Малката Фадет

X

Ако реката не отделяше Силвине от Ландри — тя не беше особено широка, но на места бе дълбока, — той сигурно веднага щеше да се хвърли на врата на брат си, без да размисли. Но тъй като Силвине не го видя, има време да размисли как да го изтръгне от полусънното състояние и как да го убеди да се върне в къщи. Защото, ако клетият сърдитко откажеше да мине от другата страна на реката, можеше да избяга, а Ландри мъчно щеше да намери веднага брод или мостче, за да го настигне.

Ландри се запита как би постъпил в подобен случай баща му, който беше разумен и предпазлив за четирима. И си каза, че татко Барбо сигурно щеше да се приближи тихо, без да показва на Силвине колко е разтревожен, за да не се почувствува той неудобно, но и за да не помисли отново да им поднася такива неприятни изненади.

Затова започна да свири уж на косовете, както свирят овчарите, когато минават вечер из храсталаците. Силвине вдигна глава и като видя брат си, се засрами; той скочи бързо, надявайки се, че Ландри не го е забелязал. Но Ландри се престори, че току-що го вижда и му извика спокойно, защото реката течеше тихо — не можеше да заглуши гласовете им.

— Ей, Силвине, ти ли си? Какво правиш там? Чаках те цялата сутрин и като видях, че не се връщаш, дойдох да се разходя насам, докато стане време за вечеря. Надявах се, че ще се върнеш дотогава в къщи. Понеже се срещнахме, да се връщаме заедно. Хайде да се спуснем по реката — ти по онзи бряг, аз по този, и ще се срещнем при брода Рулет. (Този брод на реката се намираше при къщата на баба Фаде.)

— Да вървим — каза Силвине, като подхвана агнето; понеже го познаваше отскоро, то не беше свикнало да го следва.

Двамата братя се спуснаха надолу по реката, без да се поглеждат, защото се страхуваха да не издадат колко им е било мъчно, че са сърдити, и радостта си, че пак са заедно. От време на време Ландри се правеше, че нищо не е имало, и подхвърляше по някоя и друга дума. Запита го откъде е намерил сивото агънце, но Силвине не му обясни, защото не искаше да признае, че е бродил далеч от къщи. Като видя, че въпросът му е неприятен, Ландри го успокои:

— Ще ми разкажеш по-късно. Вятърът се усилва. Опасно е да вървим под дърветата. Добре, че започва да вали, бурята скоро ще стихне.

И си помисли: „Щурчето правилно ми предсказа, че ще го намеря, преди да завали. Това момиче наистина знае много повече неща от нас.“

И през ум дори не му мина, че близо четвърт час се бе разговарял с баба Фаде; в това време малката Фадет сигурно беше видяла Силвине. После изведнъж се сети, че сигурно е станало така, но все пак откъде можеше да знае Фадет какво го тревожи, след като я нямаше, когато той беше у тях. Вярно, че бе разпитвал всеки срещнат, докато отиваше към тръстиките, и някой би могъл да й каже; освен това тя беше любопитна, тъй че можеше да се е скрила и да е подслушвала.

Клетият Силвине пък се чудеше как да обясни лошото си държане към брат си и към майка си; той разбираше, че Ландри се преструва и не знаеше какво да каже, тъй като никога не беше лъгал и нищо не беше крил от брат си.

Когато премина брода, все още не беше намислил как да излезе от затруднението.

Щом се озова на другия бряг, Ландри го прегърна, и то много по-топло от друг път, но се въздържа и не го разпита нищо, защото видя, че на Силвине му е неудобно; отведе го в къщи, като бърбореше разни неща, без да споменава за това, което им беше на сърцето. Когато минаваха край къщата на баба Фаде, той потърси с поглед малката Фадет, искаше му се да й благодари, но вратата беше затворена и отвътре се чуваше само гласът на Скакалеца, който ревеше — баба му го беше натупала както всяка вечер, все едно дали си заслужаваше боя, или не. На Силвине му домъчня и той каза на брат си:

— Каква неприятна къща, вечно плачат и се бият! Вярно е, че няма по-лошо и по-опърничаво дете от Скакалеца, а пък Щурчето не струва и пукната пара. Но колко са нещастни тези деца, че си нямат нито баща, нито майка, а ги мъчи тая стара врачка, която е лоша и нищо не им прощава.

— Друго е в нашия дом — отговори Ландри. — Нито татко, нито мама са ни били някога и дори когато ни се карат за детските ни бели, карат ни се тъй кротко и добродушно, че съседите не ги чуват. Едни хора са щастливи, без да разбират щастието си, а малката Фадет, нещастна и вечно подритвана, все се смее и не се оплаква от нищо.

Силвине разбра упрека и се разкая за грешката си. Той страдаше още от сутринта и все искаше да се върне, но се срамуваше. Изведнъж му стана толкова мъчно, че заплака безмълвно. Но брат му го хвана за ръка и му каза:

— Силен дъжд идва, Силвине, да бягаме към къщи!

