Малката Фадет

VII

Ландри не можеше да отгатне тази ревност на брат си, защото по природа не беше ревнив. Когато Силвине идваше при него в Приш, той го водеше при големите биволи, при хубавите крави, при многобройните овце, за да види стопанството на татко Кайо. Защото Ландри се възхищаваше от всичко, без да завижда, с хубаво чувство; той обичаше земеделската работа и скотовъдството и му беше приятно, когато работата спори. Радваше се на чистата, загладена и лъскава кобила, която водеше на ливадата, вършеше всичко добросъвестно, не изоставяше, не пренебрегваше, не захвърляше с безразличие нито едно божие творение, което можеше да даде плод и да живее. Силвине гледаше на всичко това бездушно, чудеше се как може брат му да взема толкова присърце нещата, които за него не представляваха нищо. Беше му неприятно дори и казваше на Ландри:

— Ти обичаш повече тези големи биволи и вече не се сещаш за нашите малачета, които са тъй пъргави, тъй мили и кротки, когато са с нас, че се оставят да ги връзваш. Не ме питаш какво прави нашата крава, която дава толкова хубаво мляко! Горкичката, тя ме гледа толкова тъжно, като й нося ядене, сякаш разбира, че съм сам и иска да ме попита къде е брат ми!

— Вярно, че е хубаво животно — съгласяваше се Ландри, — но погледни тези тука! Чакай само да почнат да ги доят, никога не си виждал толкова мляко наведнъж!

— Може и така да е — казваше Силвине, — но обзалагам се, че млякото и маслото им не са тъй хубави както млякото и маслото на Брюнет, защото тревата на Близначницата е по-хубава от тукашната.

— Дявол да го вземе — възразяваше му Ландри, — струва ми се, че татко, стига да можеше, би разменил на драго сърце тръстиките край реката с хубавото сено на татко Кайо.

— Ами — вдигаше рамене Силвине, — дърветата сред тръстиките са много по-хубави от вашите, а колкото до сеното, може да е тънко, но когато го прибират, по целия път мирише на балсам.

Те се препираха така без причина, защото Ландри, разбира се, обичаше и техния имот, а Силвине не мислеше нито за техния, нито за чуждия имот, но мразеше Приш. Приказките си бяха обаче приказки, а налице беше едно дете, доволно, че работи, и друго едно, което не проумяваше как така брат му може да се чувствува спокоен и доволен, като не е с него.

Когато Ландри го водеше в градината на господаря си, ако, докато разговаряха, му се случеше да забрави думата си, за да откъсне някое изсъхнало клонче от присадено дръвче или да изскубе някой бурен, пораснал между зеленчуците, Силвине се сърдеше, че той мисли постоянно за работата си, вместо като него да изпива думите и дъха на брат си. Външно не показваше нищо, защото се срамуваше, че се обижда тъй лесно, но когато се разделяха, казваше:

— Хайде, за днес ти стига моето присъствие, може би ти дойдох до гуша и кой знае колко дълго ти се е сторило времето.

Ландри не разбираше нищо от тези укори. Но му домъчняваше и на свой ред той упрекваше брат си, че не желае или не иска да му обясни какво мисли.

Клетото дете ревнуваше Ландри от всичките му дребни задължения, но още повече го ревнуваше от хората, към които Ландри проявяваше привързаност. Той не можеше да понася Ландри да дружи и да се забавлява с другите момчета от Приш и като виждаше, че се грижи за малката Соланж, че я гали и забавлява, започваше да го упреква, че е забравил сестричката си Нанет, която според него била сто пъти по-сладка, по-чиста и по-обичлива от това отвратително момиче.

Но тъй като човек не може никога да бъде справедлив, когато сърцето му е изпълнено със завист, щом Ландри дойдеше в къщи, на него му се струваше, че той прекалено много се занимава със сестричката им. Започваше да го упреква, че обръща внимание само на нея и че с него му е отегчително и неприятно.

Най-сетне малко по малко започна да проявява такава взискателна и мрачна обич, че на Ландри му докривя и не му се искаше да го вижда често. Уморяваше се от вечните му укори, че се е примирил със съдбата си, като че ли Силвине щеше да бъде нещастен, дори ако брат му би бил малко по-нещастен от него. Ландри го разбра и се помъчи да му обясни, че прекалено силната любов измъчва другия, Силвине не пожела и да чуе накова нещо и сметна, че брат му проявява голяма грубост, затова му се разсърди и понякога минаваха цели седмици, без да отиде в Приш, макар да умираше от желание да се отбие там — проявяваше гордост, където всъщност нямаше място за гордост.

Така от дума на дума, от сръдня на сръдня, приемайки неприязнено всичко, с което Ландри искаше да го вразуми, клетият Силвине започна все повече и повече да се ядосва; от време на време му се струваше дори, че мрази любимия си брат, и една неделя избяга от къщи, за да не прекара деня с него, след като Ландри никога не бе пропускал нито една неделя, без да се върне в къщи.

