Лятото на ангелите

14

Вик настоява всички да се присъединим към семейството му за вечеря, а аз хем го разбирам, хем съм благодарна за предложението, а и при условие, че и трите му дъщери са у дома едновременно, къщата е пълна с шум и смях. Никой не споменава случая, не става дума и за това, че не можем да решим да си ходя ли у нас или не. Холи и Британи, двете по-големи момичета, преливат от истории от колежа, лекциите, живота там и състезанията. И двете са с лекоатлетически стипендии — Холи за крос кънтри бягане, а Британи е плувкиня. Джейни е още в гимназията, но ни възнаграждава с разкази от репетициите за летните си концерти и Вик толкова се гордее и с трите, че направо ще се пръсне.

Като агенти сме обучени да разпознаваме слона в стаята и все някак да подхождаме към него, но тази вечер радостно го пренебрегваме.

Продължавам да спя у Едисън, макар че Стърлинг спомена, че се кани да ме отвлече следващата седмица съгласно някакво странно споразумение за споделено настойничество. Докато се преобличам в тениска и боксерки — и то с моята Female Body Inspector просто за да го разсмея, — Едисън си играе с лаптопа си и кабелите, а накрая успява да подкара скайп на огромния си телевизор и Инара и Прия се просват на екрана.

— Виктория-Блис е на работа — съобщава Инара вместо поздрав.

— Струва ми се, че и вие двете трябва да сте там — отвръщам, приемам бутилката бира, която Едисън ми връчва, и се настанявам на дивана.

И двете свиват рамене, но и изглеждат горди от себе си.

— Литературната агентка, при която съм на стаж, ме кара да чета запитвания и ръкописи — заявява Инара. — Тя взима всички решения, разбира се, но иска да знае мнението ми за тях и след това споделя своите размисли. Интересно е.

Прия разпръсва букет снимки, така че да виждаме само ъглите, но не и изобразеното на тях.

— Разглеждам варианти.

— Училищен проект или твоят личен? — пита Едисън.

— Личният.

— Който все още нямаме право да видим?

— Ще го видите по-нататък — усмивката на Прия е остра и позната и на практика виждам как Едисън спори със себе си дали наистина иска да знае какъв е проектът. Инара също го вижда и заравя лице в кувертюрата, за да сподави смеха си. — Е, какво става? Няма интересен мач, а почти всичко друго може да бъде споделено чрез съобщение или телефонен разговор. Добре ли сте?

— Искаше ми се да сте в течение на онова, което става тук — казва Едисън и двете момичета кимат и се съсредоточават върху мен.

Нашият екип не осиновява деца, не и както сме приели тези двете и Виктория-Блис, но винаги се радвам, че са с нас. Добре де, почти винаги — да си в центъра на сборното им внимание и негов фокус, е малко като да влезеш в църковна изповедалня. При все че историята е предимно моя, за най-новите доставки им разказва Едисън — че са се случили по-точно, без да навлиза в подробности — и споменава и Шевон. Инара кима разсеяно, но Прия присвива очи, когато се стига до раздялата. Разбира се, тя поначало не хареса Шевон. Не й пука за нея и не й харесваше, че се срещаме. Веднъж — и само веднъж — ми каза и защо: не й допадаше, че не се държа свободно и не съм себе си с Шевон. И това му е хубавото на качулката след дъжда, че беше напълно права.

Но е и първата с въпроса:

— Добре ли си?

— Засега — казвам й аз. — Предполагам, все още очаквам всичко да се уталожи…

— Но ще се оправиш?

— Да.

Тя понечва да каже нещо, после клати глава.

— Няма нищо страшно да не си добре, знаеш го. За известно време.

Инара сумти заедно с Едисън, а даже не се сещам за последния път, когато с ужас са установили, че са съгласни един с друг. Колко ли пъти сме казвали и на Прия, и на Инара, че няма нищо страшно в това да не си добре?

— И като става дума за хора, които не са добре — подема Пеперудата с гримаса, — да сте се чували с Равена след посещението й при вас? Продължава да не си вдига телефона, не отговаря и на имейлите ми.

— Не ни се е обаждала. Има ли нещо, че се притеснявате толкова за нея?

