Лятото на ангелите

23

Почти съм сигурна, че единственото, което възпира Стърлинг да ми пробута сънотворно, е съвсем реалната вероятност да ни извикат на местопрестъпление. Тя обаче очевидно губи търпение към шаването ми, понеже накрая се претъркулва в леглото и ме прасва с коляно право в задника. Щом минава два, напрежението се оттича от мен. Досега не са ни викали толкова късно. Или може би рано?

Въпреки че съм нагласила алармата на телефона си за шест и половина, не се събуждам, преди да наближи десет. Стърлинг, вече взела душ и облечена, седи на масата с кръстословица и само свива рамене на сърдитата ми гримаса.

— Имаше нужда да се наспиш. Вик каза да не идваме, преди да се събудиш сама.

Има си граници колко мога да мърморя по въпроса. Така де, мърморя, понеже определено се чувствам по-добре да си мрънкам под нос като Мътли^[41], но съм наясно, че така нищо не постигам.

Използвам всички номера с консилъра, които знам, за да придам относително човешки вид на сенките под очите си — и дори тогава можем да го наречем само частичен успех. Когато излизам в кухнята, Стърлинг ми връчва купа овесена каша, чаша портокалов сок и първа страница на вестника.

Една трета от пространството над сгъвката заема майката на Ноа. Описана е олимпийската победа на Константийн Хакен (с различен правопис и на трите места, където се споменава, което, така де, вестник…) и неочакваната му смърт от аневризма, когато Ноа е на три години.

Ако шампионът беше жив, синът му вероятно щеше да тренира интензивно от ранна възраст, вместо да се опитва да навакса в любителска зала. Маартя Хакен управлявала местен кредитен съюз и била доброволка в училището на сина си по един ден седмично, освен това помагала на много събития на Родителската асоциация. Достойно наследство е оставила — обичала е сина си и се е трудила здраво.

Под сгъвката обаче статията споменава букет сходни убийства. Не свързва експлозията в къщата на Джоунс — методологията е твърде различна, — но изброява семействата Уилкинс, Уонг, Андерс и Джефърс, а освен това с получер шрифт пита дали Манасас си има собствен сериен убиец.

— Comerse el mundo^[42] — въздишам.

— Ще приема, че каквото и да каза, не изисква отговор.

— Не е нищо достатъчно ново, за да има нужда от такъв.

Проверявам къде е Уотс, да не би случайно да не е на работа, когато стигнем до службата, и й пращам снимки на по-важните откъси от статията. Тя ми връща съобщение, че децата в болницата са били преместени в стаи в ъглово крило, под охрана са през цялото време, а при бабата на Рони Уилкинс е пратен агент да й съобщи за притесненията ни и да се увери, че не са я обсадили любопитни или фанатици.

Веднага щом стигаме в службата, Кас ми се нахвърля и ме замъква в заседателната зала, където още стои подредбата ни от вчера.

— Имаме списъка от „Закрила на детето“, досие по досие. Занимават се с идентификация на децата в сходни обстоятелства, но ще отнеме повече време, отколкото имаме, така мисля. Ще ги пращат на групи на Смитовците.

Едисън изсумтява от другата страна на масата и плъзга към мен горещ шоколад с люто чушле.

В по-голямата си част списъкът е точно какъвто се очаква да бъде. Социалните работници и сестрите присъстват, понеже проследяват различни аспекти на всеки случай, чиновниците пък са хората, които добавят документите от външни източници при постъпването им в службата. Има причина от време на време да се логват в досиетата, за да са сигурни, че всички бланки са попълнени.

— Глория Хес ли е началничката? — питам, разгръщайки страниците пред себе си. — Тя е единственото име на всяко досие до тази седмица, когато са ги ползвали Нанси, Тейт и Дерик Лий.

— Тя е старши служител — отвръща Кас. — Технически обаче позицията не е мениджърска.

— Значи може да обучава други, но не е човекът, който се връща да провери дали всичко е попълнено правилно?

— Точно така. Всички досиета ли?

— До едно, и е така от седмици наред. Има много логвания, като се замисля, особено за човек, твърде болен да работи на пълно работно време.

Кас се навежда над масата да грабне една от папките от купчината до лакътя на Едисън. Той е прекалено погълнат от изписаното на екрана на таблета му дори за да й се сопне.

