Машината на пространството

I

През април 1893 година по време на едно от служебните си пътувания бях отседнал в хотел „Девъншир Армс“ в Скиптън, Йоркшир. По онова време бях на двадесет и три години и мога да кажа, че изпълнявах небезуспешно скромната длъжност — търговски представител на фирмата „Джоусая Уестърмен & Синове, доставчици на модни кожени изделия“. В този разказ рядко ще става дума за служебните ми задължения, защото дори по онова време те не бяха мое основно занимание, въпреки че именно те станаха причина за веригата от събития, за които искам да разкажа.

„Девъншир Армс“ беше ниска, облицована със сивкави тухли сграда, с ветровити, зле осветени коридори, по чиито отдавна небоядисани стени личаха тъмни, мръсни петна. В този хотел, където отсядаха предимно търговски пътници, единственото приятно място беше салонът; макар и претъпкан с мебели (креслата бяха толкова близо едно до друго, че човек трябваше да проявява доста изобретателност, за да мине между тях) през зимата в него беше топло и за разлика от опушените, едва мъждукащи газени лампи в стаите, тук лампата беше голяма и гореше със светилен газ.

Вечер за отседналите тук търговски пътници не оставаше нищо друго, освен да поседят в салона и да побъбрят с колегите си. Лично мен времето между края на вечерята и девет часа ме изнервяше най-много, защото от години съществуваше мълчаливо споразумение в тези часове да не се пуши и присъстващите се посвещаваха изключително на разговори. След девет обаче мъжете един по един изваждаха лули и пури, въздухът се изпълваше със задушлив синкав дим, главите на присъстващите се отпускаха на високите облегалки на креслата и очите им се притваряха. Чак тогава, без да обиждам околните, можех да почета малко или да напиша някое и друго писмо.

В онази вечер, за която искам да ви разкажа, се нахраних, излязох да се поразходя и малко преди девет се прибрах в хотела. Отбих се в стаята, за да сменя сакото си и слязох в салона.

Там заварих трима души, настанени удобно, и макар че до девет часа оставаха още седем минути, Хюс, представител на един производител на металообработващи машини от Бирмингам, беше запалил лулата си.

Кимнах за поздрав и се отправих към столовете в най-отдалечения ъгъл на стаята.

В девет и петнадесет пристигна Дайкс. Той беше млад мъж, приблизително на моята възраст, и макар с нищо да не бях показал, че изпитвам някакви симпатии към него, не пропускаше случай да ми демонстрира своето доверие.

И тази вечер, щом влезе в салона, Дайкс без колебание се отправи към моя ъгъл и се настани в креслото срещу мен. Побързах да прикрия с празен лист писмото, което нахвърлях в момента.

— Ще запушите ли, Търнбул? — попита ме той, като ми подаваше кутията си с цигари.

— Не, благодаря!

Преди време пушех лула, но вече повече от година се бях отказал.

Дайкс извади цигара и с преднамерена показност я запали. Той също като мен беше търговски пътник и често заявяваше, че съм твърде старомоден и консервативен във възгледите си. Обикновено се забавлявах от демонстрациите му на превъзходство, така както често се забавляваме с чуждите недостатъци.

— Чух, че тази вечер в хотела отседнала някаква търговска пътничка — подметна той, като не пропусна да се наведе към мен, за да подчертае думите си. — Какво ще кажете за това, Търнбул?

— Звучи невероятно — признах аз. — Сигурен ли сте?

— Тази вечер се прибрах късно — продължи той, снишавайки гласа си. — Случайно надникнах в регистрационната книга. Мис А. Фицгибън от Съри. Любопитно, нали?

