Малката Фадет

V

Силвине се залови за полите на майка си като малко дете и цял ден не се отдели от нея — говореше непрекъснато за Ландри и не можеше да мисли за друго, обхождаше всички местенца и кътчета, където имаха навик да ходят заедно. Вечерта отиде в Приш с баща си, който пожела да го придружи. Силвине искаше да целуне брат си колкото може по-скоро и не яде нищо от бързане. Представяше си как Ландри ще го посрещне, виждаше го мислено как тича срещу него. И Ландри горещо желаеше да полети срещу брат си, но дори не се помръдна от мястото си. Страхуваше се момчетата от Приш да не му се подиграват заради любовта към брат му, на която всички гледаха като на болест, ето защо Силвине го завари на масата — той ядеше и пиеше, сякаш вечно беше живял при семейство Кайо.

Като видя Силвине, Ландри потръпна от радост и ако не се беше сдържал, сигурно щеше да събори масата и стола, спускайки се да го прегърне колкото може по-скоро. Но не се реши, защото господарите му го гледаха любопитно; забавно беше да се види нещо ново — „особено природно явление“, както казваше местният учител.

Когато Силвине се спусна да го целува, облян в сълзи, и се притисна до него като птиче, което се гушва в гнездото до братчето си, за да се стопли, Ландри му се разсърди заради другите, макар сърцето му да преля от щастие. Той се мъчеше да се държи по-разумно от брат си и от време на време му правеше знаци да се въздържа — това изненада и много разсърди Силвине. Когато татко Барбо и татко Кайо седнаха да пийнат и да си поговорят, двамата близнаци излязоха — на Ландри му се искаше тайно да погали, да приласкае брат си. Но другите момчета ги наблюдаваха отдалеч, а Соланж, най-малката дъщеря на татко Кайо, хитруша и любопитна като сипка, ги проследи на пръсти чак до лещака; тя се спря сконфузено, когато я забелязаха, но не се върна, защото се надяваше да види нещо особено, колкото и да не й беше ясно какво чудно може да има в обичта между двама братя.

При все че спокойствието на Ландри го беше учудило, Силвине дори не помисли да го укорява, толкова се радваше, че е с него. На другия ден още рано-рано сутринта, щом татко Кайо го освободи от работа, Ландри се отправи към къщи, за да изненада брат си в леглото. Но Силвине, макар да беше по-сънлив от двамата, се събуди, щом Ландри влезе в градината, и изтича бос, сякаш някой му бе подсказал, че брат му идва. Това беше прекрасен ден за Ландри. Той се зарадва на семейството си, на родния си дом, защото сега завръщането в къщи беше награда за него. До пладне Силвине съвсем забрави мъката си. На закуска си каза, че ще обядва с брат си, но когато обедът свърши и си спомни, че вечерята ще бъде последното им ядене, стана неспокоен и помръкна. Той се грижеше за брат си, галеше го от все сърце, даваше му най-хубавите парчета от гозбата, коричките от хляба, сърцето на марулята, изчетка дрехите му, изчисти обувките му, като че ли Ландри ще заминава надалеч, като че ли му бе необходимо съчувствие; не се замисляше, че всъщност на него, Силвине трябва да съчувствуват, защото той страда повече от двамата.