Инара се изчервява, честна дума, алена е като домат, и свежда поглед към одеялото. При все случилото се не е изгубила способността си да милее за другите, но все още се притеснява, ако някой го изтъква. Досущ като Едисън всъщност.

— Ако решим да наредим оцелелите Пеперуди според това колко вероятно е да се пречупят и да убият някого, безспорно Виктория-Блис е номер едно, а аз съм плътно по петите й.

Едисън и Прия кимат.

— Равена спокойно излиза на трето място.

С изтракване оставям бирата си на масичката за кафе.

— Наистина ли? Тя казваше, че се чувства по-добре, поне преди последното скарване.

— И да, и не. Отделянето на Равена и Патрис, дъщерята на сенаторката, или дори измислянето как да съществуват съвместно, няма да се случи около майка й или под постоянния прожектор на медиите.

— Мама й предложи стаята за гости — допълва Прия. — Париж би могъл да й предостави достатъчно разстояние да започне да разплита кълбото, а ще има и безопасно място за живот при хора, които ги е грижа за нея, плюс здрава връзка с Инара.

Изчервяването на Инара, което вече изчезваше, се завръща с пълна сила, както винаги, когато някой й припомни, че на практика тя е квачката на Пеперудите и досега.

— Ще ви съобщя, ако се свърже с мен — обещавам.

Наваксваме си, като си разказваме истории, които не се предават добре с есемеси. Малко след полунощ личният ми телефон звънва.

Не познавам номера.

По почти всяко друго време бих оставила обаждането да мине на гласова поща, но този месец ми представи твърде потресаващ набор от обстоятелства, нали? Едисън се смръзва до мен, момичетата правят същото, а лицата им стоят леко размазани от скапаната уебкамера и грамадния екран.

На третото позвъняване вдигам.

— Рамирес.

— Рамирес, обажда се Дрю Симпкинс.

Мамка му.

Прехвърлям на високоговорител.

— Симпкинс, с мен е Едисън. Какво става?

Тя не коментира факта, че с Едисън сме заедно късно през нощта. Половината Бюро мисли, че се чукаме, другата половина — че още не сме осъзнали как би трябвало да се плющим като зайци.

— Току-що получих обаждане от детектив Холмс — продължава агентката, — седемгодишно момченце на име Мейсън Джефърс е оставено пред входа на Спешното на болница „Принц Уилям“. Бил покрит с кръв, изглежда не е негова. Не е проговорил, но на мечето му има закачена с безопасна игла бележка, на която са написани името му, възрастта и адресът, както и да търсят теб.

— А родителите му?

— Холмс те иска при къщата на момчето. Този път ще го позволя.

Този път. Симпкинс вече размахва камшика.

— Какъв е адресът?

Едисън бърза да докопа химикалка, намира маркер и поради липса на хартия пише адреса на ръката си.

— Идваме след двайсет минути — обещава и Симпкинс одобрява, преди да затвори.

Инара и Прия гледат съсредоточено как се надигаме от кожения диван.

— Пазете се — нарежда ни Прия. — И ни съобщете каквото можете.

— Да отменим ли идването си при вас през уикенда? — пита Инара.

— Не, недейте — възразява Едисън. — Марлийн е заредила фризерите. Не ви се позволява да ни оставяте с толкова много десерти!

— Е… качваме се на влака точно в шест в четвъртък следобед, така че ако има промяна, това е точката, от която няма връщане назад.

Едисън клати глава и се пресяга да затвори лаптопа.

— Само вие смятате шест сутринта за следобед.

— Ти смяташ шест часа за утро — възразява тя.

— Че то е сутрин!

— Не и ако още не си си лягал.

— Лека нощ, момичета!

— Лека нощ, Чарли! — отвръщат те и се хилят на измъченото му изражение. Точно преди екранът да угасне, забелязвам притеснението, с което ме поглеждат.

— Ще се обадя на Стърлинг, докато се обличам — казвам на Едисън. — Ще звъннеш ли на Вик?

— Si. Не че и двамата могат да направят нещо, но ще ги държим в течение.

