Малката Фадет

XXVII

Но тъй като никоя тайна не остава скрита, ето че един хубав ден в неделя Силвине, като минаваше край стената на гробищата, чу гласа на брат си; той говореше на две крачки от него, зад извивката на стената. Приказваше тихо, но Силвине познаваше гласа му, тъй че по-скоро отгатваше думите му.

— Защо не искаш вече да танцуваме? — питаше Ландри някого, когото Силвине не виждаше. — От толкова време не са те виждали след черковна служба, тъй че на никого няма да се зловиди, ако те поканя на танц, след като вече всички забравиха, че те познавам. Ще си помислят, че те каня не от любов, а от любезност. Много ми се иска да видя дали след толкова време все още танцуваш тъй хубаво!

— Не, Ландри, не — отговори един глас, който Силвине не позна защото отдавна не беше чувал гласа на малката Фадет. Тя странеше от всички, и особено от него. — Не, не бива да ми обръщаш внимание, тъй ще бъде по-добре и ако веднъж се съглася да дойда да танцувам, ти ще искаш все да танцуваме и пак ще влезем в устата на хората. Вярвай ми, Ландри, в деня, когато узнаят, че ме обичаш, отново ще започнат нашите мъки. Остави ме да си отида и след като прекараш част от деня със семейството си и с брат си, ела да се видим на уреченото място.

— Тъжно е все пак никога да не танцуваме — каза Ландри, — ти тъй обичаш танците, миличката ми, и тъй хубаво танцуваш! Какво щастие би било за мен да те държа за ръка, да те завъртам и да те гледам, тъй лека и чаровна, да танцуваш само с мен!

— Точно това не бива да правим — възрази тя, — но аз виждам, че ти съжаляваш за танците, скъпи мой, добри Ландри, и не разбирам защо се отказваш от тях! Иди да потанцуваш, ще ми бъде много приятно да си мисля, че се забавляваш и ще те чакам дори по-търпеливо.

— О, ти си много търпелива — каза Ландри с глас, в който не личеше никакво търпение — но аз предпочитам да си отрежа двата крака, отколкото да отида да танцувам с девойки, които не обичам и които не бих целунал дори срещу сто франка.

— Е, добре, но ако аз танцувам — възрази Фадет, — нали ще трябва да играя и с други освен с теб и тогава ще трябва и други да ме целуват.

— Върви си, върви си веднага! — извика Ландри. — Не искам други да те целуват!

Силвине чу само отдалечаващи се стъпки и за да не бъде заловен, че подслушва брат си, бързо се мушна в гробищата и го остави да мине.

Това откритие подействува като удар с нож в сърцето на Силвине. Той не се помъчи да открие коя е тъй страстно обичаната от Ландри девойка. Стигаше му да знае, че съществува друг някой, заради когото Ландри го изоставяше, който владееше всичките му мисли, а той ги прикриваше от брат си и не му се доверяваше. „Сигурно той не ми се доверява — помисли Силвине, — защото девойката, която обича, го учи да се страхува от мен и да ме ненавижда. Вече не се чудя защо винаги му е скучно в къщи и защо е тъй неспокоен, когато искам да се виждам с него. Аз го оставих, защото си мислех, че желае да бъде свободен, но сега ще внимавам да не го дразня. Няма да му кажа нищо. Той ще ме намрази, че съм разбрал нещо, което не е желал да ми довери. Ще страдам съвсем сам, докато той ще се радва, че се е отървал от мене.“

Силвине направи тъй, както си беше обещал, и дори отиде по-далеч, отколкото беше необходимо, защото не само не се помъчи да задържи брат си, а за да не го смущава, излезе пръв от къщи и отиде да мечтае сам в градината, като се отказа дори да се разхожда из полето: „Ако отида там — мислеше си той, — може да срещна Ландри и той ще си помисли, че го шпионирам и сигурно ще ми покаже, че му е неприятно.“

Малко по малко старата скръб, от която почти се беше излекувал, пак се възвърна тъй тежка и упорита, че скоро се изписа по лицето му. Майка му нежно го заразпитва. Но тъй като той се срамуваше да признае, че на осемнадесет години изпитва същите душевни смущения, които бе преживял на петнадесет, не пожела да й се довери и да каже какво го разяжда.

Това именно го спаси да не се разболее, защото добрият бог изоставя само тези, които сами се изоставят, и този, който притежава смелостта да затаи мъката си, е по-силен от онзи, който се оплаква от нея. Горкото момче, станало му беше навик да е все тъжно и бледо; от време на време го разтърсваше треска и макар че порасна, остана си нежен и тънък. Не го биваше за работа и това не беше негова вина, защото знаеше, че трудът е полезен; освен това не искаше да отегчава баща си с тъгата си или да го дразни с небрежността си. Така че се залови за работа, като че ли разгневен срещу себе си. Поемаше повече задължения, отколкото можеше да понесе, и на другия ден се събуждаше уморен и неспособен за каквото и да било.

— От него никога няма да стане силен работник — казваше татко Барбо, — но прави, каквото може, а когато може, не жали сили. Ето защо не искам да го давам на чуждо място. Страхувайки се от укори и с малкото сила, която бог му е дал, той бързо ще се убие и аз ще се укорявам за цял живот.

Стрина Барбо одобряваше всичките тези разсъждения и правеше каквото е по силите й да разведри Силвине. Тя запита мнозина лекари за здравето му; едни й казаха, че трябва да се грижи много за него и да му дава да пие само мляко, защото е слаб; други, че трябва да го кара да работи много и да му дава вино, защото е слаб и има нужда да се засили. Стрина Барбо се чудеше кого да слуша, както често се случва, когато се допитваме до различни хора.

За щастие, тя не се вслуша в нито един съвет и Силвине продължи да върви по пътя, който самият бог му беше начертал, без да се отбива надясно и наляво, влачейки унило своята болка! Но ето че изведнъж любовта на Ландри излезе наяве и към мъката на Силвине се прибави мъката, която причиняваха на брат му.