Лятото на ангелите

11

Въпреки трудното си начало седмицата продължава относително спокойно. Със Сара си говорим няколко пъти дневно и получавам сведения и от Холмс, и от Миньоне. Момичето успява да ни даде някои полезни описания на жената, убила родителите й — няколко пръста по-висока от самата Сара; телесно слаба, но силна — пренесла е Сами до и от колата, така че момичетата да вървят, без да оказват съпротива. Носила е бял гащеризон, който я покривал от шията до китките и глезените, била е с бели ръкавици и е имала преметната торба с многобройни комплекти найлонови терлички за белите си маратонки. Бялата маска със загатнатите черти и огледалните очи ни беше описал още Рони, но русият бретон се е спускал над маската така, че е личало как е част от перука с дълга и права коса.

И горе-долу тук разговорите, които водехме с Едисън, се превърнаха в дълго обсъждане за разликата между полезното и същинската помощ, понеже никоя от тези подробности нямаше да ни помогне да намерим убийцата, освен ако не успеехме да открием съответната личност и тези предмети у нея. Миньоне вече се опитваше да проследи покупките, но и това занимание щеше да е по-лесно след залавянето на заподозрян.

Полицията се беше свързала и със социалните служби: досиетата на Рони Уилкинс и Сара Картър бяха дело на службата в Манасас, но имената на работещите по тях служители не съвпадаха. Оплакването, попълнено от училището на Сара, беше връчено на новопостъпила служителка, а с делата на Рони от няколко години се занимаваше един и същ мъж.

В сряда минавам през архивите на ФБР да подам искане. Всички досиета по случаите ни, заедно с писаните ни на ръка бележки, направени по време и след разследванията, се съхраняват за идните поколения или одит, което дойде първо (одитът, разбира се; винаги е одитът). В Бюрото съм от десет години и случаите ми никак не са малко. Повечето от тях са разследвани от нашия екип или съм взела участие в тях в ролята на консултант, но от време на време са ме прехвърляли и в други екипи. Всички сме ходили на гастроли, ако някъде липсва човек или има нужда от конкретна специалност.

Агент Алцесте, която работи в архивите, понеже това свежда до минимум взаимодействието с хора, изслушва причините за искането ми и преглежда документите, които вече са попълнени и чакат одобрението й. Алцесте не ме харесва — всъщност не харесва никого, — но ме мрази по-малко от повечето агенти, понеже се старая да съм възможно най-добре подготвена, ако е неизбежно да я обезпокоя по някакъв повод.

Гласът й е дрезгав и все още се долавя силният й квебекски акцент, вероятно защото не говори с хора достатъчно често, че да изчезне. Алцесте заявява, че ще са нужни няколко дни да копира толкова много информация. Очаква да споря с нея — повечето го правят.

Аз обаче просто й благодаря за отделеното време и усилията и я оставям в уединението на кабинета й. Повечето случаи мога да сваля и от компютъра си, но натъпкването на всички досиета на един харддиск ще е много по-лесно от ровенето във всяко поотделно. Освен това по този начин ще мога да виждам и бележките на Вик и Едисън по случаите, не само моите. Работим добре като екип, понеже виждаме различни неща; в течение на някой от случаите ни те може да са забелязали нещо, което аз не съм, а да се окаже от полза сега.

Надявам се, че само се заблуждавам, но не мога да се отърся от гнетящото ме чувство, че може би знам защо жената ангел е избрала мен. Защо тази убийца дава името ми на децата и им повтаря, че при мен ще са в безопасност, че ще ги закрилям?

Ами ако някога съм й казала абсолютно същото?

Точно тези думи използваме и ние пред децата, които спасяваме. Всичко ще е наред. Вече си в безопасност.

Струва ми се, че мислите на всички се въртят около същата идея, но не ни се иска да признаем възможността — или по-скоро вероятността — тази убийца да води началото си някъде от досиетата с нашите случаи. Още не сме готови да го изкажем на глас, все едно така ще овеществим думите, ще ги натоварим с допълнително значение. Това обаче не означава, че имаме право да се крием от предположението си.

Късно в петък сутринта, докато двете със Стърлинг седим на бюрото на Едисън, за да го накараме да изгуби самообладание, докато обсъждаме какво да поръчаме за обяд, Вик влиза от фоайето, натоварен с досиета и доклади на различни агенти, събрани по криволичещия му маршрут.

— Налага се да наредя и на трима ви да си ходите вкъщи.

— Какво?

— Утре е Денят на независимостта. Днес е задължителният ви почивен ден за националния празник. Не би трябвало дори да припарвате до службата.

— Дошли са и много други агенти.

— Понеже или смяната им е съвпаднала със седмичната ротация, или разделянето на работата и личния им живот куца също толкова силно, колкото и на вас тримата.

Ох! Колко лицемерно изказване, предвид… е, всичко.

Вик клати глава. Носи вратовръзката, която Прия, Инара и Виктория-Блис му подариха миналата година за рождения ден — цветни пеперуди, прерисувани от витраж, на черен фон, и е точно толкова зловеща, колкото подсказва описанието, но той въпреки това я е сложил, понеже му е от тях.

