Малката Фадет

VIII

Мисълта, че Силвине може да се самоубие, се промъкна неволно в главата на Ландри, както мухата, без да иска, се промъква, и той се спусна да търси брат си. Беше му много мъчно, докато тичаше, и си казваше: „Може би майка ми е имала право да ме укорява, че съм със студено сърце. Но сега на Силвине сигурно му е много мъчно, щом може да причини такава болка на клетата ни майка и на мен.“

Той преброди всички кътчета, но не намери брат си, викаше го, но не получи отговор, разпита всички, които срещна, никой нищо не знаеше. Най-сетне се озова при ливадата с тръстиките и навлезе сред тях, защото си спомни едно местенце, което Силвине много обича. Там реката се врязваше в земята и беше изкоренила две три елхи, чиито корени стърчаха над водата. Татко Барбо не ги изтръгна. Остави ги така, с натрупаните буци пръст, за да поддържат почвата; това му беше добре дошло, защото водата всяка зима правеше големи бели в тази местност и всяка година подяждаше по малко от ливадата му.

Ландри се доближи до „лъката“ — така наричаха брат му и той това място от ливадата. Но преди още да стигне до завоя, където бяха направили стъпала от чимове, подпрени с камъни и корени, излезли над почвата, той скочи във вдлъбнатината; само така би могъл да намери брат си сред клонаците и високите треви.

Вмъкна се там с тревожно сърце, защото от ума му не излизаха думите на майка му, която му беше внушила, че Силвине е в състояние да се самоубие. Ландри преброди много пъти листака, измачка тревите, като викаше Силвине и подсвиркваше на кучето, което сигурно го беше последвало, защото през целия ден никой не го беше виждал.

Напразно, скоро разбра, че е сам. Но тъй като той не обичаше да оставя недовършена започнатата работа и винаги знаеше какво да направи, огледа хубаво бреговете, дано да открие следи или някое необичайно свличане на пръстта. Тъжно и неприятно му беше да търси, защото от един месец не беше идвал тук и макар да познаваше мястото на пръсти, все пак бяха станали някои промени. Целият десен бряг беше обрасъл с трева и дори в лъката тръстиките и трънаците бяха избуяли тъй гъсти, че беше невъзможно да се открие каквато и да е следа. Все пак, обикаляйки нагоре-надолу, Ландри най-сетне зърна кучешки стъпки и дори едно местенце с отъпкана трева, където Фино сигурно бе лежал, свит на кълбо. Той се замисли и пак се върна да изследва брега. Стори му се, че е открил прясна диря, като че ли някой беше скачал или се бе плъзнал оттам; макар че не беше ясна и можеше да е прокарана от някой от водните плъхове, които ровят, дълбаят, гризат тревата по тези места, той се изплаши и краката му се подкосиха; падна на колене, като за молитва. Остана така за малко безсилен, без да се реши да сподели с някого голямата си мъка, загледан със замрежени от сълзи очи в реката, сякаш й искаше сметка какво е направила с брат му. А тя си течеше спокойно, подскачаше по клонките, надвиснали над нея и докосващи водите й, и отминаваше надолу, ромолейки, сякаш се смееше или скришом се подиграваше на някого. Клетият Ландри се отдаде напълно на мрачните си мисли и почти изгуби свяст, макар една дребна следа всъщност да не значеше още нищо.

„Тая лоша река, която не ми казва нито дума — мислеше си той — и която е в състояние да ме остави да плача безкрайно, без да ми върне брат ми, точно тук е най-дълбока и откакто подяжда ливадата, в нея са нападали толкова много шушулки и толкова много листа, че ако някой влезе там, никога не би могъл да излезе. Боже мой, възможно ли е клетият ми брат да лежи там, на дъното, на две крачки от мен, без да мога да го видя, без да мога да го намеря в клоните и тръстиките, дори ако се опитам да сляза там.“

И той започна да оплаква брат си и да го упреква; никога през живота си не бе изпитвал тъй дълбока скръб. Най-сетне му хрумна да отиде да се посъветва с една вдовица, която всички наричаха баба Фаде; тя живееше до тяхната ливада, съвсем близо до брода. Тази жена нямаше нито земя, нито имот, а само една градинка и малка къща, но не ходеше да работи чуждо, защото познаваше добре човешките болки и мъки и при нея отвсякъде се стичаха хора за съвети. Тя лекуваше с неизвестни средства рани, навяхвания и осакатявания и изобщо всички смятаха, че знае много, защото лекуваше болести, от които хората не бяха боледували, например изтърсвания или изпадане на коремното було — аз никога не съм вярвал на тези неща, както не вярвам особено и на това, което говореха за нея: че можела например да накара млякото на млада дойна крава да премине в стара и лошо хранена крава.

