Машината на пространството

I

Амелия беше жива, аз също! Животът отново имаше смисъл. Не обръщахме внимание на никого, не забелязвахме нищо; нито зловонието, което се излъчваше от дрехите и на двамата, нито тесния кръг любопитни марсианци, които не ни изпускаха от поглед, имаха значение. Загадките и опасностите на този враждебен свят бяха забравени, защото отново бяхме заедно.

Дълго стояхме прегърнати, без да пророним дума. Малко поплакахме, но продължавахме да стоим, плътно притиснати един до друг; в един миг дори си помислих, че така слети в един организъм на безкрайно щастие, никога няма да се разделим.

Не можехме, разбира се, да останем така завинаги. Краят на нашата прегръдка приближаваше с всяка измината секунда. Робите край нас зашумяха предупредително и неохотно се отдръпнахме, без да изпускаме ръцете си.

Откъм града в далечината пристъпваше една от гигантските бойни машини.

Амелия огледа групата пред нас.

— Едуина? — извика тя. — Тук ли си?

Само след миг отпред излезе млада марсианка. Тя беше почти дете, някъде около дванадесетгодишна, по представите на земните жители.

Тя каза (или поне прозвуча като):

— Да, Амелия.

— Кажи на другите да започнат бързо работа. Ще се върнем в лагера.

Момичето се обърна към останалите роби, направи някакви сложни знаци с ръце и глава (и ги подкрепи с няколко съскащи слова), след което тълпата се разпръсна за секунди.

— Хайде, Едуард — обърна се Амелия към мен. — Онзи звяр в машината сигурно ще иска да разбере как е загинало чудовището.

Последвах я и се отправихме към дълга мрачна сграда, издигната близо до стената от растения. Много скоро се появи някакъв гражданин марсианец, който тръгна между нас. В ръката си държеше електрическа палка.

Амелия забеляза въпросителния ми поглед.

— Не се тревожи, Едуард — успокои ме тя. — Той няма да ни направи нищо лошо.

— Сигурна ли си?

В отговор Амелия протегна ръка и марсианецът й подаде палката си. Тя я пое внимателно, даде ми я, след което я върна на човека.

— Вече не сме в Града на опустошението. Създадох нов социален ред за робите тук.

— Без съмнение — казах аз. — А коя е Едуина?

— Едно от децата тук. Има талант за учене на езици, като повечето млади марсианци, и я научих на някои основни неща от английския.

Канех се да задам още много въпроси, но стремглавият ход, който наложи Амелия, ме остави почти без дъх.

Стигнахме постройката и преди да прекрача прага, погледнах назад. Бойната машина беше спряла до прекършената кула, на която се бях возил, и очевидно я изучаваше.

В сградата имаше четири къси коридора и щом влязохме, с облекчение усетих че въздухът вътре е сгъстен. Марсианецът, който дойде с нас, се отдалечи и ни остани сами. Кашлях неудържимо от бързото ходене. Щом дойдох на себе си, прегърнах отново Амелия, все още невярващ в добрата съдба, която ни беше събрала. Амелия отвърна на прегръдката ми също така сърдечно, но след минута се отдръпна.

— И двамата сме ужасно мръсни. Ела да се измием.

— Много бих искал да си сменя дрехите — обадих се аз.

— Това е невъзможно. Но трябва да изпереш дрехите си, така както миеш себе си.

Тя ме отведе до един ъгъл в сградата, където имаше накачени по тавана тръби. При завъртане на един кран отгоре потече течност, която не беше вода, а вероятно разреден растителен сок. Амелия ми обясни, че повечето роби използват тези импровизирани бани след работа и сама се отправи към една отделна от другите.

Течността беше студена, но аз намокрих дрехите си обилно, сетне ги свалих и хубаво ги изстисках, докато и последната следа от противната кръв, с която бяха напоени, не изчезна.

Когато се убедих, че нито аз, нито дрехите ми могат да се изчистят повече, затворих крана и се опитах да ги поизсуша, като силно ги извивах. Нахлузих панталоните си, но платът беше натежал от влагата и се чувствах страшно неудобно. Все пак тръгнах да намеря Амелия.

В една от стените, досами помещението за баня, имаше висока метална решетка. Амелия стоеше пред нея и държеше дрипавите си одежди да се сушат. Веднага извърнах.

— Дай си дрехите тук, Едуард — каза тя.

— Когато свършиш — отвърнах аз, като се стараех не се издам, че съм забелязал, че е съвършено гола.

Момичето остави дрехите си на земята и се приближи до мен.

— Едуард, вече не сме в Англия — започна тя. — Ще хванеш пневмония с тези мокри дрехи.

