Лятото на ангелите

24

Ава Ливайн е на дванайсет години, практически сияе от здраве и ни раздава смутени усмивки, седнала на болничното легло с чифт познати мечета в скута. Кестенявата й коса е добре поддържана, теглото й е оптимално за възрастта и ръста й и няма никакви видими синини.

Но когато изпълнява инструкциите на лекаря и се отпуска по гръб на леглото, прекалено голямата й нощница се изпъва върху заобленост, която или е резултат от бременност, или черен дроб в тежко състояние. Не смятам, че някой от нас всъщност има нужда от лекар, който да потвърди първата версия.

— Родителите ми не би ли трябвало да присъстват? — пита Ава, когато докторът приключва с прегледа и й помага да седне.

Холмс проверява телефона си. Явно е извикана направо от леглото — косата й е стегната надве-натри с шнола, но в никакъв случай не може да се каже, че е „прибрана“. Детективката е по износени дънки и толкова избеляла тениска, че не е възможно да се отгатне какво е гласял надписът на нея, обула си е и два различни сандала.

— Детектив Миньоне почти е стигнал до дома ти, милинка.

Какво, да му се не види…

Нанси, която седи в стола до леглото, ни поглежда притеснено.

Мечето е същото. Абсолютно, определено е същото мече и това съвсем очевидно е бременно дванайсетгодишно момиче. Тогава защо всичко друго около тази находка е толкова странно?

— Ава — казва Уотс спокойно и застава в подножието на леглото. — Знаеше ли, че си бременна?

— Ами да — отвръща момичето любезно, но озадачено.

Това не е отговорът, който агентката очаква, но тя се владее твърде добре, за да й проличи.

— Знаеш ли кой е бащата, Ава?

— Татко ми.

El mundo està еn Guerra. Роr lo que solo hay que dejar que se queme^[43].

— От години моля нашите за сестричка — продължава момичето, без да забелязва внимателно прикритата реакция у всички ни. — Мама каза, че е пострадала при раждането ми и не може да носи повече деца в корема си, затова го правя аз… — широката й усмивка леко се смалява, когато не казваме нито дума. — Какво не е наред?

— Майка ти е знаела?

— Идеята беше нейна, но наистина много зарадва татко. Той ни наричаше „неговите умни момичета“. Какво е станало? — пита Ава отново и започва видимо да се притеснява.

Холмс накланя телефона си към мен, на екрана грее ново съобщение от Миньоне.

Родителите са мъртви. Празно място показва, че е присъствал само убиецът. Опаковки от тиленол в стаята на момичето.

— Ава, пиеш ли нещо, което ти помага да спиш?

Тя кима внимателно.

— Отглеждането на бебе е уморително. Мама казва, че трябва добре да се наспивам, така че и двете със сестра ми да сме здрави. Проверила е препарата.

Значи, ако бременно дете приема доза сънотворни като за възрастен, убийцата вероятно не е успяла да я събуди дотолкова, че да осъзнае какво става.

— Защо всички сте толкова…

— Ава, онова, което са направили родителите ти… е незаконно, миличка, и не е здравословно.

— Не, мама ми даваше всички нужни витамини и хапчета! Добре съм.

Уотс се споглежда с Нанси, която се навежда напред в стола си.

— Все едно какво пиеш, как се храниш или спиш, Ава, тялото ти не е подготвено за всичко, което бременността и раждането на детето изискват. С напредване на бременността ще възникнат много опасности. И когато агент Уотс казва, че е незаконно… по закон нямаш право да се съгласяваш на нищо подобно, докато не пораснеш. А да ти го причини родител…

— Не — възразява Ава и гушва мечетата здраво. — Родителите ми ме обичат и сме наистина щастливи. Не правим нищо грешно!

Холмс изглежда изтощена. Без съмнение, жонглира и с други случаи освен този, което означава, че вероятно от седмици не е успявала да се наспи както трябва.

Пресичам стаята, за да застана между Уотс и Нанси.

— Ава, спомняш ли си как се озова в болницата?

При този въпрос тя се мръщи и прокарва притеснено пръсти по шумолящия ореол на едното от мечетата. Поразително сходно е с четене на молитва с броеница и едва се сдържам да не затворя очи при тази гледка, при спомена за наниза метал и стъкло, увит около дланта на майка ми.

— Всъщност не — казва момичето накрая. — Понякога заспивам пред телевизора. Татко ме занася в леглото.

— Доведена си тук от непознат, Ава, човек, който е знаел, че си бременна със знанието на родителите си, и е бил ужасно сърдит от този факт. Доведена си тук, за да бъдеш на сигурно място, докато те намерят, но… Ава, ужасно съжалявам, но родителите ти са убити.

