Малката Фадет

XI

След случката край реката Ландри си спомняше с известна тревога обещанието, което беше дал на малката Фадет. В оня миг на тревога той й беше обещал от името на баща си и майка си всичко най-хубаво в Близначницата. Но като видя, че татко Барбо не обърна внимание на цупенето на Силвине и не прояви кой знае какво безпокойство, започна да се бои, че когато Фадет дойде да иска възнаграждението си, баща му може да я изпъди, като се подиграе с многознайността й и с думата, която й е дал Ландри. Ландри се срамуваше от този страх и след като мъката му се разсея, започна да вярва, че в цялата работа е имало магия. Не беше сигурен дали малката Фадет не му се е подиграла, но смяташе, че има защо да се съмнява; чудеше се как да докаже на баща си, че е постъпил правилно, като е обещал да изпълни обещанието й. От друга страна, не можеше да се откаже от думите си, защото се беше заклел.

Но колкото и удивително да беше, нито на другия ден след тази случка, нито до края на месеца, нито по-късно се чу нещо за малката Фадет в Близначницата или в Приш. Тя не се яви у татко Кайо, за да потърси Ландри, нито у татко Барбо, за да си поиска обещаното, и когато Ландри я зърнеше далеч в полето, не се приближаваше до него, нито пък му обръщаше внимание, което не й беше присъщо, защото тя тичаше след всички било от любопитство, било за да се посмее, било за да си поиграе или да се закачи с тези, които бяха в настроение, или за да нахока и да подиграе тези, които бяха начумерени.

Къщата на баба Фаде беше близо до Приш и до Кос, тъй че беше невъзможно Ландри да не се среща с малката Фадет. Пътят не беше особено широк, ето защо трябваше да се здрависат или да си кажат по някоя дума, когато се разминават.

Една вечер малката Фадет се връщаше с гъските си, следвана както винаги по петите от Скакалеца, а Ландри беше ходил да прибере конете от ливадата и сега ги водеше към Приш; двамата се срещнаха по пътеката, която се спуска от Кроа де Босон към брода Рулет, така че нямаше как да избягнат срещата. Ландри се изчерви от страх, че Фадет може да поиска от него да изпълни думата си и за да й попречи, яхна една от кобилите и я пришпори; всички коне обаче бяха спънати и не можа да препусне. Като се озова съвсем близо до Фадет, Ландри не посмя да вдигне очи и се престори, че се извръща, за да види дали жребчетата идват. Когато отново я погледна, тя го беше подминала, без да промълви нито дума. Не беше сигурен дори дали му е обърнала внимание и дали бе пожелала с поглед или усмивка да му каже „здравей“. Видя само Жане Скакалеца, който, какъвто си беше опърничав и лош, запрати камък в краката на коня му. На Ландри много му се искаше да му плесне един с камшика, но се страхуваше да спре, защото щеше да се наложи да разговаря със сестра му; той се направи, че не забелязва нищо, и си отиде, без да се обръща.

Ландри се държеше почти по същия начин винаги когато срещнеше Фадет. Полека-лека той се окуражи и започна да я поглежда; защото колкото повече растеше и поумняваше, толкова по-глупава започваше да му се вижда цялата тази история. Но когато най-сетне веднъж се реши да я погледне спокойно, сякаш очаквайки тя да му каже нещо, с изненада забеляза, че момичето също се обръща на другата страна, като че ли го е страх от него. Той стана още по-смел, но понеже беше справедлив, запита се правилно ли е постъпил, като никога не бе й благодарил за услугата, все едно дали бе му я направила, защото знаеше прекалено много или случайно. Реши да я спре веднага щом я види, но когато я срещна, пак се поколеба за миг, преди да й каже „добър ден“ и да я заговори.

Като видя обаче, че той се отправя към нея, малката Фадет го изгледа гордо и ядосано, а в очите й прозираше толкова презрение, че Ландри се смути и не посмя да я заговори. За последен път тази година я видя толкова отблизо, тъй като след този ден малката Фадет, кой знае защо, си науми да го избягва и щом го видеше още отдалеч, извръщаше се и се отклоняваше от пътя си, за да не го срещне. Ландри сметна, че му се сърди заради неблагодарността му, но тя се държеше тъй хладно, че не се реши да поправи грешката си. Малката Фадет не беше дете като другите. Тя не беше боязлива по природа и обичаше да предизвиква разправии и подигравки, защото беше с остър език и винаги имаше последната дума. Никога не бяха я виждали начумерена, укоряваха я дори, че й липсва гордостта, подхождаща на четиринадесетгодишно момиче, което вече започва да се замомява. Винаги се държеше като момче, често ядосваше Силвине и го изкарваше от търпение, когато го заварваше унесен в мечти. Когато го срещнеше, тръгваше след него, подиграваше му се, че е близнак, и го измъчваше, като му повтаряше, че Ландри не го обича, надсмиваше се над мъката му. Клетият Силвине, който повече от Ландри беше убеден, че е магьосница, се чудеше как тя отгатва мислите му и искрено я ненавиждаше. Той презираше и нея, и семейството й, и както тя избягваше Ландри, той избягваше лошото Щурче, за което казваше, че рано или късно ще последва примера на майка си; тя имаше лошо поведение, напусна мъжа си и накрая тръгна с войниците. Беше заминала като лавкаджийка малко след раждането на Скакалеца и оттогава никой не беше чул да се говори за нея. Мъжът й беше умрял от мъка и от срам и така грижата за двете деца остана на баба Фаде, която ги гледаше много лошо, защото беше скъперница, а и защото годините й бяха напреднали и не можеше нито да се занимава с тях, нито да ги държи чисти.

