Малката Фадет

XVIII

Ландри се ядоса, че Фадет непрекъснато му се изпречва на пътя. Но понеже тя изглеждаше много нещастна, я съжали и я заговори:

— Щурче, нима ти плачеш така? Да не би някой да те е набил или да те е подгонил, та плачеш й се криеш тук?

— Не, Ландри, никой не ми е додявал, след като ти така храбро ме защити, пък и аз не се страхувам от никого. Скрих се да си поплача и това е. Защото няма нищо по-глупаво от това да си показваш мъката пред другите?

— Че за какво ти е толкова мъчно? Да не е заради днешните разправии? И ти имаш малко вина за тях, но хайде, утеши се и вече не се излагай така.

— Защо ми говорите така, Ландри. Каква вина имам аз. Нима е обидно, че ви поканих да танцувате с мен, нима аз съм единственото момиче, което няма право да се забавлява като другите.

— Не става дума за това, Фадет, аз не ви упреквам, че сте пожелали да танцувате с мене. Направих каквото пожелахте и се държах с вас както трябваше да се държа. Вашата вина е по-далечна и тя не се отнася до мене, а до самата вас, и вие знаете, че е така.

— Не, Ландри, както е вярно, че обичам бог, така е вярно, че не разбирам каква грешка мога да имам. Никога не съм мислила за себе си и ако се упреквам за нещо, то е само, че ви причиних неприятности, без да искам.

— Да не говорим за мен, Фадет, аз не се оплаквам от нищо. Да говорим за вас. Понеже вие си мислите, че нямате грешки, искате ли приятелски и откровено да ви кажа за какво сте виновна?

— Да, Ландри, кажи ми! Ще приема думите ти като най-голяма награда или като най-голямо наказание за доброто или злото, което съм ти причинила.

— Добре тогава, Фаншон Фаде, понеже говориш разумно и за първи път в живота ти те виждам кротка и сговорчива, ще ти кажа защо никой не те тачи като шестнадесетгодишна девойка, както се полага на всяко момиче. В тебе няма нищо моминско, ти изглеждаш и се държиш като момче. Не се грижиш за себе си. Не си чиста, не си прилично облечена. Сама се правиш грозна с дрехите и приказките си. Знаеш добре, че децата те наричат с много по-грозно име от прякора Щурче. Наричат те Мъжкарана. Да не мислиш, че е случайно на шестнадесет години да приличаш на момче? Катериш се по дърветата като котка, а като яхнеш кон без юзда и седло и препуснеш, си същински дявол. Добре е да си силна и гъвкава, добре е да не се страхуваш от нищо, но това по-подхожда на мъжете. Прекален светец и богу не е драг, а ти като че ли все искаш да те забелязват. А щом те забележат, започват да те закачат и викат подир тебе като след вълк. Ти си остроумна и отговаряш със злобни шеги, които разсмиват онези, за които не се отнасят. Хубаво е човек да бъде по-остроумен от другите, но щом покажеш това, печелиш си врагове. Ти си любопитна и щом се добереш до чужди тайни, захвърляш ги грубо в лицата на хората, щом нещо те докачат. Това ги кара да се страхуват от тебе, а всички мразят хората, от които се страхуват, и им отвръщат с повече злини, отколкото те са им направили. Най-сетне не зная дали си магьосница или не, но мисля, че разбираш разни работи и дано да нямаш спогодба със злите духове. Мъчиш се да се показваш такава, за да уплашиш онези, които те ядосват, и с това винаги си печелиш лошо име. Ето това са грешките ти, Фаншон Фаде, и заради тези грешки хората ти имат зъб. Размисли и ще видиш, че ако се постараеш да приличаш малко на другите, хората ще започнат да гледат с по-добро око на тебе, макар че си повече от тях.

— Благодаря ти, Ландри — отговори Фадет много сериозно, след като изслуша благоговейно думите му. — Ти ми каза почти всичко, в което ме укоряват, но ми го каза много по-любезно и загрижено, отколкото другите. А сега искаш ли да ти отговоря? Ако си съгласен, седни за малко при мене.

— Мястото не е никак приятно — каза Ландри, който не се смущаваше от това, че ще закъснее с нея, но все си мислеше за лошите магии, в които я обвиняваха, че прави на доверчивите.

— Мястото ти се струва неприятно, защото на вас, богаташите, мъчно ви се угажда. Трябва ви мека трева, за да седнете, понеже можете да избирате в ливадите и градините си най-хубавите места и най-дебелата сянка. Но тези, които нямат нищо, не са така придирчиви пред добрия господ и подлагат под главата си първия камък, който им попадне. Бодлите не бодат краката им и където и да попаднат, те виждат само хубави и приятни неща на небето и на земята. Няма лошо място, Ландри, за тези, които познават добродетелта и красотата на всички божии творения. Без да съм магьосница, аз зная каква полза има и от най-малките тревици, които ти тъпчеш с крака, а като зная за какво могат да послужат, гледам ги и те ми казват нещо и с мириса, и с вида си. Казвам ти това, Ландри, за да те науча и на друго нещо, което се отнася колкото до човешките души, толкова и до цветята в градините и до къпините в каменоломните; хората често презират онова, което им се струва грозно и лошо, и по този начин се лишават от спасителни и благотворни за тях неща.

