Лятото на ангелите

20

Зоуи Джоунс умира в два и тринайсет сутринта, когато поредица хипертермични гърчове предизвикват инсулт.

Кейлъб Джоунс умира три часа по-късно от полиорганна недостатъчност — сърцето му не издържа.

Лекарят на Брайдън казва, че засега момчето е физически стабилно, макар че ще го наблюдават внимателно, щом започнат абстинентните симптоми. А емоционално? Брайдън не говори с никого. Нито с мен, нито със Симпкинс или Холмс, нито с докторите или сестрите. Плаче, когато му казват за Зоуи, но когато се налага да се върнат и да му съобщят за близнака му, просто се затваря в себе си.

Тейт, социалният работник, който беше при Мейсън в сряда, се появява около шест и мрачно изслушва сведенията, които му съобщаваме.

— Отне ми повече време да дойда, понеже наминах да взема досието им — обяснява той, вдигнал папката. — Преди четири месеца им е било направено домашно посещение въз основа на анонимно оплакване, най-вероятно от някого от предишните им съседи, но те току-що са се били нанесли в изгорялата вече къща. Всичко още е било чисто. При разговор с децата, Зоуи и Кейлъб казват, че през по-голямата част от времето си играят навън, а Брайдън си стои по-често вкъщи. Предполага се, че именно той е влизал в кухнята да събира запаси, ако храната им свърши. Имали са малък хладилник в стаята на момчетата и кутии с храна под леглото, за които казват, че съдържали дребни лакомства. Според мен от тримата единствено Брайдън е влизал в кухнята.

— Изградил си е лека поносимост, така че снощи не е предозирал толкова много — превеждам, а Тейт кима. — Но вчера родителите им нарушили реда. Сготвили вечеря за децата си и седнали да ядат заедно в кухнята. Другите двама малчугани са били изложени на по-голямо от привичното количество и дори Брайдън е прекарал вътре по-дълго от обичайното.

— След посещението поискахме тест за наркотици на децата, но го отхвърлиха, понеже къщата беше чиста.

— Ами тест за наркотици на родителите? — пита Едисън.

— Къщата беше чиста — повтаря Тейт. — Не смятаме, че семейство Джоунс са употребявали целенасочено; теорията ни е, че са се друсали чрез контакт по време на готвенето и са продавали продукта срещу печалба. Не са демонстрирали по-видимите симптоми на наркомания. Предишната им къща вече беше продадена и ни отказаха разрешение да я тестваме.

— И така, децата са пропаднали през пукнатините в системата заради процедурни дреболии… — разтривам лицето си, което ме сърби ужасно от комбинацията на стар грим, хлор и болница. — А да знаете случайно дали е подписана заповедта за съставяне на списък с хората, които имат достъп до всяко досие на „Закрила на детето“?

— Мисля, че да. Знам, че Лий се беше заел със задачата. С Глория се съвещаваха по въпроса.

Това… не ме изпълва с увереност.

Вик и Стърлинг пристигат малко по-късно, натоварени с кафета и увити във фолио чинии с деликатесни печива, резултат от това, че Марлийн е будувала цяла нощ да се тревожи за нас. Стърлинг се промъква тихо зад Едисън, но вместо да се опита да го стряска, както обикновено прави, полага длан в основата на врата му и му подава голям термос с кафе. Той все пак трепва при неочакваното докосване, но не толкова силно и по-сдържано, и се навежда към нея да благодари тихичко.

Вик внимателно се настанява в стол срещу нас и се навежда напред, за да шепне, както се полага в болница:

— Симпкинс се е обадила на Гордън, началник-отдела, за да се оплаква, че сте тук — казва ни той. — Гордън е говорил с детектив Холмс, преди да ми се обади, и ще се преструваме, че не ви споделям, но е редно да ви предупредя…

— Asi que esto va bien entonces^[34] — промърморва Едисън.

— Екипът й ще продължи да работи по случая, но не и тя. Гордън я изтегля за административно разследване.

