Малката Фадет

XXII

Седмицата измина, без Ландри да срещне Фадет, това го изненада и разтревожи. „Пак ще си помисли, че съм неблагодарник — казваше си той, — а не е моя грешка, че не я виждам, защото съм я търсил и съм я чакал. Сигурно я ядосах, като я целунах въпреки желанието й в каменоломната, и все пак не го направих с лошо намерение, нито пък от желание да я оскърбя.“

И той размишлява през тази седмица много повече, отколкото през целия си живот. Не можеше да прозре ясно собствените си мисли, но беше угрижен и възбуден и се насилваше да работи, защото нито едрите биволи, нито блестящият плуг, нито хубавата черна земя, влажна от тихия есенен дъжд, можеха да задоволят съзерцанията и мечтанията му.

Отиде да види в четвъртък вечер брат си и го завари също така угрижен. Силвине имаше по-друг характер, но понякога просто като че ли отразяваше настроенията на брат си. Сякаш отгатваше, че нещо е нарушило спокойствието му, макар да не можеше да разбере какво е то. Попита го дали се е сдобрил с Мадлон и за първи път, отговаряйки му утвърдително, Ландри умишлено излъга. Истината бе, че той не бе казал нито дума на Мадлон, като си мислеше, че има време да й говори и няма защо да бърза.

Най-сетне дойде неделя и Ландри отиде рано-рано на черква. Той влезе, преди камбаните да забият за молитва, знаейки, че малката Фадет има навик да отива там първа, за да чете дълги молитви, с които мнозина се подиграваха. Видя едно момиче, коленичило пред света Богородица с гръб към него, скрило лице в ръцете си, което се молеше съсредоточено. По стойка приличаше на малката Фадет, но не беше облечено и забрадено като нея и Ландри излезе да я потърси в преддверието, където се събираха дрипавите просяци, за да молят за милостиня след черковната служба.

Никъде не зърна дрипите на Фадет; не я видя и по време на молитвата; чак когато започна проповедта, погледна момичето, което се молеше тъй набожно пред света Богородица; то вдигна глава и той позна своето Щурче, но облечено по съвсем друг начин и съвсем различно от преди. Фадет беше със същата бедна рокля, със забрадката без дантели, с червената престилка, но ги беше изпрала, изгладила и избелила през седмицата. Роклята й беше по-дълга и падаше прилично над чорапите, които бяха бели, както и забрадката й, завързана красиво над пригладените черни коси. Шалчето й беше ново, с убит жълт цвят — мургавата й кожа изпъкваше. Беше удължила също така елечето си и вместо да прилича на облечена върлина, беше с изящна и гъвкава талия като хубава пчелица. Освен това с кой знае каква смес от цветя и треви беше мила лицето и ръцете си, но лицето й беше бледо, а малките й ръце — чисти и нежни като бяла пролетна глогина. Ландри, като я видя тъй променена, изпусна молитвеника си; при този шум Фадет се извърна и го погледна точно когато и той я гледаше. Тя поруменя като малка шипка и това я направи почти красива, още повече че черните й очи, за които никой никога не бе казал нищо лошо, блестяха с такъв светъл огън, че тя изглеждаше преобразена. Ландри си помисли: „Тя наистина е магьосница, пожелала е да стане красива и ето че по някакво чудо се е разхубавила.“ Остана като закован от страх, но страхът не му пречеше да изпитва такова силно желание да се приближи до нея и да я заговори, че до края на службата сърцето му подскачаше от нетърпение.

Но Фадет вече не го погледна и вместо да се спусне да тича и да лудува с децата след молитвата, си отиде тъй безшумно, че почти никой не я видя променена и разхубавена. Ландри не се осмели да я последва, още повече че Силвине не го изпускаше от очи, но след един час успя да се измъкне и този път вече сърцето го подтикваше и направляваше — той намери малката Фадет, която пазеше прилежно стадото си при пътя, наречен Трен-о-Жандарм, защото един кралски жандарм бил убит тук някога от жителите на Кос, тъй като пожелал да принуди бедните хора да плащат данъци и да работят ангария въпреки закона, който и без това бил достатъчно тежък.