— Ще изсъхнат след известно време.

— При този климат, преди да изсъхнат, ти ще си че сериозно болен.

Тя мина зад гърба ми, отиде в банята и донесе останалата част от облеклото ми.

— Ще си изсуша панталоните по-късно — опитах да се измъкна аз.

— Ще ги изсушиш сега — гласеше нетърпящият възражение отговор.

Известно време стоях като парализиран, сетне твърде неохотно свалих панталоните си. Придържайки ги пред себе си така, че въпреки всичко да съм поприкрит, ги изложих на топлата струя. Стояхме на известно разстояние един от друг и макар да бях решил, че няма поглеждам към Амелия, самото присъствие на момичето, което значеше толкова много за мен и с което бях споделил твърде много несгоди, ме принуждаваше да погледна няколко пъти. Тя беше толкова красива, а и така без дрехи се държеше извънредно достойно и същевременно естествено в ситуация, която би скандализирала мнозинството от напредничавите ни съседи на Земята.

Задръжките ми изчезнаха и след няколко минути, неспособен да се сдържам повече, пуснах дрехите на земята, приближих бързо до Амелия и страстно се целувахме в продължение на няколко минути.

II

Бяхме практически сами в цялата постройка. До залез-слънце оставаха още два часа и робите нямаше да се върнат преди това. Когато дрехите изсъхнаха и се облякохме, Амелия ме разведе из сградата, за да ми покаже как са настанени хората тук. Всичко беше примитивно и без никакви удобства: хамаците бяха твърди и нагъсто, храната трябваше да се яде сурова и никъде човек не можеше да остане поне за малко сам.

— И през всичкото това време си живяла така? — попитах аз.

— В началото, да — каза Амелия — Но после открих, че съм нещо твърде важно. Ела да ти покажа къде спя.

Тя ме заведе до един ъгъл в общото спално помещение. Тук на пръв поглед хамаците бяха подредени като другите, но Амелия дръпна някакво въже, преметнато през макара, закачена на тавана, и няколко хамака се вдигнаха и образуваха примитивна завеса.

— През деня ги спущаме, в случай че пратят някой нов надзирател, който да ни провери, но когато искам да остана сама, си имам свой собствен „будоар“!

Тя ме въведе в импровизирания си кът и чувствайки, че тук чужди очи не могат да ни забележат, още веднъж пламенно я целунах. Чак сега осъзнах какво ми беше липсвало през онзи ужасен период на самота!

— Виждам, че тук се чувстваш съвсем като у дома си — обадих се аз накрая.

Амелия се беше изтегнала на хамака си, а аз седнах на едно стъпало, което минаваше по дължината на целия под на стаята.

— Човек трябва да умее да се справя при всякакви условия.

— Амелия, разкажи ми какво се случи с теб след отвличането.

— Докараха ме тук.

— И това ли е всичко? Надали е било толкова просто!

— Не бих искала да го преживея отново — въздъхна тя. — А ти? Как стана така, че след всичкото това време се появи в наблюдателната кула?

— Бих предпочел да чуя първо твоя разказ.

Разказахме си един на друг онова, което и двамата с такова нетърпение искахме да научим. Всеки от нас се стараеше да убеди другия, че не е било чак толкова лошо. Амелия първа разказа преживелиците си по време на пътуването до лагера за роби.

Беше лаконична и по моему съкрати голяма част от подробностите. Дали за да ми спести най-неприятните страни, или защото просто не искаше да се връща към тях, не мога да кажа. Пътуването продължило дълго, почти през цялото време стояли затворени в закрити коли. Липсвали каквито и да било санитарни удобства, храна им давали само веднъж дневно. Тогава Амелия разбрала това, което и аз научих в снаряда, как се хранят чудовищата. На края полумъртви, тя и останалите, общо около триста души (очевидно паякоподобните машини добре бяха поработили в Града на опустошението), били докарани до това поле с треви и под наблюдението на надзиратели от съседния град започнали работа.

Разбрах, че с това разказът на Амелия е приключил, и се впуснах в подробни описания на моите приключения. Имах толкова много да й разказвам, но премълчах някои подробности. Когато стигнах до епизода с шкафа на борда на снаряда, не сметнах за нужно да го отминавам, защото тя също беше видяла действието му. Описах онова, което бях видял, и забелязах, че Амелия пребледня.

— Моля те, не се впущай в подробности — обади се тя.

— Но това не е нещо ново за теб.

— Разбира се, че не е. Но няма нужда с такова настървение да разказваш всичко. Варварският инструмент, за който говориш, се използва навсякъде. И тук, в тази сграда, има един такъв.