— Аналитиците ни проучват Глория.

Снимката на досието, копирана от шофьорската книжка, е отпреди рака, ако косата е някакъв показател — пепеляворуса и гъста, вързана на дълга плитка, преметната през рамото на Глория. Лицето й е по-пълно, не е така бледа и изобщо изглежда… по-щастлива. Не така изпразнена.

— Съпругът й починал няколко седмици след като й поставили диагнозата — обявявам, като прокарвам пръст под думите, — просто рухнал с масиран инфаркт, без никакви предупредителни признаци, нито е бил в рисковата група.

— Кого ли е ядосала на небесата? — Кас клати глава и забива брадичка в рамото ми, за да гледа, вместо да придърпа досието към себе си. — Рак в напреднала фаза, съпругът й умира, сестра й и зетят отиват в затвора за малтретиране, отказват й да гледа децата им, ракът не реагира на лечението… все едно някакъв зъл ангел е посегнал с палец и постепенно я сплесква.

— Не се ли очаква от убийцата да е достатъчно здрава, за да може да носи децата? Рони Уилкинс е бил пренесен до и от колата. Наложило се е практически да вдигне на ръце Емилия Андерс. Също и Мейсън. И е подкрепяла почти спящия Ноа.

— Но не и другите?

— Не. Използвала е Сами, за да подчини Сара и Ашли, както и Зоуи — за Кейлъб и Брайдън. Не са имали възможност да й се противопоставят, ако тя заплашва да нарани най-малкото дете.

— Имам чувството, че никой не споменава един особено важен детайл и не съм сигурна дали има подходящ начин да го намесим.

— Защо всички деца са бели? — предлага Стърлинг, без да отклонява поглед от лаптопа си.

— Добре, значи темата е повдигана…

— Всъщност не. Просто е очевиден въпрос. Всички семейства, с частично изключение на Уонг, са били бели. Това обикновено е признак, че и убиецът е бял.

— Мисии от този тип по принцип предполагат, че убиецът е бял — напомням й аз. — И забравяш, че расизмът е наследствен в системата.

Стърлинг кима, но Кас ни гледа объркано.

— В какъв смисъл?

— Значително по-вероятно е децата от малцинствата да бъдат отнети от семействата им по по-зле документирани поводи и по-слабо вероятно — да бъдат върнати на родителите им без допълнителен надзор върху тях. Онези от малцинствата се отнемат „за доброто на децата“, но белите остават „за доброто на семейството“. Има по-голяма вероятност малчуганите от малцинствата да бъдат третирани зле в приемните домове, но този убиец преследва родителите и засега не е докосвал приемни такива, така че го вълнуват бели родители, които получават децата си обратно въпреки доказателствата… — зад гърба ми цари мълчание, така че завъртам глава и виждам, че Кас се мръщи. — Какво?

— Ти дори не се замисли за този довод.

— Добре документиран е. По-бързо ни прибират и е по-трудно да ни върнат.

— Има ли досиета на деца, които Глория е преглеждала в деня на убийствата?

Вдигам папката на Глория да проверя в документите.

— Всичките.

Кас се оттласква от масата, вече с телефон в ръка.

— Бърнсайд — казва на излизане през вратата. — Обажда се Киърни; искам да знам кои досиета Глория Хес е преглеждала най-скоро. Провери и Дерик Лий, просто за всеки случай.

Чудя се дали има начин временно да привлечем за по-щателен одит администратор от „Закрила на детето“ от друг окръг. В крайна сметка Лий отговаря за чиновниците, сигурно знае логините им. Колкото и всички ние да сме настроени на вълна „тя“, той не е бил елиминиран като възможност.

Мобилният ми звъни, но с рингтон от тези за служителите на Бюрото, така че звъненето не предизвиква същия пристъп на страх като при последното обаждане.

— Агент Рамирес.

— Агент, търсим ви от рецепцията. Имате посетителка тук долу.

— Посетителка ли?

Стърлинг и Едисън поглеждат към мен, но аз свивам рамене.

— На картата й пише, че се казва Маргарита Рамирес.

— Cògeme.

Телефонът ми звъни с ново обаждане — свалям го от ухото си и виждам името на Холмс.

— Имам повикване за входящ случай; кажете й, че ще сляза, щом мога, и нека да не мърда от мястото си! — без да чакам отговор, вдигам на второто позвъняване. — Рамирес!

