Лятото на ангелите

26

— Пътуваме към теб! — обещавам незабавно, а Стърлинг вече е извадила ключовете и телефоните си още преди да стигнем до вратата. Подхвърля ми ключовете, за да може да приготви телефоните. — Емилия, ти на сигурно място ли си? Криеш ли се?

— Не, трябва да предупредя чичо си!

— Емилия, трябва да се скриеш! — ръцете ми не треперят, когато пъхам ключа и стартирам двигателя, обучението побеждава адреналина. Виждам, че Стърлинг пише на Кас от единия телефон и търси номера на полицията в Шантили на другия.

— Няма да го оставя да умре, както умря мама! Той наистина много добре се грижи за мен. Мил е и не ме наранява. Не мога просто да го зарежа!

— Тя в къщата ли е? — питам, докато потеглям от паркинга. Стърлинг грабва телефона от рамото ми и го превключва на високоговорител, а после го намества в стойката, щръкнала от запалката.

— Не. Обикаля наоколо.

— С чичо си сами ли сте у вас?

— Не. Приятелката му е тук.

— Добре, Емилия, тичай в стаята им, ако можеш да го направиш, без да те видят през прозореца. Събуди ги. Но действай потайно. Ако сте шумни, може да пострадате всички. И дръж телефона у себе си.

Чувам тежко дишане отсреща. Богородице, ама че смело момиче! Стърлинг свива шепи около устата си и микрофона на телефона си, за да приглуши разговора с дежурния полицай в Шантили. Свиря с гуми като прилеп от ада, чуквам другия й телефон и завъртам пръст — най-близкото до „буркан!“, което мога да наподобя.

Тя обаче схваща и започва да вкарва друго съобщение, този път до Холмс, за да й извести, че караме в полицейски режим, но с частна кола без лампи или сирени. Съобщава го и на дежурния полицай, така че — да се надяваме — ще успеем да се доберем до Шантили, без някой добронамерен катаджия да ни спре за нарушаване на дузина и повече членове на правилника за движение по пътищата.

Съненият глас на Линкълн Андерс се разнася в стаята с телефона:

— Емилия? Какво има, Еми?

— Жената, която уби родителите ми. Отвън е… — казва му тя, поднесла телефона право пред лицето си.

— Кошмар ли си сънувала, миличка? — пита женски глас, също така замаян от съня. Боже, по-късно е, отколкото си мислех.

— Не, тя е тук, отвън е. Трябва да се скрием.

— Емилия, сложи телефона на високоговорител — казвам й аз. — Нека чичо ти ни чува.

— Добре — пъшка тя и фоновият шум се променя.

— Господин Андерс, разговаряте с Мерседес Рамирес, агент от ФБР. Емилия ми се обади. Вярвам й, като казва, че убийцата е отвън. Полицията от Шантили е на път към адреса ви. Имате ли мазе или подземие, в което да се скриете?

— Не — отговаря той, внезапно доста по-буден. — Има изба…

Мръщя се.

–.. но входът е отвън. Не може да се влезе оттук.

— А имате ли оръжия в къщата?

— Н-не.

— Адресът е извън чертите на града — шепне Стърлинг. — Полицаят казва, че две коли пристигат до десет минути.

Десет минути. Исусе шибани Христе!

— Можете ли да излезете от къщата? — интересувам се. — Да отидете при съседи?

— Хайде, Стейсия, стани. Просто ще… — чичото млъква внезапно.

Емилия хленчи:

— Тя е в къщата!

— Махайте се оттам. Веднага!

Стърлинг ме гледа ококорена, но държи телефона си близо до микрофона, а приложението за запис свети.

В тишината гръмва изстрел, последван от изпъшкване и два писъка.

— Емилия, БЯГАЙ! — крещя през тътена на следващите изстрели. Сега вече пищи само момичето. Не знам дори дали ме е чула.

— Спри — нарежда приглушен глас в слушалката. — Вече си в безопасност. Всичко ще бъде наред!

— Емилия!

Чува се шум от борба и Емилия се разпищява отново, зверски и жалостиво, до кървене в гърлото, а после…

Още един изстрел и тежко тупване.

— Не, не, не! — стене гласът. — Не, не трябваше да става така. Не. НЕ! Трябваше да си В БЕЗОПАСНОСТ! Аз те СПАСЯВАМ! — Убийцата пищи и викът й заглъхва в задавено хриптене. Почти не чувам стъпките. Паузите между тупванията подсказват, че тя тича и, мамка му, полицията още не е пристигнала, няма да дойдат навреме да я спрат!

— Кара! — крещя и се питам дали ме чува. — Кара, Мерседес е! Помниш ли ме?

Единственото, което достига до мен обаче, са измъчените стенания на някой все още жив. Със стичащи се по обезкръвените бузи сълзи, Стърлинг обяснява на дежурния полицай да прати линейки.

Твърде много минути по-късно чуваме пристигането на полицаите, които проверяват къщата.