Няма подходящ начин да се съобщи новина като тази на дете, не знам дали има такъв начин да се съобщи на когото и да е, като се стигне дотам, но определено не и на дете.

Момичето примигва и се вторачва неразбиращо в мен.

— Какво?

— Детектив Миньоне отиде до къщата ти и намери родителите ти — обяснявам меко. — Открил ги е мъртви. Някой ги е убил. И понеже си доведена тук и познахме мечетата, които са ти дадени, знаем, че това е дело на същия човек, който е убил и родителите на други деца напоследък.

— Не! — тя клати глава все по-трескаво. — Не, лъжете ме. Лъжете ме!

Нанси и сестрата се втурват да я успокояват, понеже Ава изпада в истерия. Още няма сълзи — шокът е твърде пресен, но писъците й са пронизителни и измъчени, а мониторът за сърдечна дейност пищи заедно с нея.

Нормално и дори очаквано е децата да отричат, че са били наранявани. Но това? Искрено да не осъзнаваш? Симпатизирам на болката й, но не мога да се заставя да съжалявам, че родителите й са мъртви.

Идеята на майка й? Боже, горкото момиче.

Шокът преминава в паническа атака и по времето, когато Ава най-сетне се поуспокоява, вече е в ступор от изтощение, с кислородна маска, покрила долната половина на лицето й. Сестрата милва момичето по главата — физическо успокоение, което й помага да се унесе, притиснала мечетата към гърдите си.

— Не мисля, че ще научите нещо повече от нея в близко време — казва тихо сестрата.

Нанси и Кас остават в стаята, като отдръпват столовете си от леглото, за да осигурят на Ава пространство. Всички останали се връщаме в коридора.

Холмс поглежда през малкото прозорче на вратата, после към мен.

— Защо са й дали две мечета?

— Едното е за бебето.

Тя се задавя леко.

Уотс изпъшква разочаровано, прозвучава почти като въздушна целувка.

— Не е била достатъчно будна да й кажат името ти и не е прочела бележката, която й е била закачена; ако искаш да се върнеш в службата, Рамирес, нямам нищо против.

— Смяташ ли, че ще е нужна отделна заповед за списък на хората с достъп до досието на Ава?

— Не, случаите, по които се работи, обикновено получават малко повече свобода на действие. Поне за този тип информация. Ще пратя Смитовците при социалните да говорят със служителите. Може би ще доведат със себе си Глория Хес за разпит. Рамирес…

— Знам. Не мога да присъствам, ако провеждаш разпита й.

Понеже говоренето с деца е едно, стига да им носи утеха и така да ги успокоява достатъчно да отговарят на въпросите. Понеже са им дали името ми. Преглеждането на случаите ми е проучване, не разследване. Аз съм свидетел в разследването на друг екип, но не съм участник в него. Колкото и глупави да са понякога, процедурните правила ни защитават. И ако заведат заподозрян в участък или в службата за официално снемане на показания, нямам право да присъствам или дори да наблюдавам.

Дявол да го вземе.

А всъщност няма и начин да се добера обратно до Куантико. Дойдохме с колата на Уотс.

Вероятно би трябвало да нагледам другите деца, които още са тук, но не се чувствам готова да го направя. Може би това е очакваната крачка встрани — признание, че точно днес не ми стигат сили да го сторя.

Излизам от болницата, като се опитвам да реша дали си спомням къде е колата ми. Мога да си извикам такси и да отида при Едисън или при Стърлинг. Но има вероятност и колата да е в гаража в Куантико, и това е малко по-скъпо, отколкото съм готова да дам, за да се возя.

Телефонът ми звъни — държа го изваден и не искам да знам, наистина не искам, не… ама защо ще ме търси Джени Хановериан?

— Джени?

— Мерседес — поздравява ме тя топло, — съпругът ми каза, че сигурно ще ти трябва превоз обратно до Куантико. Момичетата заведоха Марлийн на „Професия: Стриптийзьор“, така че съм свободна като птичка.

Уотс, ти хитра приятелко!

— Не искам да те затруднявам…

— Веднъж се наложи да карам до Атланта, защото Холи си забрави спортните маратонки за лекоатлетическо състезание, а ти ми говориш за неудобство!

Холи обаче й е дъщеря и аз внезапно се оказвам неспособна да продължа с възраженията, понеже намекът на Джени е едновременно странен и прекрасен, но и ужасяващ.