Стърлинг приема новината спокойно и ми казва да я осведомявам цялата сутрин, а тя ще се погрижи за първите няколко доставки на кафе. Стърлинг е ангел. Връщам се по джинси и яке, с различна тениска отдолу, понеже просто, не мога да се заставя да облека костюм след полунощ. Имам по-прилични дрехи на работа, ако не се върнем вкъщи, пък и бездруго съм закачена за бюрото. Ако не мога да използвам това извинение да се отклоня от строгите правила за облеклото, какъв е смисълът тогава?

Къщата на семейство Джефърс е чак в западната част на града, което ще рече — трийсет минути шофиране, ако попаднем на зелена вълна. Светофарите не ни съдействат, но и Едисън не ги гледа — стигаме там за осемнайсет минути. След като се разписваме при униформения на вратата, влизаме и за малко да се блъснем в агент Симпкинс.

Дрю Симпкинс е към четиридесетте, с твърда, тъмноруса коса, която вечно стърчи в безпорядък. Изнася лекции в академията за влиянието на психологията върху детското творчество и по-специално търси улики и подтекст в дневниците и писмените домашни, като оглавява тази част от специфичното обучение в отдела ни. От „Поведенчески анализ“ ужасно много я искаха за един от профайлинг екипите си, но тя решително си остана в „Престъпления срещу детето“. Тя беше човекът, определил правилно, че аз съм написала наръчника за оцеляване на новаците в академията. Явно си имам специфичен „стил“.

— При другите три случая винаги бащата е наказан най-зле, нали?

Освен това тя вярва в повторението на известни факти.

— Да — отговарям. — Бащата е бил усмирен с изстрели, майката убита, и бащата — довършен. Случаят тук различен ли е?

— Така ми се струва. Елате да погледнете.

В коридора си взимаме терлици и ги слагаме на маратонките си, преди да я последваме до главната спалня. Съдебният лекар ни махва с два пръста, без да отделя термометъра си от черния дроб на господин Джефърс. Той има няколко прободни рани по торса, но нищо, подобно на многобройните удари по другите жертви.

Госпожа Джефърс обаче… Jesucristo^[30]! Лицето й е съсипано, а касапницата продължава и надолу. Слабините й са плътна каша от контузии, още прободни рани обсипват стомаха й и прерастват в разрези на и около гърдите. Смъртта на съпруга й е била относително бърза, но тази жена е страдала. И съдейки по празното пространство от нейната страна на леглото, синът й е бил принуден да стои там и да гледа.

— Казахте, че Мейсън не говорел?

Детектив Миньоне, който стои до леглото, откъм страната на бащата, вдига поглед и кима.

— Съседката каза, че според нея не е проговарял от години.

— Значи не е резултат от травма.

— Поне не от тази травма — уточнява Симпкинс. Тя придърпва една от рамкираните снимки от стената и ми я подава, после осъзнава, че не съм с ръкавици, и я държи стабилно, за да я погледна. По стъклото има пръски кръв. Не са много, не на такова разстояние, но има. Не са достатъчно да скрият начина, по който семейството позира за портрета — госпожа Джефърс е преметнала ръка през раменете на сина си, който се опитва да се отдръпне към баща си.

— Сексуално малтретиране от страна на съпругата — промърморва Едисън над рамото ми. — Необичаен случай!

— Защо смяташ, че е сексуално? — пита Симпкинс, която очевидно знае вече отговора, но въпреки това задава въпроса.

Сигурно се обажда учителската страна на личността й.

— Заради разположението на раните — отвръща Едисън автоматично, понеже в крайна сметка и двамата сме свикнали с Вик. — Слабини, гърди, уста. Много специфично групиране.

— Социалните? — питам.

— Обадихме се. Социалната им работничка вече е в „Принц Уилям“ по друг случай, така че ще се отзове.

— Струва ми се, че Мейсън би приел по-добре контакт с мъж.

— Тя обеща, че ще направи всичко по силите си да намери такъв. Но в момента не им достига персонал.

Така е при всички държавни служби в тази страна.

— Мечето? Същото ли беше?

Симпкинс внимателно връща снимката на мястото й.

— Бяло, със златни крилца и ореол.

— А бележката на мечето?

— Написана на ръка или напечатана? — пита Едисън.

— Напечатана — отговаря Симпкинс. — Погледнахме компютрите в къщата, но явно бележката е била подготвена предварително. Семейство Джефърс дори нямат принтер.