— Вървете си вкъщи. Не си взимайте работа за домашно. Почивайте. Занимавайте се с прането. Гледайте мач.

Продължаваме да го зяпаме недоумяващо.

— Имате почивни дни сравнително редовно— напомня ни Вик с въздишка. — Знаете как да оцелявате!

Стърлинг накланя глава.

— Не — отвръща той твърдо. — Никакво гости с преспиване, никакви обиколки по баровете. Всеки се прибира в собствения си дом и няма да идвате в моя, понеже с Джени разполагаме с къщата за празника за, както изглежда, първи път от поне трийсет години.

— Къде ще ходи Марлийн?

— Сестра ми я взе вчера, ще прекарат Четвърти юли на плажа с децата.

Всъщност ми е трудничко да го повярвам. Марлийн е толкова активна и здрава, но винаги се издокарва в официални панталони и пуловери, носи наниз перли и прическата й е перфектна. Просто не я виждам на плажа.

— А сега и тримата си вървете по домовете!

— Все още не сме измислили обяда — отбелязва Стърлинг, след като Вик се отдалечава.

Той обаче ни подхвърля през рамо:

— Така е, понеже се прибирате поотделно!

Странно нормален следобед е. Отивам си у дома и свалям костюма си, почиствам хладилника от всичко, което се е развалило за седмица и половина, откакто за последно съм си била у нас, отправям се към магазина, купувам и кутия симпатични кексчета — за Джейсън като благодарност за работата по двора, понеже той обича проклетите вкуснотии, но не може да се застави да ги поръчва самичък — и при все това имам пред себе си повече свободно време, отколкото съм свикнала. Така че пера, бърша прах и чистя банята, а когато пускам втората пералня, сериозно се замислям дали да не последвам примера на Стърлинг и да преровя гардероба си, откъдето да махна всичко, което вече не нося или не ми става.

Накрая се озовавам на дивана с бира и книга с логически задачи. Много обичам да пазарувам дрехи, но мразя целенасочено да търся неща, които не ми стават.

Вечер е, макар че навън е още светло, когато стомахът ми напомня, че така и не си дадох труд да обядвам. Тръгвам към кухнята да поровя в покупките си. Имам осем милиона различни пресни зеленчуци, понеже дори аз знам, че хранителните ни привички са противни (мисля, че това е и една от многото причини Марлийн и Джени толкова да напират да ни хранят) и направо ми потичат лиги при мисълта да ги сготвя с терияки и пиле. Тиквички, гъби, лук, броколи, три цвята чушки — слагам всичко накуп с малко олио, сусам, сол и пипер на малкото грилче хибачи^[24], за което Едисън ми се подиграваше.

Той продължава да се шегува с монтирания на кухненския ми плот грил, но в същото време не отказва да хапне всичко, което изпека на него, така че според мен аз печеля.

Нарязвам пилешкото на що-годе еднакви кубчета и го оставям да кисне в купа с марината. Тъкмо се каня да започна да кълцам зеленчуците, когато на вратата се чука. Преди дори да съм осъзнала какъв е източникът на звука, вече съм обърнала ножа в ръката си в положение, по-подходящо за битка, отколкото за готвене. Притеснителен рефлекс е да ти се случват такива неща вкъщи. Един по един принуждавам пръстите си да се отворят, за да оставя ножа на дъската.

— Една секунда! — провиквам се и посягам към мивката.

Все още се радваме на дневна светлина; никой няма да ми подхвърли нещо зловещо на дневна светлина, нали?

Бърша ръце в крачолите на джинсите си, тръгвам към вратата и надзъртам през шпионката, която, както откривам, е скрита под яркорижи къдрици.

— Шевон? — бързо отключвам и отварям. — Имаш ключове!

Тя колебливо ми се усмихва.

— Слагаш верижката, когато си у дома. И не бях сигурна дали…

— Влизай!

На влизане ми се струва неуверена, както не се е държала от доста време насам. Май от онзи повратен момент миналата година, когато отказах да заживеем заедно.

— Захванала си нещо.

— Просто правя вечеря. Яла ли си? Планирах да ми остане за уикенда, така че правя цял тон…

Тръгвам към кухнята и дъската за рязане, като я оставям да реши колко удобно иска да се почувства. Тя се озърта, сякаш къщата може да се е променила от последното й идване (не е) или може би търси видими знаци, че аз съм се променила (няма да намери).

Майките ми ми казаха преди време, че трябва да спра да се преструвам. Започвам да съжалявам, че не ги послушах по-рано.

— Чушките са нарязани на едро, така че може би ще успееш да им махнеш семките… — казвам на Шевон, като се старая да не обръщам внимание на факта, че всъщност не ми отговаря.

— Благодаря! — Тя си слага чантата на паянтовата масичка до вратата и се забавя минутка, преди да се покатери на тапицирания бар-стол от другата страна на плота.

— Не е имало нови деца на вратата ти?