Тя пристига с джипа си, боята на предната броня е още прясна след уроците по шофиране на Британи, един от които завърши с прегазен сандък за играчки. Докато си закопчавам колана, жената на Вик ме оглежда хубавичко. И после прекарва цялото пътуване до работа в бърборене за зеленчуковата й градина и войната, която води със зайците нашественици. В това пътуване за мен се крие поука, понеже силно ми напомня…

Осъзнавам, че ми напомня за Шевон. Когато сядахме в колата, тя бърбореше за какво ли не, понеже не искаше да научава за деня или за случаите ми. Но Джени говори, понеже нямам сили, и е странно как толкова сходни преживявания могат да са така различни.

Спираме да вземем късен обяд за всички — сандвичи с бекон и сирене на трил, както и няколко различни вида супа, а бърз оглед на фоайето на влизане е достатъчен да ме увери, че майка ми вече не е там. Горе Вик ми дава визитка с адреса и номер на стаята — хотелът е тук, в Куантико, — но не казва нито дума.

Май все пак трябва да се сетя къде ми е колата.

След обяда ни Джени си тръгва, като махва с ръка на благодарностите ми. Целува всички ни по едната буза, а Едисън целува и по другата, понеже той се изчервява първия път, и си излиза със смях.

— Ако някога те напусне — казвам на Вик напълно сериозно, — ще се оженя за нея.

Той се смее и ни оставя да ровим в досиетата. В крайна сметка и тримата сме предлагали на майка му в различни моменти.

Прекарваме следобеда в конферентната зала, като от време на време предаваме имена на Кас, за да пусне аналитиците си да разследват в системата, до която Стърлинг няма достъп. Ава, докладва тя, е при гинеколог за видеозон. Майка й е купувала витамини, но не са били специално за бременни и не е преглеждана нито веднъж. Разбира се, че не е — всяка клиника в страната би била длъжна да докладва случая.

— „Закрила на детето“ води физически и дигитални досиета — изръсва Стърлинг внезапно.

Предвид че никой от нас не е казал и дума в течение на половин час, това твърдение кара и двама ни с Едисън да запримигваме глупаво.

— Ами да — съгласявам се след минута. — Имаме копия на няколко от физическите досиета.

— Тогава защо приемаме, че дигиталните досиета са единствените, които убиецът проверява? Има цяла зала с картотека…

Нямам телефона на Смитовците, така че пращам на Кас съобщение и тя отговаря с обещание да ги накара да се поразровят.

А после, след час, се обажда на номера в заседателната зала и настоява да я пуснем на високоговорител.

— Стърлинг, ти си проклет гений! — обявява тя.

— Ама разбира се — съгласява се партньорката ни, без да й мигне окото. — Този път по каква причина?

— Понеже от залата с архива липсват досиета. Администраторът трябва да обиколи от чекмедже на чекмедже, за да свери досиетата с таблиците си и онова, което е било изписано по законен начин, но от проверените досега липсват три.

— На Ава?

— Не, тук е, но не е на съвсем правилното място. Някой го е извадил и после го е прибрал не където трябва. Всички деца, с които се срещнахме, са налични.

— Кой е докладвал семейство Ливайн на „Закрила на детето“? — питам.

— Съседка. Оградата между двете къщи е с метална мрежа и тя видяла Ава в басейна. По бански.

А с бански този изпъкнал корем буквално ще се набива на очи.

— На какъв етап е бременността й? Вече знаем ли?

— Ава не е сигурна, но и бездруго е имала мензис само веднъж. Няма база за пресмятане. Гинекологът предполага, че ембрионът е на осемнайсет седмици.

Четири месеца и половина. Боже господи!

— Доведоха Глория в участъка за разпит, а съдия току-що разписа заповед за обиск на дома и колата й. Ако онези липсващи досиета са в нея…

— Ами ако не са?

— Тогава ще помолим да разширят заповедта и за другите чиновници и администратори. Ще те държа в течение.

Взираме се в телефонната централа в средата на масата. След малко питам:

— Някой знае ли къде ми е колата?

Едисън сумти, Стърлинг се усмихва.

— Тук е, в гаража — съобщава ми тя. — Май на четвърто ниво.

— Благодаря.

Няколко часа по-късно, когато се приготвям за излизане, Стърлинг тръгва след мен. Тихичко пита:

— Искаш ли да ти бъда доверен шофьор?

— Не излизам да се напия.

— Не, но предполагам, че има нещо общо с посетителката ти сутринта, а и изглеждаше като човек, на когото са му казали, че го преследва клоун убиец.

— Клоун уб… Какво?

— Раздрусва те емоционално. И е нещо, с което така или иначе трябва да се срещнеш, нали? Питам дали мога да ти бъда доверен шофьор, понеже когато си в разгара на емоциите, шофирането е гадно. И е трудно.

— Кой ти беше доверен шофьор, когато скъсахте с онзи идиот, годеника ти?

— Фини — отвръща Стърлинг и свива рамене.