Ландри, който не беше горделив като Силвине, също не обичаше Фадет и го беше яд, че има нещо общо с нея, затова се стремеше никой нищо да не узнае. Не спомена дори на брат си, защото не желаеше да сподели безпокойството, което бе изживял заради него. От своя страна Силвине не му казваше нищо за неприятните закачки на Фадет, страхувайки се да признае, че тя отгатва ревността му.

Но времето летеше. Във възрастта, в която бяха нашите близнаци, те се изменяха толкова бързо душевно и телесно, сякаш седмиците бяха месеци, а месеците години. Ландри скоро съвсем забрави приключението си и след като изживя спомена за Фадет, престана да мисли за нея, сякаш беше сън.

Бяха Минали десет месеца, откакто Ландри работеше в Приш. Наближаваше Ивановден, когато изтичаше срокът му за работа при татко Кайо. Този чудесен човек беше много доволен от него; предложи да увеличи надницата му, но да остане и за другия сезон. Ландри също предпочиташе да остане близо до семейството си и да поднови договора си със стопаните от Приш. Освен това беше харесал една от племенниците на татко Кайо на име Мадлон — много хубава девойка. Тя беше с една година по-голяма и гледаше на него като на дете, но с всеки изминат ден чувствата й се изменяха й докато в началото на годината му се надсмиваше, че той се стеснява да я целува при игрите и танците, в края на годината тя започна да се изчервява и вместо да го предизвиква, избягваше да остава насаме с него в плевнята и обора. Мадлон бе имотна, тъй че никой нямаше да има нищо против женитбата й с Ландри. И двете семейства се ползуваха с добро име и бяха тачени в този край. Така че татко Кайо, като видя, че двете деца се задирят и се търсят, каза на татко Барбо, че от тях би могло да излезе добро семейство, затова смятал, че няма нищо лошо да се опознаят по-добре.

Една седмица преди Ивановден решиха Ландри да остане в Приш, а Силвине при родителите си, защото Силвине се бе вразумил вече и татко Барбо, който боледуваше от треска, видя, че момчето би могло да му помага при обработването на земята. Силвине се страхуваше да се отдели от къщи и този страх се оказа благотворен, защото му помогна да преодолее голямата си любов към Ландри или поне да не я проявява така явно. В Близначницата настъпиха мир и задоволство, макар че близнаците се виждаха само два пъти в седмицата. Ивановден прекараха много весело, отидоха заедно в града да погледат събора на работниците от града и селото, а после и празненството на големия площад. Ландри танцува много пъти с хубавата Мадлон, Силвине, за да му направи удоволствие, също се опита да танцува. Той не умееше, но Мадлон, която беше много внимателна с него, го улови за ръка и го поведе; Силвине застана наред с брат си и обеща да се научи да танцува добре, така щеше да споделя още една радост с брат си.

Той не го ревнуваше много от Мадлон, защото Ландри беше въздържан с нея. Мадлон ласкаеше и насърчаваше Силвине. Тя не се стесняваше от него и ако някой не ги познаваше, би могъл да помисли, че предпочита него пред Ландри. Ландри също би могъл да ревнува, ако по природа не презираше ревността, освен това нещо му подсказваше въпреки невинността му, че Мадлон постъпва така, за да му се понрави и да бъде по-често с него.

Всичко беше наред до Сент-Андош, празника на селището Кос, който е в последните дни на септември.

Двамата близнаци обичаха този ден, защото имаше танци и всякакъв вид игри под големите орехи до черквата; те съвсем не очакваха неприятностите, които им се случиха.

Татко Кайо беше освободил Ландри от вечерта, за да си отиде в Близначницата, та още от сутринта да участвува във веселбите. Ландри тръгна преди вечеря, щастлив, че ще изненада брат си, който го чакаше на другия ден. По това време дните са къси и рано се свечерява. Ландри никога не се беше страхувал през деня, но нямаше човек от неговия край на неговата възраст, комуто да е приятно да се озове сам посред нощ по пътищата, особено наесен, когато магьосниците и самодивите си правят сборища, прикрити от мъглите. Ландри излизаше по всяко време, за да прибира воловете, затова и тази вечер не се страхуваше повече от друг път. Въпреки това крачеше бързо и пееше силно, както правят всички, когато е тъмно, защото знаят, че човешката песен отблъсква и прогонва злите зверове и злите хора.

Когато стигна до брода Рулет, той запретна панталоните си — водата стигаше до глезените му, и запристъпва внимателно, защото от двете страни на брода имаше дупки. Ландри не минаваше за пръв път и не можеше да се излъже. Освен това през полуоголените клони на дърветата струеше светлина от къщата на баба Фаде. Загледан в тази светлинка, не можеше да сбърка пътя.

Под дърветата обаче беше тъй тъмно, че Ландри опипа с тоягата си брода, преди да навлезе в реката. Изненада се, като установи, че водата е повече от обикновено; чуваше се шумът от язовете, отворени от един час. Светлината от прозореца на Фадет го насърчи, той се реши да тръгне, но едва направил две крачки, водата стигна до коленете му и Ландри се върна, очевидно беше сбъркал. Опита се да премине малко по-нагоре или малко по-надолу, но там се оказа, че бродът е още по-дълбок. Не беше валял дъжд, язовете бучаха наистина странно!