Обикновено гледах малко отвисоко на ежедневните вълнения на колегите си, но този път любопитството ми беше раздразнено. Човек трудно може да остане настрани от информацията, свързана с професията му, и трябва да призная, че отдавна чувах да се говори за жени търговски пътнички. Аз лично не бях срещал нито една от тях, но изглеждаше логично с рекламирането и пласирането на някои стоки от дамския тоалет например да се занимават жени. Случвало ми се бе на някои места да преговарям с посредници жени, ето защо не виждах причина те да не опитат силите си и като търговски пътници.

Хвърлих през рамо един поглед към салона, макар да знаех, че присъствието на жена тук не може да остане незабелязано.

— Не съм я видял — казах аз.

— И няма как да я видим! Допускате ли, че мисис Ансън ще позволи на млада дама с добро възпитание да влезе в този салон?

— Значи не сте видели дамата? — попитах аз.

Дайкс поклати глава.

— Тя вечеря с мисис Ансън в трапезарията. Видях, като занесоха там поднос.

— Как мислите, има ли нещо вярно в онова, което се говори за жените, занимаващи се с търговия — продължавах да разпитвам аз, тъй като любопитството не преставаше да ме гложди.

— Безсъмнено — отговори незабавно Дайкс. — Това не е занимание за порядъчна жена.

— Но нали току-що казахте, че мис Фицгибън е с добро…

— Евфемизъм, скъпи ми приятелю. — Той се облегна назад и с видимо удоволствие вдъхна дим от цигарата си.

Обикновено се забавлявах в компанията на Дайкс, защото той винаги имаше готов запас от светски клюки и неговото присъствие означаваше, че ще бъда угостен с пикантни анекдоти. Тях бях принуден да изслушвам винаги с мълчалива завист, тъй като по-голяма част от време си прекарвах в принудителна самота. Много мои колеги бяха ергени — може би и по природа, но и непрестанното движение от град на град рядко даваше възможност да се създадат трайни връзки. Ето защо, когато плъзнаха слухове, че някои фирми назначават за свои търговски представители жени, в пушалните и салоните на хотелите, в които търговските пътници отсядаха, често можеха да се чуят похотливи недомлъвки. Понякога самият Дайкс бе източник на информация по този въпрос, но с течение на времето стана ясно, че начинът ни на живот няма да се промени. Това наистина беше първият случай, когато чувах, че в хотела, в който съм отседнал, се намира търговска пътничка.

— Знаете ли, Търнбул, мисля си, че ще успея да се запозная с мис Фицгибън още тази вечер.

— Какво говорите? Нали някой трябва да ви представи?

— Това лесно ще се уреди. Чисто и просто ще отида до гостната на мисис Ансън, ще почукам на вратата и ще поканя мис Фицгибън да се поразходи с мен, преди да си легне.

— Аз… — думите застинаха на устата ми, защото изведнъж разбрах, че Дайкс не може да говори сериозно. Той познаваше не по-зле от мен собственицата на хотела и двамата чудесно знаехме как ще бъде посрещната подобна покана. Мис Фицгибън можеше и да е привърженичка на еманципацията, но мисис Ансън беше все още здраво стъпила в 60-те години на 19 век.

— Впрочем защо да ви занимавам с плановете си? — подхвърли Дайкс. — И двамата сме тук до края на седмицата и ще мога да ви съобщя какъв успех съм имал.

— Не можахте ли да разберете за коя фирма работи тя? В такъв случай ще е по-лесно да се срещнете с нея и през деня.

Дайкс ми се усмихна загадъчно.

— Вероятно ние двамата с вас мислим по един и същ начин, Търнбул. Сдобил съм се вече с необходимата информация. Не искате ли да се обзаложим? Печели този, който пръв заговори дамата.

Почувствах как лицето ми се облива с червенина.

— Не участвам в облози, Дайкс. А и би било много глупаво от моя страна да се състезавам с вас, тъй като вие очевидно сте по-добре информиран и имате някакво предимство.

— Добре, ще ви кажа какво знам. Тя въобще не се занимава с търговия, а е секретарка. Не работи за фирма, а за един изобретател. Поне така твърди моят информатор.