И те се затичаха; Ландри се мъчеше да разсмее Силвине, а той се насилваше да се развесели, за да му достави удоволствие.

Когато стигнаха до дома си, Силвине понечи да се скрие в плевнята — страхуваше се, че баща му ще се кара. Но татко Барбо не вземаше нещата толкова навътре като жена си, затова се задоволи само да се пошегува; а стрина Барбо, поучена предварително от мъжа си, се постара да не покаже тревогата, която беше изживяла. Докато тя сушеше пред огнището дрехите на близнаците, Силвине видя, че е плакала и че от време на време го поглежда неспокойно и тъжно. Ако бяха насаме, той щеше да й поиска прошка, щеше да й се погали и тя щеше да се успокои. Но баща му не обичаше такива лиготии и Силвине си легна веднага след вечерята, без да каже нищо, сломен от умора. Целия ден не беше ял нищо. След вечерята се почувствува като пиян; Ландри го разсъблече, сложи го да си легне и поседя до него, като му държеше ръката.

Щом Силвине заспа, Ландри се сбогува с родителите си и дори не забеляза, че майка му го целуна много по-топло от друг път. Той винаги беше смятал, че тя не го обича колкото брат му, но не ревнуваше, защото си казваше, че получава толкова любов, колкото заслужава. Подчиняваше се на участта си колкото от уважение към майка си, толкова и от обич към брат си, който повече от него имаше нужда от ласки и утешение.

На другия ден Силвине изтича до леглото на стрина Барбо още преди тя да стане и изля сърцето си, като й довери съжалението и срама си. Разказа й колко е нещастен не само защото са разделени с Ландри, но защото си въобразявал, че Ландри не го обича вече. Не можа да отговори на въпроса на майка си откъде му идват на ум такива неща, защото това беше като болест, срещу която той беше безсилен да се брани. Стрина Барбо го разбираше, макар че не го показа, защото женското сърце познава тези мъки; на самата нея неведнъж й беше докривявало, като виждаше как спокойно и смело изпълнява задълженията си Ландри. Но този път трябваше да признае, че ревността е лошо чувство, дори когато е предизвикана от силна обич, затова не насърчи Силвине. Накара го да почувствува колко много е наскърбил брат си и каква голяма добрина беше проявил Ландри, като не се оплака и не показа огорчението си. Силвине трябваше да признае, че брат му е по-добър от него. Обеща искрено да се излекува от лошите си чувства.

Помъчи се да изглежда спокоен и доволен, но макар майка му да изтри сълзите му, да изслуша жалбите му и да му отговори с разумни съвети, макар той да направи всичко, което беше по силите му, за да се отнася просто и справедливо към брат си, в сърцето му остана капка горчивина. „Брат ми — мислеше си той неволно — може да е по-добър от двама ни, както каза и нашата скъпа майка, но ако ме обичаше толкова силно, колкото го обичам аз, не би се подчинил.“ И той си припомни колко спокоен и почти безразличен изглеждаше Ландри, когато го намери на брега на реката. Спомни си също, че свиреше на косовете, докато го търсеше, а той искаше да се хвърли в реката. Вярно е, че когато напусна дома си, тази мисъл не му беше минала през ума, но после си помисли за това, защото смяташе, че брат му няма да му прости никога цупенето и пропуснатата среща. „Ако той ми беше нанесъл такава обида — мислеше си той, — никога не бих могъл да се утеша. Много ми е приятно, че ми прости, но все пак не можех да си представя, че ще го стори тъй лесно!“ И клетото момче въздишаше, като се бореше със себе си, и се бореше със себе си, като въздишаше.

Но тъй като бог винаги възнаграждава и помага на този, който пожелае да му угоди, до края на годината Силвине показа повече разум. Въздържаше се, не се караше и не се сърдеше на брат си, започна да го обича по-спокойно и понеже не се тревожеше непрекъснато, здравето му укрепна и той заякна. Баща му започна да му възлага повече работа, защото разбра, че колкото по-малко се вживява в чувствата си, толкова по-добре е за него. Но работата в къщи никога не е тъй тежка, както на чуждо място. Затова Ландри, който не жалеше сили, укрепна и израсна много повече от брат си тази година. Двамата ставаха все по-различни. Когато навършиха петнадесет години, Ландри изведнъж се превърна в хубав момък, а Силвине си остана красив юноша, по-тънък и по-блед от брат си. Сега вече никой не ги бъркаше и макар че си приличаха като двама братя, не личеше веднага, че са близнаци. Ландри, който се беше родил един час след Силвине, изглеждаше по-голям с година или две. Татко Барбо все повече го обикваше, защото, като истински селянин, уважаваше преди всичко силата и снажното тяло.