масички. Тридневната конференция се занимава с изясняване дали местните полицейски служби знаят кога и как да се възползват от федералните ресурси и коя агенция да потърсят според вида на проблема си. Между презентациите пада голямо успокояване на притеснени или недоволни местни ченгета от цялата страна и съревнование с представители от другите агенции. Това е най-близкото до работна ваканция, което някога ще имаме.

Връщаме се в апартамента на Едисън малко след три в неделя сутринта, понеже Бог знае, че Бюрото няма намерение да плаща за хотелски стаи дори и нощ повече от необходимото — и този път Едисън преспива на дивана. Което включва припадък — неизбежен срив, след като се е натъпкал със захар по време на втората половина на втория полет, за да е сигурен, че е достатъчно буден да ни закара от летището до вкъщи. Двете със Стърлинг успяваме да го съблечем по боксерки и потник и да го завием на дивана, така че да не падне, но сигурно сутринта ще се събуди замаян.

— Лягай си — казвам на Стърлинг и я бутам с бедро към спалнята. — И аз идвам, само да си изровя дрехи.

След като затваря вратата, за да се преоблече, Едисън като по чудо се свестява и поглежда към мен:

— В капана ли е?

— С двата крака.

Понеже днес трябваше да бъде сватбата на Илайза Стърлинг, а да си в екипа — част от семейството, — означава, че ще има късмет, ако дори пикае насаме, понеже няма да я оставим и за минута. Изключвам личния й телефон и звука на служебния, като оставям и двата при Едисън. Честна дума, най-ефективната защита от нежелани обаждания е, когато ги приема сърдито копеле. След като си обличам пижамата, си измивам зъбите и свалям грима си на кухненската мивка, проверявам ключалките и изключвам всички лампи на връщане към спалнята.

Стърлинг седи на леглото, отново по тениска и клин, с коса, бухнала около главата, в скута си държи будилника на Едисън и изглежда съкрушена. Тихото щракване при затварянето на вратата зад гърба ми я кара да вдигне очи и те са глазирани от сълзи. Прошепва:

— Мислех, че днес е още вчера…

Работата в Бюрото — и във всички други органи на реда всъщност — си има цена. Професионалното издигане и включване в престижен екип костваше на Стърлинг годеж. От малкото, което ни е споделила, става ясно, че не е имало грам шанс любимият да я последва във Вирджиния. Тя се прибрала, на седмото небе от вестта за повишение, но срещнала пълното недоумение на годеника си, попитал я защо си въобразява, че ще работи след сватбата.

Но краят боли дори когато една връзка поначало не е била наред.

Взимам часовника от ръцете на Стърлинг нежно, връщам го на нощното шкафче, гася всички лампи и я набутвам под завивките. Тя не възразява, когато се притискам към нея и макар да оставам с неприятното усещане, че косите ни ще се омотаят по някое време през нощта (случвало се е и преди), нямам намерение да се отмествам. Майка й побесня при развалянето на годежа, така че Стърлинг не може да се върне в Денвър за прегръдки и макар че и Джени, и Марлийн Хановериан ще са повече от доволни да влязат в ролята на майки, стига тя да ги допусне, нямаме намерение да ги будим в три и половина в неделя сутрин.

Така че съм на линия да снабдя колежката си с всички необходими прегръдки и за разлика от Едисън, хич нямам намерение да се притеснявам. А ако се случи тя да поплаче няколко пъти през остатъка от нощта… хубаво. Боли я и е дяволски ясно, че няма да я съдя за това.

Късно сутринта и двете се будим от аромата на пържен бекон; нужни са само няколко минути да си разплетем косите, да изпълзим от леглото и да се отправим на разузнаване. Едисън не готви. Едисън се отегчава от всичко, което изисква повече внимание от препечена филийка. Но пред печката е Вик, който ни отдава чест с мазните щипци, а партньорът ни се зъби пред купчина картофи и голямото ренде, което явно нашият командир му е донесъл, понеже определено не е инвентар, какъвто той би си дал труда да държи в кухнята си.

Стърлинг се усмихва сънено и на двамата, макар че е бледа и очите й още са зачервени и подути. Тихо отронва:

— Благодаря.

— Не съм получил нито едно обаждане от друга агенция, че вие тримата сте започнали кръвна вражда с останалите екипи — отговаря Вик и това е един вид признание. Поне толкова, колкото е склонен да й отпусне, когато разговорът е толкова мъчителен за нея.

— Нима? — Стърлинг се отправя към масата и сяда на плота, така че да ги вижда над бара в кухнята. — Хубаво е да знае човек, че не са ни издали.

— Не ги плашете всичките или поне не толкова, че да ги е страх да говорят — Вик обръща бекона и изцежда част от мазнината. — А средното положение си плаче за неприятности!