— Значи убийцата поначало е знаела, че Мейсън вероятно не може да говори. Дошла е подготвена.

— Защо използвате женски род?

Двамата с Едисън се споглеждаме и Миньоне се приближава, за да се присъедини към разговора.

— Заради описанието, което дават децата — казва Едисън накрая. — Всички я наричат „дама“.

— Да, но не знаем дали в действителност е така. Ако възприемаме убиеца като жена, това може да ни затвори очите за други варианти. Не намеквам, че децата лъжат или че грешат, но само защото някой маскиран изглежда достатъчно женствен…

— …не означава, че непременно е жена — довършва Миньоне. — Може да е тактика за отклоняване на вниманието.

— Именно.

Напълно разумно е и всъщност е по-добра практика да не блокираш възможностите за разследване, но инстинктът ми подсказва, че търсим жена. Мъж би могъл да се облича като такава, но ще се изразява различно. Убийцата казва на децата, че сега вече са в безопасност; мъж би заявил, че ги спасява или им предоставя закрила. Мъжете са по-склонни да описват случващото се чрез действия, жените — чрез състояния.

И съдейки по начина, по който Симпкинс ни гледа, тя вече е стигнала до същото заключение, просто ни прекарва през ситото. Пример за това защо винаги научавам куп неща от Симпкинс, но никак не харесвам да работя с нея.

— Холмс е в болницата заедно с момчето — заявява Миньоне. — Не е била в стаята по време на прегледа, но когато докторът трябвало да прегледа слабините му, той получил паническа атака. Наложило се да му дадат успокоителни.

— Довършили ли са прегледа? — пита Едисън с гримаса.

Миньоне обаче клати глава:

— Нямало следи от външни травми, а и искали да спечелят доверието му. Завели го на скенер, за да оценят наличието на вътрешни травми и да са сигурни, че могат да изчакат, но иначе предпочитат да е буден и да им даде разрешение.

Едисън отпуска рамене.

— Нещо против да вляза в стаята на Мейсън? — питам. — Няма да пипам нищо, обещавам.

Вместо отговор Симпкинс ми подава чифт ръкавици.

Добре, значи може би ще мога да пипна нещо.

Едисън се влачи подире ми заедно с Миньоне.

Стаята на момчето е като излязла от списание. Тъй като сме официално тук, детективът играе ролята на наш надзорник по местопрестъплението, за да може, ако възникне проблем впоследствие, да се закълне, че няма подставени улики, не са взети или сменени вещи. Стените са боядисани на половинки — горната част е здрачна синева, долната — по-наситено, нощно синьо, разделени с бяла хартиена граница, покрита с цветни фигурки, които представят разнообразни професии. Виждам каубои, астронавти и доктори, различни видове военни. Леглото е пластмасово и ниско, с формата на анимационна ракета и като изключим вдлъбнатините, където е лежал малкият, и единия отметнат при ставането му ъгъл, сините чаршафи и одеяло са оправени идеално. Всичко в стаята е съвършено — като на снимка, по-скоро показно, отколкото функционално.

Нищо тук всъщност не подсказа „момче“.

Едисън отваря чекмеджетата на скрина, с лекота преравя с ръкавиците си пластовете съвършено сгънати и подредени по цветове дрешки. И дрешникът е съвършен като стаята, прозрачните кутии за съхранение на горната лавица елиминират възможността Мейсън да ги използва, за да крие нещо.

Децата обожават тайните; но пък не обичат да ги пазят. Децата искат да си казват всичко от игла до конец.

Екшън фигурките в кутията за играчки изглеждат почти недокоснати, но плюшените животни показват притеснителна степен на приличие — всички са облечени с панталонки. Има панталонки от дебело велпапе, има и, както ми се струва, кукленски дрешки, но са прикачени с телбод направо за плата на животните по много притеснителен издайнически начин. Едисън гримасничи, когато му ги показвам, но кима.

— Не може това да е всичко — заявява той.

— Може би не… — насочвам се към леглото, пъхам ръка зад таблата и усещам, че ръкавицата се приплъзва върху нещо с различна структура.

— Миньоне?