— Имаме оцелял! — вика единият и някой настъпва телефона на Емилия, преди да чуя кой е извадил късмет.

Карам с над сто и шейсет километра в час в зона с ограничение седемдесет, но не успявам да пристигна навреме.

Когато спираме с пищящи гуми пред къщата на Андерс, навсякъде мигат буркани и сипват сол в рани, които са много пресни и болезнени. На алеята има две линейки и докато търчим към входната врата, двама санитари изкарват оттам носилка.

На нея има мъж. Братовчедът на бащата на Емилия — Линкълн Андерс.

— Момиченцето! — викам им задъхано.

Единият от тях клати глава и продължават към линейката.

На вратата има полицай и той едва хвърля поглед на документите ни.

— Жената и момичето са били мъртви, преди да паднат на земята — обяснява ни той. — Жената е застреляна право в сърцето, момичето е улучено в главата, от упор.

— Говорехме с нея по телефона — казва Стърлинг с треперещ глас. — Тя забеляза заподозряната, обади ни се и отиде да събуди чичо си и приятелката му. Опитваха се да напуснат къщата.

— Защо ви се е обадила? Защо не е звъняла в полицията?

— Родителите й бяха убити на трети… — разтривам лицето си с длани. — Беше доставена в моята къща и й дадох телефона си, ако някога има нужда от мен. Видяла е същата жена отвън и тук.

— Значи ти си онази…?

Стърлинг, честен кръст, съвсем буквално му изръмжава и полицаят се изчервява.

— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той припряно. — Дежурният каза, че обаждането идва от ФБР и не знаехме защо, това е всичко. Видяхме статията във вестника.

— Със случая се занимава агент Кейтлин Уотс, партнира си с детективи Холмс и Миньоне в Манасас.

— Шефът получи обаждане от Уотс; пристига малко след вас.

— Ще й отнеме по-дълго от… — Стърлинг спира, загледана в джипа с примигващи лампи, който набива спирачки зад колата й. — Била е още в Манасас. Мерседес, тя е била още в Манасас!

Което ще рече, че все още е разпитвала Глория…

Уотс и Холмс се втурват през двора.

— Кара Ерет — подвиква Уотс още преди да стигнат до нас. — Сменила си е името на Карълайн Тилерман, след като е напуснала приемната грижа. Една от служителките в архива е. Пратили сме полиция в апартамента й и сме обявили колата й за издирване.

Карълайн Тилерман. Точно с нея говорихме аз и Кас в службата „Закрила на детето“.

Поглеждам Холмс, която е значително по-сериозно разтърсена.

— Говорехме по телефона с Емилия…

Тя затваря очи и вдига автоматично ръка да целуне палеца си.

— Всички проверихме Линкълн Андерс, когато каза, че ще вземе Емилия — заявява Стърлинг. — Социалните направиха проучване, но и ние също. Беше напълно чист. Най-близкото до неприятности, което си е навличал, са няколко глоби за превишена скорост. Защо, по дяволите, го е нападнала?

— Социалните са получили анонимно оплакване тази сутрин.

— Анонимно.

— Тази сутрин?

Уотс кима нетърпеливо:

— Обадилият се заявил, че на приятелката на Линкълн не може да се доверяват деца, понеже е убила момче.

— Какво? — зяпваме и двете.

— Когато Стейсия Якова била тийнейджър, помагала на баща си да чисти оръжията му на кухненската маса и съсед наминал да моли баща й да помогне с пренасянето на нещо тежко. Така че той й казал да остави пистолета, върху който тя работи, както и че веднага се връща. Брат й влязъл, надрусан до безобразие. И тя го помислила за крадец. Нападнал я с нож. Порязал я и я пробол няколко пъти, понеже тя не искала да го наранява, но когато вдигнал ножа към гърлото й, Стейсия грабнала едно от оръжията, които още не били почистени, и го гръмнала в бедрото.

— Изкървял е до смърт?

— Не, извикала линейка и го закарали в болница, но когато го упоили за операцията…

— Предозирал е?

— Бащата влязъл в края на сблъсъка им. Именно той откопчил сина си от Стейсия. Очевидно е било самозащита, така че никога не са й повдигали обвинения.

— Ако това анонимно оплакване се окаже от някого от бившите приятели на брат й или бивше гадже… — поклащам глава. — Но Кара вероятно не е била в достатъчно адекватно състояние да го проучва. Чула е името на Емилия и незабавно е решила да я спаси.

Телефонът ми звъни и се кълна, че, дявол да го вземе…

Стърлинг го изтръгва от ръцете ми.

— Кас е — докладва и приема обаждането на високоговорител. — Киърни, тук сме Рамирес, Стърлинг, Уотс и Холмс.

— Емилия? — пита тя незабавно.

— …Не.