Стърлинг може и да осъзнава, че той нарочно я разсейва и води разговор, за който не се налага вникване в смисъла. Похватът е прозрачен, но Вик прави същото и с нас, когато страдаме. Това е един от талантите му: позволи ми да те разсея, да запълня тишината вместо теб, докато решиш, че имаш нещо за казване…

Хапваме късна закуска и Вик тръгва към къщи да свърши едно-друго, а ние тримата отиваме да потичаме и после се редуваме под душа, като изхабяваме топлата вода до капка. Отвлякохме Стърлинг от работа още в сряда, така че не е изненадана, когато грабваме саковете си и я натикваме в колата на Едисън.

По пътя получавам съобщение и се мръщя. За щастие, то е от Прия, не от Холмс.

Илайза с вас ли е?

Да, с нас е.

Благодаря ти.

Преди три години, когато копелето, убило сестра й, дебнеше и Прия, Стърлинг беше в екипа на местния отдел в Денвър — заедно със стария партньор на Вик, Фини, и третия им член, агент Арчър, те наглеждаха момичето и преследваха убиеца. Отчасти заради изборите, направени по време на тази поредица от събития, а най-вече защото бе повторил същите грешки и при друг случай, Арчър вече не е агент във ФБР. При все това — или може би благодарение на него — Прия и Стърлинг се сдружиха и останаха във връзка и след приключването на случая.

Прия беше много доволна, когато Вик и Фини се сдушиха да отмъкнат Стърлинг за нуждите на екипа ни. Не ме шокира, че тя знае какво й е струвало или че се притеснява за агентката си. Както каза Стърлинг, Прия е добро дете.

Партньорката ни се усмихва криво, когато колата спира пред бар няколко минути след отварянето му. Един от по-тихите в града е, от типа, където групи приятели се събират да пийнат по едно-две в течение на часове смях и разговор, а не да се надвикват с тътнеща музика или глъчката на тълпата. Насочвам Стърлинг към сгушеното в ъгъла сепаре, а Едисън отива да поръча първите питиета и да обясни на барманите, че ние ще си я приберем у дома.

— Дори не знам защо съм тъжна — признава партньорката ни внезапно, някъде около третия час. — Та аз не бях щастлива с него.

— Тогава защо се канеше да се омъжваш? — пита Едисън и човърка мокрия, белещ се етикет на бирата си.

— Мама беше на седмото небе, когато той ми предложи. Направи го пред двете двойки родители, целият ресторант гледаше и се получи такъв гигантски спектакъл… — Стърлинг се мръщи на яркосиния шот в ръката си и го гаврътва, без да трепне. — Имах чувството, че не мога да откажа така публично, разбирате ли? А след това майките ни бяха толкова щастливи и изпълнени с планове, и всеки път, когато се опитвах да повдигна темата, все ми казваха, че ме тресат нерви, естествено е за булката да се притеснява, и аз просто… Всички ми се струваха толкова щастливи и си помислих, че може би грешката е в мен.

Следващият рунд шотове и бири идва и с три чаши вода, понеже ние се опитваме да я напием, не да я убием.

— Той каза, че ако реша да дойда във Вирджиния, ще тръгна сама, а аз бях толкова облекчена — продължава Стърлинг след малко, все едно двайсетината минути съпричастно мълчание изобщо не са се случвали. — Все едно вече се бе появил осезаем факт, който да посоча и да кажа ето, заради това се случва, и никой няма да е в състояние да възрази, че всичко е само в главата ми!

— После обаче всички решиха, че трябва да останеш и бракът да се случи? — предполагам и тя кима нещастно.

— Защо обаче ми е тъжно?

Защото първия път, когато цената е висока — първия път, когато тази работа поиска твърде голямо парче от нас и имаме чувството, че кървим седмици и месеци наред, — винаги ни е тъжно.

— Понеже вратите се затварят — казвам вместо това — и ни липсва онова, което остава от другата страна — дори ако изберем да му обърнем гръб.

— Още пазя роклята. Той настоя първата ми работа да е купуването на рокля.

— Ако вече си похарчила няколко хиляди за рокля, вероятността да отмениш сватбата е по-малка — тихо обяснява Едисън. — Знаел е, че няма да си щастлива.

— Да я изгоря ли?

Той се почесва, къдриците в тъмната му коса са се умножили повече от обикновено. Наистина трябва да се подстриже.

— Мисля, че имаш право да правиш каквото си искаш с роклята. Изгори я, изхвърли я или пък я запази за истинската сватба…

За първи път, откакто я познавам, Стърлинг го зяпва с наистина скандализирано изражение. За първи път.

— Човек не пази роклята от една сватба за друга! — опитва се да прошепне тя. Барманът ни поглежда с вдигнати вежди, така че шепотът й не е бил никак тих.

— Че не е ли това едно от нещата, които би трябвало да вземеш предвид при избора? Да се убедиш, че можеш да я носиш и повторно?

— Това е правилото за роклите на шаферките!

