Малката Фадет

XXV

Но Ландри Барбо я виждаше често и мисълта за нея много го занимаваше. Просто побесняваше, когато не можеше да й говори до насита. Но щом останеше за малко с нея, се успокояваше и беше доволен, защото тя го вразумяваше и го разведряваше. Тя играеше с него малка игра, в която може би се съдържаше частица кокетство, поне той така смяташе от време на време, но тъй като имаше честно отношение към него и не молеше за любовта му, каквото да мислеше и да премисляше, Ландри чувствуваше, че няма право да й се сърди. Тя не можеше да го подозира, че иска да я измами с голяма любов, защото любовта му не беше обикновената любов на селяните, които обичат по-търпеливо от гражданите. И действително Ландри беше търпелив по характер, по-търпелив дори от другите. Никога не би предположил, че е в състояние да пламне тъй силно и ако някой отгатнеше чувствата му, защото той добре се прикриваше, много би се учудил.

Но малката Фадет, като виждаше, че той се е влюбил тъй внезапно и всеотдайно, се страхуваше да не би това да е мимолетен огън или пък нейната любов да я отведе по лош път и да стигнат по-далеч, отколкото доброто поведение позволява на две деца, още недостигнали възрастта да се женят, поне по приказките на предпазливите близки. Защото любовта не чака и когато пламне в кръвта на двама млади, истинско чудо е те да дочакат чуждото одобрение.

Фадет обаче, която външно бе останала по-дълго време дете, притежаваше разум и воля, неподходящи за възрастта й. Беше силна, защото сърцето й беше пламенно, може би дори повече от сърцето и кръвта на Ландри. Тя го обичаше безумно и при все това се държеше разумно, защото макар че денем, нощем и всеки миг мислеше за него и се топеше от нетърпение да го види и от желание да го погали, щом го видеше, си придаваше спокоен вид, говореше му кротко, преструваше се дори, че още не познава любовния плам и не му позволява да й стиска ръката по-горе от китката.

Ландри се виждаше с нея в потайни места през най-тъмни нощи, той би могъл да се забрави и да престане да й се подчинява, толкова беше омагьосан, но се страхуваше да не би да я отблъсне, понеже съвсем не беше уверен, че тя е влюбена в него, стоеше съвсем невинно, сякаш тя му беше сестра, а той — Жане, малкият Скакалец.

За да го разсее от мислите, които не искаше да насърчава, Фадет го обучаваше на всичко, което знаеше и в което нейният ум и природен дар бяха надминали знанията на баба й. Тя не желаеше да се показва загадъчна пред Ландри и тъй като той все още малко се страхуваше от магьосничествата, направи голямо усилие да му внуши, че дяволът не взема никакво участие в тайната на нейните познания.

— Слушай, Ландри — каза му тя един ден, — нямаме никаква работа с лоши духове. Има само един дух и той е добър, това е господ. Луцифер е измислица на кюрето, а вампирът — измислица на старите селски клюкарки. Когато бях малка и аз им вярвах и се страхувах от врачуванията на баба. Но тя се подиграваше с мен, защото много право казват, че ако някой се съмнява във всичко, може да внуши и на другите всичко да повярват и че най-малко вярват в сатаната магьосниците, които уж го призовават. Те знаят чудесно, че никога не са го виждали и никога не са получавали помощ от него. Никога тези, които от простотия са повярвали в него и са го призовали, не са успели да го накарат да дойде — доказателство за това е воденичарят от Пас-о-Шиен, който, по думите на баба, ходил навсякъде с една голяма тояга и викал дявола, както разправял той, за да го натупа. Чували го, като зове през нощта: „Ще дойдеш ли, вълча муцуно? Ще дойдеш ли, бясно куче? Ще дойдеш ли, дяволски вампир?“ И вампирът никога не идвал. Така че този воденичар почти полудял от гордост и разправял наляво и надясно, че дяволът се страхува от него.

— Да — каза Ландри, — но вярата ти, че дяволът не съществува, не е много християнска, моя малка Фаншон!

— Не мога да споря по тоя въпрос — отговори тя, — но ако той съществува, сигурна съм, че няма никаква власт да идва на земята да ни мами и да ни иска душите, за да ги носи на добрия бог. Не би могъл да бъде толкова безочлив, а тъй като земята е на добрия бог, само той може да ръководи нещата и хората, които се намират на земята.

И Ландри, избавен от своя луд страх, не можеше да не се възхищава от разсъжденията на малката Фадет. Освен това тя беше много по-истински набожна от другите. Обичаше бог с цялото си горещо сърце, защото възприемаше всички неща с живия си ум и с нежното си сърце. И когато говореше за тази любов на Ландри, той се учудваше, че се е научил да казва молитви и да изпълнява християнските си обязаности, които никога не бе помислил да разбере и към които се отнасяше с уважение, вдъхнато му от дълга, без сърцето му да пламти от обич към създателя, както сърцето на малката Фадет.