Малката Фадет

XII

„Изглежда, съм объркал пътя — помисли си Ландри, — защото отдясно виждам светлината на баба Фаде, която всъщност би трябвало да бъде отляво.“

Той се изкачи по пътя до Кроа-о-Лиевр, завъртя се със затворени очи и когато отново ги отвори и разгледа дърветата и храстите наоколо си, разбра накъде да върви и скоро се озова при реката. Макар бродът да му се стори проходим, направи само две-три крачки, защото изведнъж точно зад него светна прозорецът на баба Фаде, който всъщност трябваше да бъде пред него. Той се върна на брега и едва тогава му се стори, че светлината е на мястото си. Пое в друга посока, този път водата стигна до кръста му. Продължи, смятайки, че е попаднал в дупка, от която ще излезе, ако върви срещу светлината.

Спря се за щастие — дупката ставаше все по-дълбока и той затъна до раменете. Водата беше студена, за миг Ландри се запита дали да не се върне. Струваше му се, че светлината се мести, дори я видя как се движи, тича, подскача, преминава от единия бряг на другия и накрая изведнъж се раздвои, отразявайки се във водата, където се понесе като птица; тя сякаш размахваше крила, долиташе леко съскане, като че ли гореше смола.

Този път Ландри се изплаши, загуби, кажи-речи, ума и дума, защото бе чувал, че няма нищо по-измамливо и по-коварно от блуждаещото огънче. То си играело да обърква тези, които го гледат, и ги увличало във водните глъбини, като им се смеело и се подигравало на страха им.

Ландри затвори очи, за да не гледа, и като се извърна рязко, излезе от дупката и се озова на брега. Хвърли се на тревата и се загледа в блуждаещото огънче, което продължаваше да танцува и сякаш му се смееше. Наистина страшна гледка! То ту се издължаваше като водно конче, ту изчезваше. От време на време порастваше колкото биволска глава, после изведнъж се смаляваше като котешко око, притичваше почти до Ландри, завърташе се бързо около него, тъй че го заслепяваше, и най-сетне, сякаш разбирайки, че той няма да тръгне след него, запърха отново в тръстиките, откъдето сякаш му се сърдеше и му се заканваше.

Ландри не смееше да мръдне, защото да се върне назад, съвсем не значеше, че ще се спаси от огънчето. Всички знаят, че то преследва тия, които бягат от него, и се изпречва на пътя им, докато ги подлуди и ги събори в някой трап. Той трепереше от страх и от студ, когато чу зад себе си нежно гласче:

Изведнъж отнякъде изникна малката Фадет; тя се готвеше да прекоси реката, весела, без да се плаши и без да се удивлява на блуждаещото огънче. Сблъска се с Ландри, който седеше на земята в мрака, и се отдръпна, проклинайки по-грозно и от момче.

— Аз съм, Фаншон — каза Ландри, като стана, — не се бой. Аз не съм ти враг.

Говореше й кротко, защото се страхуваше от нея почти толкова, колкото и от блуждаещото огънче. Беше чул песента й и беше разбрал, че му прави заклинание, а то танцуваше и се въртеше като лудо пред нея, сякаш се радваше, че я вижда.

— Виждам добре, хубав близнако — отговори малката Фадет, като се позамисли, — че ми говориш любезно, защото умираш от страх и гласът ти трепери досущ като гласа на баба ми. Хайде, клето сърчице, някои не са тъй горди нощем, както през деня, и обзалагам се, че не смееш да минеш през водата без мене.

— Боже мой, току-що излязох оттам — каза Ландри — и едва не се удавих. А ти ще минеш ли, Фадет? Не се ли страхуваш, че ще се заблудиш?

— Защо да се заблудя? Виждам какво те тревожи — отговори засмяна малката Фадет. — Хайде, дай ми ръка, страхливецо! Блуждаещото огънче не е толкова зло, колкото си мислиш, и причинява беда само на онези, които се страхуват от него. Аз съм свикнала да го виждам, стари познати сме.

След тези думи тя дръпна силно Ландри и го поведе през брода, като тичаше и пееше:

Ландри се чувствуваше зле и с малката магьосница, както и с блуждаещото огънче, но все пак предпочиташе да види дявола в човешки образ, отколкото в такъв потаен и пърхащ огън, затова се подчини и скоро се успокои, воден от Фадет, сякаш вървеше по камениста почва. Но тъй като и двамата вървяха бързо и въздухът се раздвижваше, блуждаещото огънче, което нашият учител нарича „особено природно явление“, а той разбира от тия неща, и винаги ни обяснява, че не бива да се боим от тях, неотлъчно ги следеше.