— Фармацевт в „Принц Уилям“ излязъл да изпуши цигара и открил дванайсетгодишната Ава Ливайн да спи на пейка. Тя има две мечета ангелчета.

— А кръв?

— Не.

— Забърсвам Уотс и Киърни и идваме! — наистина ми се ще да запратя проклетия телефон в стената; не носи добри новини. Приключвам обаждането, поемам си дълбоко дъх и обмислям вариантите. На партньорите си казвам: — Трябва да отида в Манасас. Момиче е намерено да спи пред болницата.

— Да спи? В смисъл, че е била упоена ли?

— Нямам представа. Ще съобщя на Вик.

— Ами посетителката ти?

— Също Вик… — преди да се съблазня да обясня — а за тази тема определено не разполагам с време, дори ако имах желание (а нямам) — грабвам чантата си и излизам от заседателната зала, като улавям Кас под ръка и я подкарвам заднешком. — Отиваме в Манасас. Трябва да предам нещо на Вик, за да го реши; ти вземи Уотс, става ли?

— Защо тръгваме… ама късна сутрин е, как така точно сега има жертва? Някой все е видял нещо.

— Ще обясня и на двете ви в колата! — завъртам я, за да я насоча в правилната посока, и я плясвам по дупето, за да й придам начална скорост.

И понеже сме приятелки от десет години, тя просто ми показва среден пръст и изприпква по стълбите да търси Уотс.

Вик е в кабинета си. Поздравява ме разсеяно за добро утро, свел глава, докато си води бележки за някакъв случай, но звукът от завъртането на ключа го кара да съсредоточи цялото си внимание върху мен.

— Мерседес? Какво се е случило?

— Две неща… — и му казвам малкото, което знам за най-новото дете, а той кима мрачно.

— А какво е второто? — пита, когато срещам затруднения да продължа.

Дишай дълбоко, Мерседес.

— Майка ми е на рецепцията.

Това го кара да остави химикалката и да се наведе напред в добре тапицирания си стол.

— Майка ти.

— Вероятно. Предполагам, че може да се окаже и някоя от братовчедките. Името е популярно в семейството. Но… да, вероятно е майка ми.

— Кога си я виждала за последен път?

— Издири приемния ми дом, когато бях на тринайсет. Тогава социалните ме прехвърлиха в друг град…

Деветнайсет години.

— И нямаш представа защо е дошла.

— Баща ми наскоро бе диагностициран с рак — казвам и при вдигнатата вежда на Вик допълвам: — На панкреаса.

— Ще ида да поговоря с нея. Искаш ли да я убедя да си отиде?

Инстинктите ми крещят „Да!“, но онази част от мен, която винаги, винаги ще се чувства виновна, макар да знае, че моите избори са само мои и са били правилни за мен, повтаря „Чакай!“.

Вик правилно разчита колебанието ми и заобикаля бюрото си, за да ме прегърне здраво.

— Ще проверя дали е наела хотел. Ако не, ще се погрижа да я настаня.

— Не в Манасас, моля те.

— Не в Мананас, обещавам!

Облягам глава на гърдите му — усещам шева на белега след операцията дори през плата на ризата и потника му. Този куршум промени живота на всички ни. Такова дребно нещо да има толкова голяма тежест. Когато Вик се отдръпва, приглажда няколко косъма беглеца, понеже косата ми винаги се бори с шнолите и конските опашки, а дланта му върху главата ми е топла. Накрая залепва целувка на челото ми.

— Върви нагледай момиченцето — тихичко ме отпраща той. — Аз ще настаня някъде майка ти да чака, когато си готова.

За двайсет и седем години не станах готова за такъв разговор. Няколко пъти опитвах, но тя винаги се отдръпваше. А сега…

Кимам и примигвам да прогоня сълзите, като до гроб ще се кълна, че са просто от изтощение и стрес, и отключвам вратата. Кас и Уотс чакат при асансьора. И двете поглеждат безразлично към Вик, който просто им се усмихва студено и не обяснява нищо.