И двамата го зяпваме, след това поглеждаме Стърлинг, която седи до него и свива рамене. Обръщаме се отново към Вик.

— Кас спомена ли ти нещо за случая отпреди няколко седмици в Айдахо?

Клатя глава.

— Каза, че било голяма издънка, но не успяхме да пийнем по питие и да си поприказваме на ухо, преди да се случи всичко това. В сряда на обяд само ми спомена за този случай.

— Симпкинс пришпорвала местните началници от службите толкова здраво, че оттеглили искането си за помощ, преди случаят да бъде разрешен.

— В Айдахо? — изписуква Стърлинг. — Достатъчно трудно е да те поканят там!

— Трябвало е да мине през мен като шеф на звеното, но Симпкинс го е отнесла през главата ми до началника на отдела. От „Вътрешни“ са започнали разследване точно когато пристигнало искането на Холмс, но не били стигали до заключение и Гордън настоял водещият агент да има поне двайсет години опит. Опитът придава голяма тежест при защитата на набелязан агент.

— Чух слухове, че Симпкинс е издигнала кандидатура за длъжността ти — отбелязва Едисън.

Взирам се в ръцете си. Нямам намерение да хвърля Кас на вълците, като потвърдя слуха.

Вик се мръщи.

— Не знае дали това има връзка — предупреждава ни той. — Още не са я уведомили, така че си дръжте езика зад зъбите. Ще се случи по-късно днес, щом Гордън успее да задвижи нещата.

— Смитовците имат старшинство — отбелязвам, — но и двамата не стават за ръководители на екип. Кас е страхотен агент, но няма ръководен опит, не и за случай като този, а Джонсън все още е в преход след болнични, така че е закачен за бюрото. Това оставя… кого — Уотс и Бърнсайд?

— Той иска Уотс. Бърнсайд е най-добрият им специалист по дигитални следи, така че го искат фокусиран върху „Закрила на детето“.

— Уотс я бива — заключава Едисън по-скоро заради мен, отколкото заради другите. — Стабилна е.

— И Симпкинс беше такава.

Стърлинг качва краката си на стола и ги подвива, със салфетка в скута, за да лови трохите от кроасана, който разпарчетосва. Мръщи се леко — това е гримасата й за дълбок размисъл, едно от ясно различимите изражения, при което устата й се извива настрани. Гледам я няколко минути, а изражението се променя постоянно, докато тя си проправя път през съответните мисли.

После Едисън я замерва с къпина от мъфина си и тя вдига ококорен, стреснат поглед.

— Сподели с класа, Тропчо! — нарежда той.

— Ами ако не е хубава мисъл? — отвръща тя автоматично.

— Тази сутрин умряха две деца, а петчленно семейство се превърна в семейство от едно много сломено момченце — казвам меко. — Не мисля, че в момента има хубави мисли.

Стърлинг си поема дълбоко дъх и оставя Вик да издърпа осакатената кифла от пръстите й.

— Убийцата е закъсняла прекомерно със спасението на децата — започва тя. — Възможно е дори стресът от тъй нареченото спасяване да е усложнил влиянието на наркотиците при тях. И ето. Тя не е спасила децата. Добавете го към факта, че и бездруго ускорява убийствата… Какво ще стане сега?

— Тя трябва да спаси тези деца — Едисън се зъби на останките от мъфина си. — Каквото и да я води, каквато и лична травма да я човърка до побесняване, за нея всичко това е необходимост. Провалът или ще насочи цялото това насилие навътре, или…

— …или навън, ще експлодира в серия — завършвам.

— Вече дори не ги води в къщата ти — забелязва Вик. — Стърлинг провери камерите. Минали са само две коли, които не принадлежат на местни жители, спрели са пред две различни къщи и са останали там цяла нощ. Всъщност още са там.

— Но въпреки това дава името ми на децата. Защо?

— Докъде стигна със случаите си вчера?

— В четвъртък ли? Не особено далеч. Оценяването и проверяването на всяко име отнемат време.