— Изобретател ли? — не можех да повярвам аз — Шегувате се!

— Казвам ви онова, което казаха на самия мен. Името му е сър Уилям Рейнолдс — бил много известен. Не знам нищо за него, а и не ме интересува, вълнувам се единствено от неговата помощничка.

Останах изумен от чутото. Нечестивите планове на Дайкс ни най-малко не ме интересуваха, защото се стараех по всяко време да се държа, както подобава, но името на сър Уилям Рейнолдс променяше нещата.

Замислено наблюдавах Дайкс, докато изпуши цигарата си, след което станах.

— Смятам да се оттегля — заявих аз.

— Но още е много рано. Нека изпием по чаша вино заедно — за моя сметка. — Той протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец. — Хайде да се обзаложим.

— Не, благодаря, Дайкс. Трябва да довърша това писмо, моля да ме извините. Може би утре вечер…?

Кимнах му и си запробивах път към вратата между мебелите. Вън в коридора срещнах мисис Ансън, която се беше запътила към салона.

— Добър вечер, мистър Търнбул.

— Лека нощ, мисис Ансън.

Почти бях стигнал до стълбището, когато забелязах, че вратата на дневната е открехната, но там нямаше и следа от гостенката.

Щом се прибрах в стаята си и запалих лампата, седнах на ръба на леглото и се опитах да подредя мислите си.

II

Споменаването на името на сър Уилям ми направи силно впечатление, защото по онова време той бе един от най-прочутите учени в Англия. Нещо повече, имах личен интерес към въпроси, косвено свързани със сър Уилям, и неочакваната информация, която Дайкс сподели с мен, живо ме интересуваше.

През 80-те и 90-те години броят на научните открития внезапно се беше увеличил и за всички, които се интересуваха, това беше период на големи вълнения. Намирахме се пред прага на двадесетото столетие и перспективата да влезем в новия век, заобиколени от научни чудеса, стимулираше най-добрите умове в света. Като че почти всяка седмица се появяваше по някое техническо нововъведение, обещаващо да промени начина ни на живот: електрически автобуси, карети без коне, кинематограф, американски говорещи машини… всичко това не излизаше от ума ми.

От всички тези чудеса каретата без коне ми правеше най-силно впечатление. Година преди това бях имал щастието да се поразходя с едно от тези удивителни превозни средства и оттогава, въпреки шума и някои неудобства, чувството, че подобно изобретение има голямо бъдеще, не ме напускаше.

Непосредствен резултат от тази разходка бе и моят жив интерес към развитието на тази машина. Прочитайки в някакъв вестник за американските мотористи, бях успял да убедя мистър Уестърмен, собственик на фирмата, в която работех, да започне производство на нов артикул. Нарекох изделието „маска за предпазване на зрението“. Изработена от кожа и стъкло, маската се закрепяше за главата с връзки и предпазваше очите от летящи във въздуха песъчинки, насекоми и други подобни.

Трябва да призная, че мистър Уестърмен не беше убеден в добрия пласмент на подобен артикул. Той се съгласи да се произведат само три броя и ме упълномощи да ги предложа на постоянните клиенти на фирмата ни с уговорката, че маската ще влезе в списъка за производство само при условие, че са налице твърди поръчки.

Ужасно горд със своята идея, аз много държах на нея, но в продължение на шест месеца разнасях моите маски в куфарчето си за мостри, без да мога да събудя какъвто и да било интерес у някой от клиентите. По всичко личеше, че хората не бяха убедени като мен в бъдещето на каретата без коне.

Сър Уилям Рейнолдс беше друго нещо. Той вече беше известен като един от най-прочутите мотористи в нашата страна. Рекордът му от над седемдесет мили в час, поставен при преход между Ричмънд и площада Хайд Парк Корнър в Лондон, все още не беше достигнат от никой друг.

Ако успеех да го заинтересувам с моите маски, положително и други щяха да го последват.

