Малката Фадет

IV

Като видя, че му водят по-силния и по-прилежния от близнаците, татко Кайо се зарадва. Той разбираше много добре, че това решение не е било взето леко и понеже беше добър човек и съсед, приятел на татко Барбо, направи всичко възможно да приласкае и насърчи момчето. Поднесе му бързо супа и кана вино, за да му поолекне — виждаше, че сърцето му прелива от скръб. После го заведе да вържат воловете и му показа как трябва да го прави. Всъщност Ландри не беше новак в работата, защото баща му имаше чифт хубави волове, които той умееше да впряга и да води. Щом детето видя големите волове на татко Кайо, добре гледани, добре хранени и най-силни от всички в този край, то се почувствува гордо, че ще се грижи за такъв хубав добитък. Освен това му се прииска да покаже, че не е нито несръчен, нито страхлив и че всичко му е известно, затова няма какво повече да научи. Баща му не пропусна да изтъкне способностите му и когато тръгнаха към полето, всички деца на татко Кайо, момчета и момичета, големи и малки, дойдоха да целунат Ландри, а най-малкото от момиченцата привърза с панделка китка цветя на шапката му, защото това беше първият му работен ден — празник за семейството, което го приемаше в редовете си. Преди да си отиде, баща му му даде напътствия пред новия господар; поръча му да го слуша и да се грижи за добитъка като за свой собствен.

Тогава Ландри обеща да направи всичко, което е по силите му, и отиде на нивата; през целия ден работи усърдно и се върна много изгладнял, защото за пръв път работеше толкова дълго, а няма по-добър лек срещу мъката от малко умора.

Клетият Силвине прекара много по-тежко в Близначницата — трябва да обясним, че така наричаха къщата и чифлика на татко Барбо след раждането на двете деца. Освен това една от прислужниците също беше родила близначета, които не оживяха. Тъй като селяните обичат много прякорите, къщата и стопанството станаха Близначницата, така че щом Силвине и Ландри се покажеха някъде, останалите деца викаха: „Ето ги близначетата от Близначницата.“

Този ден всички бяха тъжни в дома на татко Барбо. Силвине, щом се събуди и видя, че брат му не е до него, разбра какво е станало, но му се струваше невъзможно Ландри да замине, без да се сбогува с него. Ето защо към мъката му се примесваше и недоволство.

— Какво съм му направил? — запита той майка си. — Защо ми се сърди? Винаги съм го слушал и когато ми поръча да не плача пред вас, майчице, сдържах се и не заплаках, макар че сърцето ми едва не се пръсна. Той ми обеща да не заминава, без да си поговорим, да ме утеши, да закуси с мен в Шанвиер, където толкова пъти сме си приказвали и сме играли двамата. Исках да му приготвя вързопа, да му дам моя нож, който е по-хубав от неговия. Значи, вие сте му свили снощи вързопа, без да ми кажете нищо, мамо! Знаели сте, че ще замине, без да се сбогува с мен!

— Изпълних волята на баща ти — отвърна стрина Барбо.

И наговори каквото й дойде на ум, за да го утеши. Той не искаше нищо да чуе. Едва след като видя, че и тя плаче, започна да я целува и й поиска прошка, че е изострил болката й и обеща да стои при нея, за да не й е мъчно за Ландри. Но щом тя го остави, за да надникне в кокошарника и в пералнята, Силвине се втурна към Приш, без дори да съзнава накъде тича, полетя като гълъб след гълъбицата си, без да сбърка пътя.

Щеше да отиде до Приш, ако не беше срещнал баща си, който се връщаше оттам. Той го улови за ръка и каза:

— Ще отидем там довечера, не бива да пречиш на брат си, докато работи, защото господарят му ще се сърди. Освен това на майка ти й е много мъчно, разчитам на теб да я утешиш.