— Можеш ли да организираш таблица за стесняването на кръга, така че да ти помогнем с преглеждането? Можеш да отхвърлиш случаите, в които жертвите са момчета…

— Всъщност не можем — прекъсва с болезнена гримаса Стърлинг. — Момчето може да е имало сестра, братовчед, съсед, приятел, момиче, което да е повлияно от помощта на Мерседес в процеса по спасяването му. Даваме мечета на всички деца, не само на непосредствените жертви.

— Не сме елиминирали и възможността убиецът да е мъж — допълва Едисън. — Предостатъчно мъже имат високи гласове или могат да ги имитират. Предвид популярните описания на ангели, не сме сигурни дори дали перуката е истински признак на полова принадлежност. Просто е по-лесно да се каже „тя“, понеже така я виждат децата.

И е прав. Въпреки инстинктите ни, които твърдят обратното.

— Не можем и да разчитаме на случаите, в които съм изпитала особена връзка с някого, понеже тя невинаги е взаимна. Може да съм оказала драстично влияние върху живота на даден човек и да нямам ни най-малка представа.

— Мамка му — въздиша Вик и всички трепваме. Той ругае толкова рядко, че вече смятаме ругатните му за знак, че положението наистина е станало катастрофално зле.

Кас кашля от коридора и привлича вниманието ни, преди да се присъедини към нас.

— Реших, че ще искате да знаете, „Закрила на детето“ се е свързала с дядовците и бабите на Брайдън. Тези по бащина линия живеят в Алабама, тези по майчина — в щата Вашингтон, и двете двойки са заявили, че ще искат попечителство. Освен това наистина не се харесват едни други. Може да стане доста напечено.

Въздишам.

— Кас, някой ден току-виж си спомниш разликата между „искам да знам“ и „трябва да науча“.

Тя ми се усмихва уморено.

— Заповедта е готова. Господин Лий би трябвало да ми приготви списъка с достъпа до досиетата до края на работното време в понеделник. Бърнсайд е одобрен за достъп до системата им, за да проучи дигиталните отпечатъци.

— Да те предупредя предварително, Глория Хес помага на Лий да съставят списъка.

— Мамка му… — тя поглежда Вик и се изчервява като домат, но не се извинява.

Началникът ни се усмихва колебливо.

— Брайдън не иска да говори с Тейт — продължава Кас след малко. — Всъщност не иска да говори с никого. Но явно няма против социалният работник да стои при него.

— Лейт ми се стори много свестен.

— Да, и на мен ми направи такова впечатление… — тя оправя гънка на ризата си и се мръщи срещу нея. — Не мога да позная налице ли е, или наопаки…

— Наопаки — отвръща Стърлинг, — виждам надписа на етикета.

— Хм. Както и да е, вероятно Брайдън няма да е разговорлив за известно време. Тейт каза, а и Холмс е съгласна, че вероятно трябва да се приберете и да си починете малко. Сами знаете — ако искате.

Оглеждам последните капки от кафето си и се чудя дали мога да заспя, преди кофеинът да подейства.

— Благодаря ти, Кас — казва Вик от името на всички ни, — ще ни държиш в течение, нали?

— Да, сър.

И двамата с Едисън изсумтяваме, Кас се изчервява още по-силно. Стърлинг само я поглежда съчувствено.

— Кас? Убийцата е оставила синини на лявата китка на Зоуи; не знам дали ще успеете да снемете отпечатъци, но вероятно може да се познае поне ръстът й. Говори с Холмс и съдебния й лекар.

В крайна сметка вместо да се разделяме, отиваме с Вик у тях и се просваме в дневната му. Стърлинг се свива в креслото и заравя лице в коленете си. Двамата с Едисън се наместваме на дивана и фактът, че въпреки адреналина, кофеина и леещата се през тънките завеси светлина, потъваме в дълбок сън дяволски бързо, говори колко сме изморени.

Няколко часа по-късно звънът на личния ми телефон ме пробужда за нула време, а сърцето ми блъска болезнено в ребрата. Стърлинг се събужда също толкова внезапно, скача от креслото и се приземява на пода с изпискване, което кара Едисън да се помъчи да се надигне на лакът, което и успява да направи след около три опита.