Във фоайето я забелязвам веднага — седи сковано в кресло близо до рецепцията, с навита на ръката броеница, така че разпятието да се озове в основата на палеца й. Винаги съм си я представяла такава, каквато беше по време на детството ми — кой знае защо, никога не съм си мислила, че ще остарее. Разбира се, че е остаряла, та тя е на почти седемдесет. Но колкото и да се е променила, веднага я познавам и сърцето ми болезнено се разтуптява.

Вик застава редом с мен, между нас с майка ми, и при приближаването ни ме побутва да вървя с Кас и Уотс, а той се отделя да застане пред мама. Докато ние трите се отдалечаваме, го чувам да се обръща към нея:

— Госпожо Рамирес, казвам се Виктор Хановериан. Аз съм началник на звеното, част от което е екипът на дъщеря ви…

Кас ме поглежда притеснено.

— Няма да го обсъждам — прошепвам в отговор. — По времето, когато стигнем в Манасас, ще съм напълно съсредоточена върху Ава.

Уотс просто кима.

— Тук сме по какви ли не причини, Рамирес. Просто ми кажи, ако имаш нужда да споделиш.

И досега не знам как се казва такова нещо.

Имало едно време момиченце, което се страхувало от баща си.

Беше съвсем естествено — той я нараняваше тежко толкова дълго време. Но дори днес, след всички изминали години, той все още беше най-дълбоката й рана, най-ужасният й кошмар.

Не го беше виждала от делото насам — от онези случаи, когато се налагаше да присъства в съда. Седеше трепереща на реда зад прокурора, до нея — нейният адвокат, или пък горе на мястото на свидетеля, откъдето гледаше как татко й беснее… Толкова гневен беше! От малка знаеше, че трябва да се страхува, когато е толкова ядосан. Когато адвокатът за последен път я изведе от съдебната зала, тя погледна през рамо и видя тате да стои до неговата маса, с един от най-хубавите костюми, които преди носеше за работа, но я гледаше зверски, все едно вината за всичко беше нейна.

Мразеше я, помисли си тя, но вината не беше нейна. Поначало не беше.

През повечето време дори си вярваше.

Татко й беше в затвора, на правилното мястото, и каквито и незаличими белези да беше оставил върху нея, нямаше власт да й нанася нови рани. Тя беше в безопасност. Възстановяваше се. Беше добре. Отне й много време да постигне всичко това, но нейната жена ангел й обеща, че щеше да се оправи, и в крайна сметка точно така и стана. Оправи се.

После получи писмо от баща си.

Не разпозна почерка на плика, но на него бяха написани и двете й имена и страхът я удари като светкавица… Бяха минали години, откакто се беше плашила така внезапно. След това видя името в горния ляв ъгъл, заедно със затворническия номер и названието на институцията.

Отне й четири дни просто да отвори плика.

Други три, за да прочете самото писмо.

Започваше с:

„Мили мой прекрасен ангел“.

Искал да й се извини лично. Толкова много неща имал да й казва. Дали би му дошла на свиждане?

Тя не искаше да го прави.

Абсолютно против беше, но все пак… все пак…

Според нея и двамата не останаха изненадани, когато все пак отиде при тате. Той винаги бе упражнявал толкова голяма власт над нея…

Все още приличаше на нейния татко. По-стар, посивял… пo-мускулест. Тренирал с момчетата в двора, така й каза, бил в по-добра форма, отколкото когато бил на свобода. Тя била станала красавица, така й казал, но му липсвала рижата й коса. Изглеждала толкова съвършена като червенокоса! В очите му блестеше искрица — такава, която скованите й мускули и превити рамене си спомниха дори преди ума й.

Бил се оженил отново, каза й, за жена, която искала да го спаси.

Двамата очаквали бебе, така й каза, щяло да се роди през август и адвокатът му смятал, че има шанс, предвид колко е претъпкан затворът, това да го направи достатъчно симпатичен, за да го освободят. Каза й, че от присъдата са останали години — дори десетилетия, — но адвокатът смятал, че ако имат късмет, може да го измъкне само след няколко.

Момиченце било, каза й, ухилен. Ще я кръстим на теб, така й каза — ще си имам пак свое момиченце, все едно никога не си ми бягала. Ще обичам своето малко момиченце, така й каза и смехът му кънтеше чак в костите й, докато бягаше оттам.

Имаше едно време малко момиченце, което се страхуваше от баща си.

Ако той излезеше от затвора, малката й сестричка също щеше да се страхува от него.