— По дяволите! — приятелката ми си поема дълбоко и треперливо дъх — и вдишването, и издишването се чуват ясно по телефона. — Карълайн Тилерман не е в апартамента си. Полицията е намерила няколко маски, бели гащеризони — и окървавени, и чисти, руси перуки — също с кръв и чисти, кашон с бели мечета ангели… всичко от комплекта, освен нож и пистолет, но има кутии с патрони.

— Знаем ли какво кара?

— Тъмносиня „Хонда CR-V“ от 2004-та. Намерихме и осемте досиета, липсващи от „Защита на детето“, пратили сме агенти и полицаи, за да обезопасят семействата.

— Ами адресът в Стафорд?

— Къщата е собственост на старши лейтенант от военноморските сили Дешон Дъглас. Живее там със съпругата си Октавия и деветгодишната им дъщеря Нишел. Няма оплаквания или подозрения за насилие в семейството нито в Стафорд, нито на предишните им адреси.

— Обади се в участъка и прати полицаи на адреса.

— Какво ти е хрумнало? — пита Уотс.

— Кара току-що застреля от упор дете, което се опитваше да спаси. Тя е напълно пощуряла и ако се опита да отиде в апартамента си, ще види засадата. Къде според теб ще отиде, когато не й останат никакви варианти?

— Аз се прибирам у дома — казва умислено Холмс, — при съпруга и дъщеря си.

— Представи си, че си на двайсет и три и неомъжена.

— Тогава при родителите си.

— Но майка й е мъртва, а баща й е в затвора. Така че остава само къщата в Стафорд, където баща й я е прекарал през абсолютен ад. Къщата, където мъж живее с момиченцето си и тя я проверява всеки ден, за да е сигурна, че няма оплаквания.

— Все още няма оплаквания — посочва Стърлинг.

— Смяташ ли, че това вече има значение за жената, която чухме по телефона?

Тя клати глава.

— Бърнсайд звъни в Стафорд — докладва Кас. — Ще се обади и на военна полиция, предвид че собственикът на къщата е старши лейтенант. Смятаме, че може би сме идентифицирали първоначалния тласък на Кара.

— Който е…?

— Преди няколко месеца баща й наел частен детектив да я намери. Когато успял, й пратил писмо с молба да му дойде на свиждане. Писмото още е в апартамента й, така че се обадихме в затвора.

— Тя отишла ли е?

— Да. Обаче вижте — баща й се е оженил повторно и съпругата му е бременна. Очаква момиченце през август.

— Искаш ли да ми обясниш как, по дяволите, затворник, който е заставял дъщеря си да проституира, получава право на посещения с преспиване? — озъбва се Уотс.

— Не получава, но когато има дружелюбен пазач в затвора, готов да измъкне тайно семенна проба, новата съпруга може да отиде в клиника за инвитро. Тъмничарят е уволнен, но белята вече била станала…

— И бащата, който неведнъж е продавал дъщеря си на приятели, ще получи ново момиченце. Спомням си, че го разпитвах след ареста; вероятно я е проследил и й е казал лично само за да я измъчва. Копелето вероятно се е изкефило да я нарани отново. Права си, това трябва да я е тласнало към действие.

— Взехме назаем екипите на Блейки, Куомо и Кенг, за да разполагаме с достатъчно хора. Хановериан разписа заповедта.

— Краят за нея е в Стафорд — сърцето ми препускаше в бесен ритъм. — Не може да се сдържи.

— Колко си сигурна?

— Какво правиш, когато изгубиш пътя? — питам тихо.

Стърлинг пристъпва крачка по-близо до мен и навежда ухо над устата ми.

— Тичаш у дома — напомням й. — Светът гори и я премазва, така че тя тича към дома, но когато стигне там, ще си спомни всички способи, по които е била наранявана, ще види онова момиченце и ще познае себе си в него.

— Киърни, прати адреса на Едисън!

— Той все още е тук, в службата — казва Кас.

— Какво е? — питаме в един глас със Стърлинг.

Чува се шумолене и изписукване, и след това на линия идва умореното мърморене на Едисън:

— Накъде сме тръгнали?

— Осведоми го по пътя, просто се озовете на място — нарежда Уотс. — Рамирес, Стърлинг, тръгвайте.

— Ами процедурата? — пита колебливо Стърлинг.

— Майната й на процедурата. Вие имате най-голям шанс да свалите Тилерман, просто се уверете, че Киърни извършва ареста. Дай ми ключовете си, вземи моите; аз имам буркан… — Уотс протяга ръка. Стърлинг взима ключовете от мен и ги пуска в шепата й, като грабва връзката за джипа.

В Денвърския клон партньорката ми имаше репутация, че когато шофира, разплаква и опитни агенти. Никога не е претърпявала катастрофа, никога не е нанасяла щети, но прекарваш цялото пътуване в молитви. Струва ми се, че точно от нещо такова имаме нужда в момента. Когато засвирва с гуми надолу по улицата, аз запъвам крака почти както си представям, че правят моряците по време на буря.

— Моля те, закарай ни там! — шепна. — Роr favor^[44].