На екрана пише „Есперанца“.

— Не е ново дете — съобщавам и Едисън се отпуска обратно на дивана и се завива.

— Не вдигаш… — мърмори Стърлинг и се намества в креслото.

— Не съм сигурна дали е братовчедка ми, или леля ми.

— И двете ли са лоши варианти?

— Само едната.

— Ох.

Едисън отваря едното си око.

— Защо още е включен?

— Понеже не искам да вдигна, ако е Соледад… — изчаквам да мине на гласова поща, оказва се Есперанца, afortunadamente^[35], но съобщението й всъщност не ми казва много. „Мъти се нещо голямо, върни ми обаждането, за да мога да ти съобщя аз, а не майка ми“.

Голямо или малко, не искам да го знам. Нямам нужда да го научавам.

Преди да реша дали искам да й се обадя или не, телефонът отново започва да звъни и вибрира, а на екрана светва името й. По дяволите. С въздишка чак от мозъка на костите си приемам обаждането.

— Ало?

Стърлинг се мръщи на ужасно сопнатия ми тон.

— Мерседес? Там, където си сега, е следобед; защо звучиш, все едно току-що си се събудила? — братовчедка ми звучи силно възбудена, което е нетипично за Есперанца. Най-съществената причина да допускам разговорите ни са нейното спокойствие и здрав разум.

— Будувахме цяла нощ заради поредния случай. Какво лошо е станало?

— Семейна среща тази сутрин.

— О, боже, нямам нужда да научавам за нея!

— Напротив, има. Tio е болен.

— Кой tio?

Следва напрегнато мълчание и след твърде дълго време ми светва.

— Ох…

Баща ми.

— Рак на панкреаса — продължава Есперанца, щом става ясно, че няма да коментирам.

— Болезнено.

— Семейството иска да го изведе от затвора за лечение.

— Вероятно няма да стане, но така или иначе не е моя работа.

Едисън вече е почти седнал, превит над подлакътника на дивана и отчаяно мига, за да попречи на очите си да се затворят трайно.

— Мерседес… — Есперанца изпухтява в микрофона, който изкривява звука до ураганен тътен. — Настина ли смяташ, че другите от семейството няма да те занимават с това?

— Точно това си мисля, понеже ще си изключа личния телефон, докато успея да сменя номера.

— Повечето внучета никога не са го срещали.

— И са извадили късмет.

— Мерседес…

— Не.

— Ракът на панкреаса не се поддава кой знае колко на лечение. Знаеш, че баща ти вероятно умира.

— Mucha carne pal gato.^[36]

— Мерседес!

— Това тя ли е? — чувам майка си на заден фон. — Нека говоря с нея, тази неблагодарна, злонамерена…

Затварям телефона и го изключвам — и така ще си остане известно време. Децата в болницата имат номера на служебния, както и Прия, Инара и Виктория-Блис. Всички други могат да ми пратят имейл. Трябва да призная, разочарована съм от Есперанца. Тя уж беше човекът в разширения състав на familia Рамирес, която разбираше, че битието им вече не е част от моя живот.

— Запрати го в стената? — заваля Едисън.

— Имам снимки и други щуротии за сваляне. Но после ще го строша.

— Хубаво. Добре ли си?

— Не. Но ти заспивай. Проблемът няма да ни избяга.

Партньорът ми незабавно се заравя обратно в одеялото си, така че остават да стърчат само рошавите му къдрици.

Стърлинг ме поглежда сериозно и е изумително колко млада изглежда с пусната и разбъркана около лицето си коса.

— Имаш ли нужда да си поплачеш на нечие рамо? — предлага тихо.

Стърлинг не знае историята, известна на Вик и Едисън, както и на стария й шеф Фини. Отне ми години и половин бутилка текила, за да призная само на Едисън. Но Стърлинг е… тя е важна и най-сетне съм свикнала да вярвам на това усещане, както не вярвах, когато признах на колегата си. Тя е част от моя екип и ми е приятелка. Тя е част от семейството ми.