Ето защо запознаването ми с мис Фицгибън ставаше наложително. Същата нощ обаче, докато лежах неспокойно в леглото си, и през ум не ми минаваше колко сериозно ще променят моя живот „маските за предпазване на зрението“.

III

През целия следващ ден ме занимаваше въпросът, как да се запозная с мис Фицгибън. По време на обичайната си обиколка из магазините и търговските кантори в областта бях много разсеян и се прибрах рано в Девъншир Армс.

Както с право бе отбелязал предишната вечер Дайкс, най-трудното нещо в този хотел бе да успееш да се срещнеш с представител на отсрещния пол. Не можех да се надявам на нито един от предвидените в етикета начини за запознаване и трябваше да се обърна направо към мис Фицгибън. Можех, разбира се, да помоля мисис Ансън да ме представи, но чувствах, че нейното присъствие щеше само да попречи на моите планове.

Разсеяността ми през деня се дължеше и на интереса ми към личността на мис Фицгибън. Покровителственото отношение на мисис Ансън само доказваше, че тя е млада и неомъжена. Това още повече усложняваше задачата ми, защото желанието ми да й се представя положително щеше да бъде изтълкувано като намек за намерения, сродни с тези на Дайкс.

Във фоайето на хотела нямаше никого и използувах случая да хвърля поглед в книгата за гости. Информацията на Дайкс се потвърди — с ясен хубав почерк бе написано: „Мис А. Фицгибън, дом Рейнолдс, Ричмънд Хил, Съри“.

Преди да се кача в стаята си, надникнах в салона, където изправен пред камината, стоеше Дайкс и четеше „Таймс“.

Предложих му да вечеряме заедно и след това да се поразходим до някоя кръчма.

— Чудесна идея! — възкликна Дайкс. — Да не би да празнувате някакъв успех?

— Не съвсем. По-скоро мисля за бъдещето.

— Правилна стратегия, Търнбул. Да се срещнем към шест.

Така и направихме, а след вечерята се настанихме в уютното заведение „Кралската глава“. Когато пред нас се появиха две чаши портер1 и Дайкс запали цигара, повдигнах въпроса, който бе завладял съзнанието ми.

— Нали снощи искахте да се обзаложа с вас?

— Какво имате пред вид?

— Нима не разбирате?

— Ах, да, търговската пътничка — сети се Дайкс.

— Питам се, ако се бях съгласил на облога, дали вече щях да ви дължа 5 шилинга?

— Не бързайте толкова, приятелю. Загадъчната дама седя затворена с мисис Ансън, докато си легнах, а на сутринта от нея нямаше и следа. Нашата хазайка ревниво я пази.

— Смятате ли, че е нейна приятелка?

— Не вярвам. Записана е като гостенка на хотела.

— Да, разбира се — съгласих се аз.

— Променил сте тона си от снощи. Мислех, че не се интересувате от дамата.

— Просто питам — побързах да отбележа. — Изглеждахте твърдо решен да се запознаете с нея и искам да зная имахте ли успех.

— Вижте какво, Търнбул. Обмислих обстоятелствата и реших, че е по-добре да проявя таланта си в Лондон. Не виждам как бих могъл без участието на мисис Ансън да се запозная с дамата. С други думи, скъпи ми приятелю, пазя си силите за края на седмицата.

Дайкс се увлече и заразказва последните си подвизи, а аз тайно се усмихнах в себе си, защото макар че не научих нищо ново за младата жена, поне не рискувах да се окажа в неудобното положение на конкурент.

Слушах търпеливо Дайкс до девет без петнайсет и като се извиних, че имам да пиша важно писмо, предложих да се приберем. Разделихме се във фоайето на хотела; Дайкс влезе в салона, а аз се качих в стаята си. Вратата на всекидневната беше плътно затворена, но не беше трудно да различа гласа на мисис Ансън, която очевидно беше вътре.