— Не ми е много ясно какво искаш да кажеш — забеляза Ландри и седна до нея.

Те постояха малко безмълвни, защото Фадет имаше крилата мисъл, която Ландри не можеше да следва. Въпреки че се беше пообъркал, той неволно слушаше с удоволствие тази девойка, защото никога досега не беше чувал тъй нежен глас и тъй добре изказани мисли като гласа и думите на Фадет в този миг.

— Слушай, Ландри — продължи тя, — аз заслужавам повече съжаление, отколкото укор, и ако имам някаква вина към себе си, то съвсем не съм виновна към другите, а ако хората бяха справедливи и разумни, щяха да оценят повече доброто ми сърце, отколкото грозното ми лице и лошите ми дрехи. Размисли или аз ще ти кажа, ако не знаеш с каква съдба съм дошла на този свят. Няма да ти разправя нищо лошо за клетата си майка, която всички укоряват и обиждат, защото тя не е тук да се защити, а и аз самата не мога да я защитя, понеже не зная какво зло е направила и какво я е подтикнало да го извърши. Е, добре, всички са тъй лоши, че едва майка ми ме беше изоставила, и аз все я оплаквах горчиво, при най-малко спречкване в играта, за всяка дреболия, която биха си простили помежду си, децата ме обвиняваха за грешката на майка ми и ме караха да се срамувам от нея. Може би някои благоразумно момиче би млъкнало, смятайки, че е по-добре да не защитава майка си и да остави да я обиждат, за да не обиждат него. Но аз не можех да постъпя така. Това беше по-силно от мен. Майка ми си е моя майка, каквото и да е направила, и все едно дали някога ще я намеря или никога няма да чуя да се говори за нея вече, винаги ще я обичам от цялото си сърце. Затова, когато ми казват, че съм дъщеря на уличница и казармена лавкаджийка, аз се ядосвам не заради себе си, знам, че това не е обида, защото не съм извършила нищо лошо, ядосвам се заради клетата си мила майка, която съм длъжна да защитавам. И тъй като нищо не зная и не мога да я защитя, аз си отмъщавам заради нея, като казвам на другите истините, които си заслужават, и им показвам, че не струват повече от тази, която замерят с камъни. Ето защо разправят, че съм любопитна и безсрамна, когато науча тайните им и ги разпространя. Вярно че добрият бог ме е създал любопитна, ако е любопитство да искаш да разгадаваш загадките. Но ако с мен се държаха добре, по човешки, аз дори не бих помислила да задоволявам любопитството си за сметка на ближния. Бих се задоволила да изуча тайните, които ми преподава баба ми — как да лекувам човешкото тяло. Цветята, тревите, камъните, буболечките, тайните на природата щяха да ми бъдат достатъчни, за да се занимавам и да се забавлявам, аз, която обичам да бродя и да тършувам навсякъде. Щях да стоя винаги сама, без да зная какво е скука, защото най-голямо удоволствие ми доставя да скитам из затънтени места и да мисля за сума неща, за които не съм чувала да говорят хора, които се мислят много осведомени и умни. Ако понякога ми се е искало да се сближа с хората, то е, защото съм се стремяла да правя услуги с незначителните си познания, на които ме е научила баба ми и които и тя прави често, без нищо да каже. Е, добре, вместо да ми благодарят любезно, всички тези деца, мои връстници, чиито рани и болести лекувам и на които казвам лекарствата си, без нищо да им искам, те се отнасят към мене като към магьосница и онези, които смирено са идвали да ми искат помощ, когато са били в нужда, по-късно при пръв удобен случай ми говорят глупости.

Винаги ме е дразнило и бих могла да им отмъстя, защото, както знам да правя добро, така мога да правя и зло, но никога не съм се възползувала от това. Аз не зная какво е злопаметност и си отмъщавам само на думи, защото се успокоявам, като кажа нещата веднага, както ми са на устата; след това изобщо не мисля за нищо и прощавам, както бог е заповядал. А колкото до това, че не се занимавам с външността си и се държа лошо, то би трябвало да покаже на всички, че не съм толкова луда да се мисля за хубава, след като съм грозна и никой не ме поглежда. Казвали са ми го често, за да не се заблуждавам. А като виждам колко груби и презрителни са хората към тези, които бог е онеправдал, доставям си удоволствието да не им се нравя, утешавайки се от мисълта, че в лицето ми няма нищо, което да отблъсне добрия бог и моя ангел-пазител, които никога не биха ме укорили за това, както и аз самата не се укорявам. Освен това, аз не съм като тези, които казват; „Ето една гъсеница, какво грозно животно! У, колко е грозно! Я да го убия!“ Аз не стъпквам клетото божие създание и ако гъсеницата падне във водата подавам й лист за да се спаси. Затова разправят, че съм обичала лошите животни и съм била магьосница, защото не обичам да мъча жаби, да късам краката на оси, да заковавам живи прилепи към дърветата. Клето животинче — му казвам аз, — ако трябва да убиват всеки, който е грозен, не бих имала повече от теб право да живея.