— Още не — процеждам накрая. — Но когато угасим пожара…

— Имаме сделка — Стърлинг се свива отново на плътна топка — плюшена играчка, увита в поръбено вълнено одеяло с картинки на героите от „Грижовните мечета“. Най-любимото одеяло на Британи е и тя много рядко позволява да слезе на долния етаж, за да го използва някой друг.

Колкото и да съм уморена, направо изцедена, все пак ми отнема дълго време да заспя отново. Направо ми се плаче за утехата на черното плюшено мече на нощното ми шкафче, но в случая… не знам дали някога ще мога да го видя в същата светлина. Спасявало ми е живота няколко пъти и ми е напомняло, че живеенето си струва, ако изобщо има разлика между двете.

Не знам колко време съм прекарала, взирайки се в тавана, но изведнъж лицето на Вик да изплува размазано над мен. Топлите му кафяви очи са изпълнени с тъга и съчувствие. Нежно отмята косата от лицето ми с мазолестата си длан и прокарва палец по белезите.

— Спи, Мерседес. Не си сама!

Смехът ми прозвучава по-скоро като ридание, но затварям очи и той нежно ме милва по косата, докато заспя.

Имало едно време момиченце, което се бояло от промяната.

Но…

Някои страхове, както най-сетне научи тя, бяха хубаво нещо. Страховете не представляваха непременно ужас и болка, бяха просто… тръпка. Нервни искри.

При все несигурността на приемните си домове, където непостоянството беше единственото постоянно нещо, момиченцето се стараеше много в училище, учеше всичко, което хаотичното й домашно обучение никога не й показваше. Работеше здраво да навакса и след това — още по-здраво, за да изпревари другите. Когато дойде време да кандидатства в колеж, имаше страхотни оценки и камара есета, които с внимателно преценено равновесие минаваха по ръба между ужасните изживявания от миналото и сгряващата сърцето целеустременост към бъдещето.

Училищният й съветник, вероятно единственият човек, когото момиченцето колебливо определяше, че е на нейна страна, се смя до припадък, когато му прочете есетата, и й обеща, че ще улучи джакпота с тях.

Така и стана.

Беше приета на много места и получи стипендии — и като добави парите, които съдът принуди баща й да й даде преди почти четири години, сумата подсказваше, че може дори да напусне щата, да започне на чисто на съвсем ново място.

Някъде, където никой не знаеше какво е станало с нея (освен ако не е служител в Приемния отдел). Тя дори си смени името, законно и официално. Заради това стана кошмарна каша с училищните документи, но си струваше. Старото й име принадлежеше на онова друго момиче, което беше наранено от много хора и не успя да направи нищо, за да ги спре.

Сега беше нов човек — човек без минало и акцент, човек от никъде и от всякъде. Нямаше какво да я свързва с мястото, от което идваше.

Обичаше образованието в колежа. Беше страшно и мъчително, и прекрасно, даваше й свобода, за каквато дори не беше мечтала. Дори завърза приятелства. Бавно, предпазливо, не напълно честни, но достатъчно добри, за да се чувства истински щастлива за първи път, откакто се помнеше. Не ходеше на срещи — не й стигаше смелост за такова нещо, не беше сигурна и че ще го пожелае някой ден, — но приятелите й я защитаваха, когато някой не приемаше „не“ за отговор и когато старите й инстинкти се биеха с новата смелост, а тя беше благодарна за това.

Намери си работа, която не изискваше да общува много с хора, и си позволи да посрещне част от старите страхове парче по парче, и остана изненадана от това колко добре й се отразява. Радваше се на приятелите и лекциите, харесваше й да се събира с хора, но работата й позволяваше време насаме за възстановяване и концентриране. Харесваше й равновесието и се гордееше със себе си, че го е открила и го поддържа.

Имало едно време момиченце, което се бояло от промените.

Въпреки това то храбро навлязло в живота.