Детективът вдига апарата си и щраква няколко кадъра на леглото, преди и след като го издърпваме от ъгъла. Пластмасов джоб, досущ корица на папка, е залепен на дъската и пълен с парчета извънредно дебел картон.

Миньоне бавно сваля фотоапарата.

— Това хартиени кукли ли са?

— Да… — изваждам страниците от найлоновия джоб и ги разгръщам на пода. Личи, че са откъснати от книга. Семейство хартиени кукли, но бащата и двете деца са със закачени на тях панталони, отпред и отзад — не с приложените хартиени ъгълчета, а и тук — с телбод.

Куклата на майката е цялата зачертана с черен маркер, толкова е натискано и повтаряно, че черното е протекло и на места хартията е скъсана.

— Мамка му — мърмори Едисън и Миньоне кима още докато вдига апарата да направи снимки и на куклите.

— Не съм най-добрият в областта на детската психология, но това е съвсем очевиден знак за сексуално насилие, нали? — пита детективът.

— Да. Да, така е.

Едисън леко ме сритва в глезена.

— Смяташ, че Мейсън има досие в „Закрила на детето“, нали?

— Съвпада с досегашните случаи, а тези маркери — панталоните на играчките и хартиените кукли, и страстното зачерняне на майката — са толкова очевидни, че все някой трябва да е забелязал и да е докладвал.

— Каква е твоята теория, Рамирес?

За да си дам време да приключа с превръщането на мислите в думи, подреждам отново хартиените кукли и ги пъхам в джоба, а целия комплект давам на Миньоне.

— Според мен се е стигнало до инцидент. В неделното училище или на рожден ден на приятели. Може да е било случка в тоалетната, а може и да е разлято питие, но достатъчно сериозно, за да се наложи смяна на панталонките и възрастен да предложи помощ.

— Малко момченце, което се паникьосва до такава степен, когато някой трябва да му помогне да се преоблече, несъмнено ще предизвика въпроси — съгласява се Едисън.

— Може дори да е станало в училище. Някой е повикал родителите…

— Вероятно майка му — уточнява Миньоне. — Госпожа Джефърс не работи.

— …и разбира се, майката ще каже, че той просто си е срамежлив и като порасне, проблемът ще изчезне.

— Но който е задавал въпросите, все пак се притеснява и накрая прави доклад.

— Как обаче се стига от смътно подозрение до убийство?

— Докато не се свържем със социалните, не знаем дали е смътно — напомня Миньоне. — Може да са разследвали, дори да са направили преглед. Ако няма проникване или насиняване, насилието няма да е толкова очевидно.

— Знаеш ли, бях си домислила, че придобиването на нов член на екипа ще отърве вас с Едисън от този навик — провлачва Симпкинс от вратата. — Вместо това индоктринирате и други.

— Груповото мислене е мощен инструмент, ако не се прекалява — казвам мило.

Симпкинс не окуражава такава степен на независимост сред агентите си. От време на време с Вик спорят по темата, особено след като й се наложи да ни поеме за месец, докато той беше в болница.

— Това не е цялата ви теория — заключава след минута.

— Мисля, че трябва да търсим убиеца при социалните работници — признавам. — Когато родител малтретира сексуално дете, бащата обикновено е очевидното предположение, но този човек знае, че виновна е майката. Това е някой, който има достъп до докладите, най-малкото, може би дори до самите досиета. Някой в системата.

— Или такъв, който си партнира с някого в системата.

Едисън се размърдва с неудобство.

— Това би било проява на твърде голяма недискретност, агент Симпкинс. Човек, който сипе тайни толкова щедро, бързо стига до уволнение.

— Може би. Или пък сипе тайни само пред един човек.

— Дори ако случаят е такъв, все пак човекът е съучастник — посочвам. — Тези убийства вече са в новините; подробностите може да липсват, но имената са там. Дори ако онзи в системата не осъществява убийствата, несъмнено осъзнава, че хората не са случайни. Ако участва активно в това начинание или се опитва да защити партньор, в крайна сметка става съучастник на убиец.

— Ще видим — небрежно отвръща агентката. — Благодаря ви за съдействието, агенти. Вече сте свободни! — тя взима хартиените кукли от ръката на Миньоне и изчезва обратно в коридора.

Детективът я зяпа с объркан вид.