Старият й шеф — същият, който я прати при нас, когато ни трябваше агент, понеже той самият вече бе повишен извън активна служба. Старият и дългогодишен партньор на Вик, и тази му постъпка е поредното парче от пъзела, посветен на въпроса защо Илайза пасва така добре сред нас.

Би трябвало да кажа: „Не, ще се справя“, но…

— Благодаря.

…не го казвам.

Така че Стърлинг ме кара до хотела и съм готова да се обзаложа, че Вик плаща за стаята, понеже майка ми никога не би похарчила толкова пари за себе си. Не е лъскаво, нито луксозно или скъпо място, просто не е за двайсет и девет долара на нощ плюс хора на хлебарките. Когато бях малка, майка ми едва издържаше да харчи пари за себе си и с бог знае колко внучета в момента, не си представям това да се е променило дотолкова.

Въртя визитката в ръката си до безкрай, не помръдвам дори след като Стърлинг паркира колата, сваля прозорците и гаси двигателя. Тя не пита нищо, не настоява, не гради версии и не насилва нещата. Просто вади сборник с кръстословици и се намества удобно.

— Имаш ли кърпички за грим? — питам.

— В жабката.

Много е странно, дори грешно, да свалям всичко посред бял ден, но с помощта на кърпичките и огледалцето на сенника успявам да премахна и последната следа. Изглеждам ужасно. Сенките под очите ми, бледността от недоспиване. Белезите са розово-бели оврази на бузата ми.

— Не мърдам оттук — уверява ме Стърлинг, без да вдига очи от страницата си. — Чувствай се свободна да се забавиш много — или малко — колкото имаш нужда.

— Благодаря ти.

Заставям се да изляза от колата и тръгвам към хотела, където се качвам по стълбите до третия етаж, понеже направо ме побиват тръпки от мисълта точно в момента да стоя неподвижно в асансьор. Вратата на стая 314 не изглежда по-различно от съседните — обикновена, бяла, с масивна ключалка под бравата.

Пет минути по-късно още не съм успяла да се заставя да почукам. Но и не ми се налага, понеже верижката изстъргва в пътечката си и бравата се завърта, а вратата полека се отваря и в процепа се показва лицето на майка ми.

— Мерседес! — възкликва тя.

Майка ми.

— Трябва да се прибереш — казвам й аз.

Имало едно време момиченце, което се страхувало от света.

Едно време си мислеше, че той може да се подобри — определено е възможно. Толкова й се искаше да повярва в това, че дори успя да се самоубеди за известно време.

Но проблемът със световете, в човешкия смисъл, е, че те се разбиват на парчета. Когато цял един свят се разбие и саморазруши, възможно ли е явлението да не бъде апокалиптично? Не е ли това самият смисъл на края на света?

След напускането на затвора тя изкара няколко лоши дни. Не само заради отекващите в главата й думи на тате, нито заради широката му, триумфална усмивка. Беше и заради всичко друго, целия порой от пробудени спомени. Накрая си взе няколко дни отпуска и постъпи в клиника. Просто не можеше да спре да трепери. Или да плаче. Или да се паникьосва.

Идваше й прекалено много. Всичко й идваше прекалено много!

Всички тези години побои и нахлуването на татко й в нейната стая нощем, с включен фотоапарат.

Мама, която избяга без нея.

Всички години в мазето и приятелите на татко…

И болницата, и съдът, и всички приемни домове — парад на ужасите, твърде нарядко прекъсван от доброта или безразличие.

А сега баща й щеше да излезе от затвора. Щеше да има друго бебе. Друга дъщеричка, която да…

Той щеше…

Тя обаче преглътна страха, мъката и гнева, поне доколкото й беше по силите. Абсурдно беше. Ако — и вероятността не беше никак голяма — освободяха баща й рано, нямаше и грам възможност да го допуснат близо до дъщеря му. Никой с миналото на такъв като него не биваше да бъде пускан да припарва до малко момиченце.

Нали?

Тя се върна на работа, все още нестабилна, но по-добре. Малко по-добре. Може би напът да се оправи. Напомняше си за доброто, което правеше. Помагаше на децата и сега това беше по-важно от всякога.

Но това момченце…

Ето го досието му на бюрото й, това прелестно момче с очи като нейните — очи, в които се таи страдание, с поглед сломен и болезнено искрен. Имаше толкова много доказателства, че родителите му го малтретират, но въпреки това им го връщаха. Неведнъж. Понеже си има правила и процедури, и задни вратички, понеже просто има прекалено много деца в опасност и няма достатъчно пари и домове, а и хора с желание да помагат.

Така че момченцето с потъналата в мрак душа и твърде искрени очи щеше да бъде наранявано отново и отново, до безкрай.

Рони Уилкинс имаше нужда от ангел.