— Убедена съм, че Хедър щеше да се тресе от възбуда пред бюрото ти, ако имаше.

— Вероятно, но ти щеше да си ми казала преди нея, нали?

— Не. Обещах ти, че първият контакт ще бъде по твоя инициатива… — проверявам температурата на грила и слагам всичко да се пече, като се наслаждавам на съскането и надигналата се пара.

— И не би прекъснала този обет, за да ми споделиш, че са ти доставили поредното дете.

— Е, доставките не изискват писмено потвърждение, така че…

Шевон въздиша и скръства ръце на плота, на безопасно разстояние от грила и пръските от него.

— Има ли някакви версии?

— Не.

— Значи може да се очакват още деца.

— Да.

— Мерседес!

— Не знам какво точно искаш да кажа — свивам рамене и разбутвам зеленчуците с металната шпатула. — Не работим по никакви версии, децата вероятно ще продължат да се появяват… какво друго искаш да разбереш?

— Не могат ли… не знам, да дебнат около къщата ти или нещо подобно?

— Случващото се трябва да мине определена граница, преди отделът да оправдае подобен разход.

— Откога Вик толкова неохотно…

— Това не е случай на ФБР — напомням й аз.

— Тогава нека полицията се заеме.

— Улицата е твърде тиха и открита за дискретно наблюдение, а те не могат да си позволят да отклоняват полицаи от нормалните им задачи за събитие, което няма нито периодичност, нито предвидимост.

— Да знаеш, че съществуват и прости отговори!

— Та ти буквално току-що ми се скара, задето ти давам прости отговори!

Шевон отпуска брадичка на дланите си и не отговаря.

Добавям подправки към пилето и зеленчуците, после отварям хладилника.

— Нещо за пиене?

— Вино?

— Разбира се.

Наливам и на двете ни и се връщам към разбъркването. Добавям сос към зеленчуците почти в последния момент, като им давам достатъчно време да се сготвят добре, без да станат лигави, и разделям поравно между две чинии и три пластмасови кутии. Връчвам на Шевон вилица и вадя един от комплектите си клечки за хранене — хубавите лакирани, които Инара и Виктория-Блис ми подариха за Коледа. Слагам тях и чинията си настрана, за да успея да почистя грила, докато е още горещ.

Храним се мълчаливо, аз се облягам на кухненската страна на плота, Шевон седи срещу мен и това може би е най-самотната вечеря в зрелия ми живот. Когато приключваме, изплаквам чиниите и вилицата и ги слагам в съдомиялната, след това на ръка измивам клечките за хранене и ги оставям на малка кърпичка да се сушат. По неизвестна причина се сещам за съвършената в цветово отношение кухня на Стърлинг, макар че моите кърпи за чинии са тънки и протрити, и избрани наслуки от щанда за долар в „Таргет“^[25].

— Липсваш ми — шепне Шевон зад гърба ми.

— Затова ли си дошла?

— Защо според теб съм тук?

От гърлото ми се изстъргва хриптене, което уж е смях, но всъщност е нещо съвсем различно.

— Честна дума, Шевон, нямам ни най-малка представа. С радост бих си помислила, че си тук, понеже искаш да измислим как да продължим, но ако го предположа, ще ми кажеш, че все още ти трябва пространство, така че нищо нямам намерение да предполагам… — Чашата ми с вино все още е практически пълна, но нейната е празна, така че й наливам нова. — Решила ли си вече какво искаш?

Дълго мълчание. Не се опитвам да я подканям. Облягам се на плота, отпивам от виното си и оставям тишината да улегне помежду ни. Тази тишина ми е позната, от самото начало се крие под повърхността на неспирното бърборене. Там се предполага да е същината. Накрая приятелката ми казва с тих и изплашен глас:

— Не.

— Тогава защо си тук?

— Понеже ми липсваш! — крясва Шевон.

— И какво, сдобряваме се и се търкулваме в леглото, и всичко се оправя по вълшебство? Понеже си спомням, съгласихме се, че Холивуд е пълен с лайна.

— Как може някой толкова романтичен като теб да е така ужасно неромантичен?

— Ситуационна реакция.

Шевон ми показва среден пръст, след това поглежда пръста си и въздиша.

— Прихващам лоши навици, като ви гледам задно с Едисън.

— Няма нищо, и при Стърлинг е така.

— Не знам какво искаш да кажа!

— Май животът ни в момента се изчерпва с това… — тъй като и бездруго не водим разговор, продължавам със заниманията и приключвам, като избърсвам плота, измивам дъската за рязане и ножа и ги подреждам да се сушат до клечките за хранене.

— За една нощ, само за една нощ… не може ли да продължим…

— С преструвките? — Клатя глава. — Не мисля, че това всъщност ще помогне, а ти?

— Но с какво ще навреди?

С много. Би могло да навреди толкова много, но точно в този момент Шевон влиза в кухнята и ме целува настоятелно, ръбът на плота се врязва в бедрото ми и аз не я отблъсквам. Правила съм и по-лоши грешки преди.