Едисън отпива от новата си бира, пяната полепва по горната му устна и той ми смига. Това хитро копеле.

— Техните рокли не са ли едни и същи с булчинската?

— Не, те са… е, всъщност едно време са били, но… — и Стърлинг се впуска в малко объркана, но общо взето, смислено изложена история на облеклото на участниците в сватбите и традициите за това по света — от онзи тип сухарщина на шампионско ниво, която тя наистина много се старае да не показва на работа, защото и бездруго никой извън екипа не я приема насериозно. Когато преминава на темата за бездушието, обладало сватбената индустрия, Едисън дискретно заменя празната й халба с нова.

Някъде около шестия час, докато дояждаме остатъците от огромно плато с ордьоври, колегата ми насочва едно пилешко крилце към нас със Стърлинг.

— Мисля, че всички сме на мнение колко добре съм се държал, така че мога ли най-накрая да попитам: какво, по дяволите, значат тениските ви?

Стърлинг изпада в поредица от пристъпи на звучен, несдържан смях, който кара половината клиенти на бара да се заусмихват в отговор. Аз просто се хиля и отпивам от джина с тоник. Двете с нея носим тениски от обикновен бял памук, с щампован отпред надпис „Преживях вечеря с Гуидо и Сал“ — сувенири от хранене, което разбива всякакви обяснения или преразкази. Едисън би трябвало да съжалява до безкрай, защото пропусна онази вечеря в Ню Йорк, в началото на лятото.

Около осем Стърлинг изпада в още един пристъп на плач. По „планинския“ часови пояс е шест и в един друг живот точно сега щяха да я представят като „госпожа Чвороглавова-Самовлюбски“. Тя не плаче за годеника си, а по-скоро най-после се примирява с факта, че животът й е взел посока, напълно различна от очакваната. Чертаеш карта, правиш план и после внезапно стигаш до задънена улица и си толкова увлечен в промените, които се случват, че всъщност изобщо не осъзнаваш какво става, докато не продължиш по новия път. Прегръщам я през раменете, гушвам я здраво и смутеният от изблика Едисън тихомълком се измъква от масата.

Какво да се прави. Разправиите с плачещи хора никога не са му били силна страна, а той оказва подкрепа по други начини, които имат също толкова важно значение.

Като например да се върне с препълнена кошничка с пържени гъби, които не може да понася, но са най-любимото лакомство на Стърлинг. Тя си взима една с подсмърчане и колеблива усмивка и всички любезно се преструваме, че не виждаме лекото изчервяване, което се прокрадва по бузите на Едисън.

Малко след десет двамата с него уреждаме сметката и оставяме дела на Вик като бакшиш за много дискретните бармани и сервитьори, които реагираха бързо на безмълвните ни сигнали и във всяко друго отношение ни бяха оставили на мира. Стърлинг се отпуска в ръцете ми — сънена, но любопитна — и от време на време избухва в тих кикот без особена причина. Кротка е, от щастливите пияници, които стават любвеобилни, без да са лигави.

В апартамента на Едисън прехвърляме Стърлинг и чантите ни в моята кола и връчваме на нашата толкова сладко насвиркана агентка бутилка с вода за краткото пътуване. Моята задача тази нощ е да й давам вода колкото поеме, без да й призлее, за да бъде що-годе в състояние да работи сутринта. Тя се бори с капачката, докато Едисън не й я отваря, след това изхълцва весело благодарностите си и гаврътва три четвърти от бутилката наведнъж.

Той примигва, отваря още една и й я подава.

Докато караме, Стърлинг обляга глава на прозореца и зяпа магазините и кварталите, покрай които минаваме.

— Благодаря! — казва тихичко.

— Вече си една от нас — отвръщам и в този миг, може би и заради дългите часове в бара, се чувствам длъжна непременно да говоря шепнешком. — Онова неблагодарно копеле не знае какво съкровище е държал в ръцете си, но ние сме наясно. Благодаря ти, че ни позволи да направим това за теб!

— Татко все питаше дали съм сигурна. Казваше, че не му пука дали ще изгубим парите за депозити, рокли и тъй нататък. Просто искаше да съм сигурна… — Стърлинг въздиша и смъква ластичето от косата си, за да я остави да се разсипе по раменете й. — Трябваше да му кажа. Просто не исках да си докара неприятности с мама.

Известно ми е как се пази такава тайна. Не точно същата, но достатъчно добре разбирам подобни стремежи. Завивам по моята улица и се опитвам да реша дали има отговор, който не започва разговор, за който колежката ми е прекалено пияна.

— Мерседес?

— Мм?

— На верандата ти има деца.

Скачам на спирачката и Стърлинг изхълцва, когато коланът се опъва, а щом поглеждам през прозореца й, ами да, наистина виждам три деца на верандата си — две седят на люлката и едно крачи напред-назад пред тях, момиче е и движенията й държат сензора светнат. Дори от това разстояние виждам кръвта и мечетата.