Малката Фадет

VI

Седмицата изтече, без нищо да се промени. Силвине ходеше при Ландри всеки ден; Ландри се спираше за малко при него, когато се прибираше откъм Близначницата. Ландри все повече привикваше с ежедневието, Силвине не искаше да се покори на съдбата и броеше дните и часовете като мъченик.

Само Ландри можеше да вразуми брат си. Майка им го помоли да го утеши. Защото с всеки изминат ден клетото дете тъгуваше все повече и повече. То вече не играеше, не работеше, ако не го насилват, разхождаше сестричката си, почти без да й продумва, не помисляше дори да я забавлява, само я пазеше да не падне и да не се удари. А когато не го гледаха, се криеше сам, тъй че да не могат да го намерят. Мушкаше се във всички дупки, през всички плетища, във всички долчинки, където си бяха бъбрили и играли с Ландри; сядаше по дънерите, където бяха седели заедно, топеше краката си в поточетата, където бяха шляпали като патенца. Приятно му беше, когато намереше някоя пръчица, издялана от Ландри, камъчетата, които той беше щракал като кремък или ги беше хвърлял във водата. Събираше ги и ги криеше в хралупата на някое дърво или под шушулките; от време на време идваше, изваждаше ги и ги гледаше като скъпоценности. Живееше със спомени, все търсеше миналото щастие. За другиго това не би било нищо, но за него беше всичко. Не се сещаше дори за бъдещето, нямаше смелост да мисли и за дните, които преживяваше. Живееше само с миналото, линееше от постоянни мечти.

Понякога му се струваше, че чува и вижда брат си, разговаряше с него сам, въобразяваше си, че той му отговаря. Или пък заспиваше там, където е, и го сънуваше, а когато се събудеше, плачеше, че е сам — надяваше се, че ако се умори, мъката му ще намалее.

Веднъж, като се луташе из сечището Шампо, попадна на едно от онези ручейчета, които избликват от гората, когато вали дъжд; сега го беше почти пресъхнало; Силвине намери една воденичка — децата в нашия край правят такива воденички и ги нагласят тъй добре, че се въртят по течението на потока и оцеляват, докато други деца ги счупят или придошлите води ги отнесат. Тази воденичка беше здрава и запазена и стоеше там повече от два месеца, понеже мястото беше пусто и никой не я беше видял, за да я разруши. Силвине си спомни, че брат му я беше направил, като се зарече да дойде пак да я види; после я бяха забравили, защото направиха много такива воденички и на други места.

Силвине й се зарадва сега, отнесе я малко по-надолу, където ручейчето се бе отдръпнало, за да я види как се върти и да си припомни колко щастлив беше Ландри, когато тя се задвижи. После я остави там; каза си, че още първата неделя ще дойде да я види с Ландри, за да му покаже как е устояла и как се е запазила, защото е била добре направена.

Но не можа да се въздържи да не се върне сам тук още на другия ден — воловете, дошли на водопой след утринната паша на сечището, бяха утъпкали брега на ручея. Воденичката беше смазана тъй, че нямаше и следа от нея. Домъчня му, въобрази си, че някакво нещастие ще се случи този ден на брат му и изтича чак до Приш, за да се убеди, че всичко е наред. Но тъй като беше забелязал, че Ландри не обича да го среща през деня от страх да не разсърди господаря си, че се отвлича от работата, той се задоволи да го погледа отдалеч, без брат му да го види. Срамуваше се да признае защо е дотичал тук и се върна, без да каже никому дума и без да спомене за това по-късно.

Той все повече побледняваше, спеше лошо и почти не ядеше; майка му се тревожеше, чудеше се как да го успокои. Взе го със себе си на пазар, прати го на панаир с баща му и с вуйчовците му, но Силвине не се интересуваше от нищо, нищо не го забавляваше и татко Барбо, без да споменава за това в къщи, се опита да убеди татко Кайо да вземе двамата близнаци на работа. Татко Кайо обаче му отговори напълно разумно:

— Дори да предположим, че взема двамата за известно време, няма да е за дълго, защото там, където е необходим един ратай, няма нужда от двама за хора като нас. В края на годината все ще трябва да настаните единия другаде. А не виждате ли, че ако Силвине отиде на чужда работа, няма все да мисли, а ще се подчини на съдбата си смело като брат си. Рано или късно все ще се стигне до това. Може би няма да го дадете там, където ви се иска, тъй че ако двете деца се виждат от седмица на седмица или от месец на месец, по-добре е отсега да свикнат да не бъдат непрекъснато заедно. Бъдете разумен, драги приятелю, и не обръщайте толкова внимание на едно дете, което жена ви и другите деца прекалено много глезят. Най-трудното вече е направено и вярвайте ми, той ще свикне, ако не отстъпите.

Татко Барбо трябваше да се съгласи и си призна, че Силвине колкото по-често виждаше брат си, толкова по-голямо желание имаше да бъде с него. Затова си обеща на следващия Ивановден да го даде на работа, та като вижда по-рядко Ландри, да свикне най-сетне с раздялата и да заживее като другите, а не обичта му да се превръща в треска, в болест.

Не каза нищо на стрина Барбо, защото тя щеше още при първата дума да се облее в сълзи. Тя твърдеше, че Силвине е способен да се погуби и татко Барбо се чудеше как да се справи с това положение.

Бащата, господарят и майката съветваха непрекъснато Ландри и той все се мъчеше да вразуми клетия си брат. Силвине не възразяваше, обещаваше всичко, каквото му искаха, й не можеше да се овладее. Към мъката му се примесваше и нещо друго, което той таеше дълбоко в сърцето си, защото се чудеше как да го обясни — страшна ревност към Ландри. Радваше се повече от когато и да било, като виждаше как всички го уважават и как новите му господари се отнасят към него като към тяхно дете. Но от друга страна се натъжаваше и огорчаваше, виждайки, че Ландри много държи на тези нови приятелства. Не можеше да търпи, когато само при една кротка дума на татко Кайо Ландри веднага се спуска да изпълни желанието му, като оставяше майка, баща и брат; той гореше от желание да изпълни по-скоро дълга си, вместо да засвидетелствува любов към близките си; проявяваше послушание, каквото Силвине никога не би могъл да прояви.

Клетото дете се измъчваше от тези нови чувства — струваше му се, че само той обича и че не отговарят на любовта му, че сигурно така е било открай време, ала той не го е съзнавал или брат му е охладнял, защото е срещнал другаде хора, които повече му подхождат и повече му се нравят.