Тази детска лошотия огорчи много Ландри. Той обичаше да играе и да буйствува, защото с всеки изминат ден ставаше все по-силен и по-подвижен. Във всички игри беше пръв, с най-гъвкаво тяло и най-точно око. Така че правеше известна жертва заради брат си, като изоставяше веселите момчета от Приш всяка неделя, за да стои в Близначницата — Силвине отказваше да отидат да играят на площада в Кос, както и да се разхождат. Силвине си бе останал дете тялом и духом и мислеше само как да обича единствено него и да бъде обичан по същия начин; искаше да се разхождат насаме по техните места, както казваше той, да обиколят кътчетата и скривалищата, където се бяха забавлявали с игри, вече неподхождащи на възрастта им: например да правят малки колички или воденици, примки за птички, къщички от камъни или ниви, големи колкото носна кърпа, които децата уж обработват, подражавайки в игрите си на орачите, сеячите, жетварите, косачите и други, като по този начин се учат едни други как да берат плодове и как да обработват земята през цялата година.

Тези забавления вече не се нравеха на Ландри, който сега работеше истински и предпочиташе да кара голяма кола с шест вола, отколкото да впряга кучето в малка количка. Доставяше му по-голямо удоволствие да се бори със силните селски момчета и да играе на топка, защото беше сръчен и улучваше топката от трийсет стъпки. Когато Силвине се съгласяваше да отиде там, вместо да играе, се пъхваше в някое ъгълче и мълчаливо се измъчваше, като гледаше, че Ландри играе весело и с увлечение.

Най-сетне Ландри се беше научил да танцува в Приш и макар да беше позакъснял с това, защото Силвине не искаше да танцува, играеше вече не по-лошо от младежите, които започват да танцуват, щом проходят. Минаваше за добър танцьор в Приш и при все че още не му доставяше удоволствие да целува момичетата след всеки танц, както беше обичаят, беше доволен, защото поне външно се показваше не дете, а мъж, и дори му се искаше те да му правят малко фасони, както на големите мъже. Но момичетата не му отказваха целувка, а по-големите дори го прегръщаха, смеейки се, и това му беше неприятно.

Силвине го беше видял веднъж да танцува и много се ядоса. Едва се сдържа, като видя, че целува една от дъщерите на татко Кайо и плака от ревност — каза си, че това с неприлично и нехристиянско.

Тъй че всеки път, когато жертвуваше забавленията си заради любовта към брат си, Ландри не прекарваше приятно неделния ден; въпреки това никога не пропускаше нито един празник, смятайки, че Силвине ще му благодари за това, и не съжаляваше, че е доставил удоволствие на брат си. Ето защо, като видя, че брат му, който през цялата седмица бе търсил повод да се скара с него, е излязъл от къщи, за да не си проговорят, на свой ред се огорчи и за пръв път, откакто бе напуснал семейството си, заплака и отиде да се скрие, защото се срамуваше да покаже мъката си пред родителите си и да ги разтревожи.

Ландри имаше много повече право да ревнува от Силвине. Майка им повече обичаше Силвине и дори татко Барбо, макар че тайно предпочиташе Ландри, проявяваше по-голямо внимание и угаждаше повече на Силвине. Клетото дете, всички го глезеха и се страхуваха да не го огорчат, защото беше по-слабо и по-неразумно. Беше галеник на съдбата, защото той си оставаше в къщи, а брат му се беше отделил и тъгуваше по дома си.

За пръв път добрият Ландри премисли всичките тези неща и си каза, че брат му е несправедлив към него. Дотогава той се беше въздържал от добрина да го укорява или по-скоро да го обвинява, защото упрекваше сам себе си, че е по-здрав, по-усърдно работи и повече обича да се забавлява, а не умее да говори любезни думи и да засвидетелствува внимание като брат си. Този път обаче на можа да открие у себе си никаква грешка, защото за да дойде този ден в къщи, се беше отказал от лова на раци, за който момчетата от Приш бяха приказвали цялата седмица и му бяха обещали чудесно прекарване. Така че той беше устоял на голямото изкушение, а на тази възраст това не е малко. След като се наплака, притихна и се вслуша; близо до него някой плачеше и нареждаше, както правят селските жени, когато им е много тежко. Ландри позна майка си и изтича при нея.

— Ох, боже мили — ридаеше тя, — защо ме мъчи така това дете! То ще ме умори!

— Майко, аз ли ти създавам грижи — извика Ландри и се хвърли на шията й. — Ако съм виновен, накажи ме и не плачи повече! Не знам с какво съм те ядосал, но, моля те, прости ми!

И майката разбра, че Ландри не е с толкова студено сърце, както си мислеше тя. Целуна го горещо и без сама да мисли какво говори, толкова й беше мъчно, му разказа, че Силвине, а не той я измъчва. Че по-рано е съдила Ландри несправедливо, сега обаче осъзнала грешката си, но се страхувала, че Силвине ще обезумее, безпокояла се, защото той излязъл, без да яде, още от ранно утро. По обед го видели край реката и стрина Барбо си мислеше, че може да се хвърли и да се удави.