— Тя винаги ли…

— Да — отговаряме в унисон. Едисън ми се усмихва плахо и продължава: — Каквато и дума да търсиш, да, отговорът е винаги „да“.

— Държи си картите плътно до гърдите — обяснявам аз. — Не й харесват предположения, не обича така наричания от нея „тромав език“ и си мисли, че вербалната, отворена за всички комуникация, е признак на недисциплинираност. Сигурно те учудва, но тя е изключително добър агент с много висока резултатност.

— Аха.

— След като се срещне с Холмс и придобие по-ясна представа за случая, ще определи един от агентите си като основна свръзка с полицейското управление. Има много добри хора в екипа си.

Сребристите мустаци на Миньоне трепват; достатъчно гъсти са да е трудно да се прочете точното му изражение.

— Когато честността и лоялността се сблъскват, кое побеждава?

— Честността — отново говорим в синхрон — този път непреднамерено и затова с Едисън се обръщаме и се плезим един на друг, а Миньоне се разсмива.

— Срамота, че не можете да работите по случая. Разбирам — продължава припряно, вдигнал ръка, макар да не съм сигурна, че някой от нас се кани да възрази. — Просто е срамота.

Цялата съм настръхнала от желание да работя по случая, да избутам настрана всичко друго и да намеря онзи, който причинява всичко това, да узная кой е този човек, който толкова много го е грижа по толкова извратен начин…

Именно това вероятно е и причината да не ми е позволено да го направя.

Имало едно време момиченце, което се страхувало от ангели.

Някои от приятелите на тате я наричаха така: прекрасен ангел или просто — ангел. Мама също й викаше така, но спря още преди смъртта си. Един от мъжете дори имаше малка брошка с ангел, която винаги носеше на ризата си, между яката и рамото. Момиченцето се взираше в нея винаги, когато татко му взимаше парите. Казваше, че това е неговият ангел пазител.

Тя се опитваше да мисли за други работи, например за къщичката на дървото навътре в гората. Струваше й се много далечна и си мечтаеше да вземе одеяло и сак с дрехи и да избяга да живее там завинаги. Другите деца от квартала си играеха там, но тя не беше добре приета сред тях. А може би, ако просто върви и не спира, и върви все напред, накрая ще стига на някое ново място всеки ден и татко няма да успее да я намери? Но не беше способна да избяга. Без значение колко усърдно се опитваше да мисли за други неща.

Една нощ, докато се взираше в онази игла с ангела, на вратата горе се почука. В тази къща винаги се чуваше всичко — нямаше тайни. Всички гости застинаха. Нощем никога не се чукаше. Всички се бяха събрали. Чу се глас, който вика нещо — високо, но неясно заради музиката. Момиченцето не откъсваше очи от ангела.

Глъчката продължи и преди татко и приятелите му да се изправят, вратата на мазето се оказа разбита под ярко сияние, което създаваше ореоли на застаналите на прага. Мъжът с иглата се отдръпна от момиченцето и в паниката и хаоса един от приятелите на татко извади оръжие.

Момиченцето не обърна особено внимание на пистолета — той не беше предмет, който я е наранявал преди.

Вместо това гледаше една от новодошлите, която я приближи. Имаше тъмни къдрици, озарени от светлината. Жената приклекна до нея, прикри тялото на момиченцето, доколкото й беше по силите, но пистолетът остана в ръката й, насочен срещу приятеля на татко, докато онзи не пусна оръжието на мокета и не вдигна ръце във въздуха.

После жената взе одеяло и уви момиченцето в него, прегърна го здраво, но нежно. Очите й бяха мили и тъжни и тя милваше косата на малката, и шепнеше, че всичко ще бъде наред, че ще я закриля. Вече беше в безопасност. Тя даде на момиченцето мече, което да прегръща и в което да плаче, и остана при него дори когато партньорите й нахълтаха в мазето да изведат татко и всичките му приятели. Тате беше бесен и крещеше ужасни неща, но жената само прегръщаше момиченцето и прикри ушите й, за да не й се налага да слуша какво разправя баща й. Придружи я и в линейката, и после в болницата, и й каза, че ще се оправи.

Едно време имаше момиченце, което се страхуваше от ангели.

После то срещна ангел и вече не се боеше.