Колкото до хубавите церове, които приготвяше и прилагаше при простуда и които ние наричахме запарки, или за лапите, които слагаше върху наранени и изгорени места, или за настойките срещу треска, истината е, че си заслужаваше парите и умееше да лекува много болести, които никой лекар не би могъл да изцери с лекарствата си. Поне тя така разправяше и спасените от нея, разбира се, предпочитаха да й вярват.

Тъй като на село никой не може да бъде многознаен и да не минава за магьосник, мнозина мислеха, че баба Фаде знае много повече неща, отколкото признава, и дори й приписваха дарбата да намира загубени неща, а даже и хора. И понеже беше много умна и умееше да помага в затрудненията, заключаваха, че би могла да се справи и при изключителни случаи.

Децата слушат охотно всякакви приказки и Ландри също бе чувал да разправят в Приш, където хората са много по-доверчиви, отколкото в Кос, че като хвърлела някакво зърно във водата и изричала някакви думи, баба Фаде можела да намери трупа на удавник. Зърното плувало във водата и спирало там, където е трупът. Мнозина вярват, че нафората притежава същото свойство, затова във всички воденици държат нафора. Но Ландри нямаше нафора, а баба Фаде живееше много близо до ливадата с тръстиките; когато човек тъгува, не му мисли много-много.

Той изтича до къщата на баба Фаде и й разказа мъката си, като я помоли да дойде с него до реката, за да провери с нейното биле жив ли е, или мъртъв брат му.

Но баба Фаде, която не обичаше да я превъзнасят за такива неща и не проявяваше дарбите си за нищо, му се скара и грубо го изгони, още повече че я беше яд, защото на времето вместо нея викаха баба Сажет да изражда децата в Близначницата.

Ландри, който беше малко горд, при друг случай щеше да възрази или да се разсърди, но сега му беше много мъчно, та не каза нито дума, а се върна при реката, решил да я претърси, макар че не можеше нито да се гмурка, нито да плува. Като вървеше, навел глава, загледан в земята, някой го тупна по рамото; той се обърна и видя внучката на баба Фаде, която всички в този край наричаха малката Фадет1, било защото така й беше името, било защото я смятаха и нея малко за магьосница. Знае се, че нощните духове, които другаде наричат блуждаещи огънчета, са мили и много хитри дяволчета. В нашия край наричат така и самодивите, в които вече никой не вярва. Но дали името Фадет означаваше малка фея или дяволче, все едно, тъй като всеки, който я видеше, можеше да я сметне за мъничък нощен дух, толкова дребничка, слабичка и дръзка беше. Тя обичаше да се надсмива, беше бъбрица, лека като пеперуда, любопитна като червеношийка и черна като полско щурче.

Като сравнявам малката Фадет с полско щурче, трябва да ви кажа, че тя не беше хубава, защото клетото полско щурче е по-грозно от домашните щурчета. И все пак, ако като дете сте играли с някое щурче и сте го ядосвали, а то е свирело в дървената ви обувка, ще си спомните, че никак не изглежда глупаво и по-скоро предизвиква смях, отколкото гняв. Тъй че и децата от Кос, които не са по-глупави от другите, винаги откриват приликите и правят сравнения; те наричаха малката Фадет щурче, когато искаха да я ядосат, а понякога и от приятелско чувство, защото малко се страхуваха от хитростта й, но не я мразеха — тя им разказваше най-различни приказки и умееше да измисля нови игри.

От всички тези обяснения щях да забравя да кажа името, което тя беше получила при кръщенето си и което по-нататък може би бихте пожелали да узнаете. Тя се наричаше Франсоаз, а баба й я наричаше Фаншон.

Понеже открай време между хората от Близначницата и баба Фаде имаше свади, близнаците не разговаряха с малката Фадет и я избягваха; никога не играеха нито с нея, нито с малкия й брат Скакалеца, който беше по-слаб и по-хитър и от нея, постоянно се държеше за полите й и се сърдеше, когато тя тичаше и не го дочакваше; тогава, ядосан от подигравките й, я замеряше с камъни, по този начин и той неволно я ядосваше, защото по природа тя всъщност беше весела и обичаше да се смее. Но всички мислеха толкова лоши неща за баба Фаде, че някои хора, като татко Барбо например, си въобразяваха, че дружбата с Щурчето и Скакалеца може да донесе нещастие. Въпреки това близнаците й говореха, защото не бяха срамежливи, и малката Фадет не пропускаше случая да им подхвърля разни закачки и смешки, щом ги видеше.