Онемях от изненада и искрено съжалих, че изобщо споменах за шкафа. Амелия ми обясни, че всяка вечер около шест или повече роби загиват в подобен шкаф.

— Но това е нечувано! — възкликнах аз.

— А защо мислиш, че потиснатите хора в този свят са толкова малко? Защото кръвта на най-здравите от тях се източва за храна на чудовищата.

— Няма да споменавам вече кошмарния уред — казах и продължих с разказа си.

Описах как съм избягал от снаряда, сетне битката, на която бях станал свидетел, и накрая не без гордост разказах как съм победил и как съм убил чудовището в кулата.

Този епизод не беше неприятен на Амелия, така че поукрасих разказа си с повече епитети. И когато накрая описах как уродливото създание издъхна, тя плесна възторжено ръце и се засмя.

— Трябва да разкажеш тази вечер историята си — каза тя, — ще вдъхнеш кураж на моя народ.

— На твоя народ ли? — изумих се аз.

— Мили мой, трябва да знаеш, че не съм останала жива по една случайност. Открих, че за тях аз съм онзи водач, който според техния фолклор ще ги освободи от потисниците.

III

Не мина много и робите се върнаха от работа, и ние оставихме разказите си за после.

Хората влизаха през двата главни коридора и заедно с тях при нас влязоха надзирателите, които очевидно имаха свои отделни помещения. Някои от тях носеха електрическите си палки, но вътре ги хвърляха небрежно настрани.

И преди споменах, че обикновено на лицата на марсианците беше изписано крайно отчаяние, тези, които току-що влязоха, не правеха изключение. Бях свидетел на кръвопролитието същия следобед и отношението ми към робите беше значително по-съчувствено.

След завръщането си работниците първо се измиха, след което им донесоха храната. От доста време не бях ял и макар че така сурови тревите почти не можеха да се сдъвчат, ядох колкото можах.

По време на вечерята момичето, което Амелия нарече Едуина, седна до нас. Бях удивен от бързината, с която момичето беше научило английски език, нещо повече, успяла беше с малки изключения при най-сложните съгласни да усвои характерната интонация на гласа на Амелия. Когато предавам думите на Едуина в разказа си, няма да възпроизвеждам неповторимия й акцент, а ще ги предам на правилен английски; в началото обаче срещнах доста трудности, докато разбера какво казва момичето.

Направи ми впечатление, че по време на вечерята (маси тук нямаше и клечахме на пода) робите стояха на почетно разстояние от нас с Амелия. Към нас се стрелкаха много тайни погледи и само Едуина сякаш не се притесняваше от нищо.

— По всичко личи, че вече са свикнали с теб — казах на Амелия.

— Твоето присъствие ги прави неспокойни. Ти също изигра ролята на личност от техните легенди.

Едуина беше чула и разбрала моя въпрос и се обади:

— Ти си бледото джудже.

Посмръщих лице и погледнах Амелия, за да разбера дали тя знае за какво става дума.

— Нашите мъдри хора — не спираше Едуина — разказват за бледоликото джудже, което слиза от бойна машина.

— Разбирам — казах аз и любезно й се усмихнах. Малко по-късно, когато Едуина не можеше да ни чуе, попитах Амелия:

— Щом си нещо като месия за тези хора, защо трябва да работиш на тревите?

— Просто нямам избор. Повечето, от надзирателите са свикнали с мен, но ако някой нов пристигне от града, може веднага да ме отдели, ако не съм с останалите. Освен това в митовете се говори, че онзи, който ще поведе народа, ще бъде един от тях. С други думи — роб.

— Ще ми се да чуя тези легенди.

— Едуина ще ти ги разкаже.

— Говориш за надзирателите. Как стана така, че никой не се страхува от тях?

— Успях да ги убедя, че всички хуманоиди на Марс имат един общ враг. Не само играя роля, Едуард, убедена съм, че трябва да се вдигне бунт. Чудовищата управляват хората тук, като ги разделят: поставили са двете групи една срещу друга. Робите се страхуват от надзирателите си, защото на пръв поглед изглежда, че зад тях стои авторитетът на чудовищата. Гражданите марсианци като че са доволни от положението си, защото се радват на известни привилегии. Но ние с теб се уверихме, че това е просто ход на тези уродливи същества, защото единственото, което искат, е човешка кръв и системата на робството значи край на човешката раса тук. Единственото, което можах да направя, е да убедя надзирателите, защото те също познават местния фолклор, че чудовищата са общ техен враг.

Докато говорехме, робите изнасяха остатъците от храната, но изведнъж всички замръзнаха по местата си, спрени от силен звук — ужасен, пронизителен вой, който отекна в помещението.

Амелия пребледня и се скри зад паравана си. Последвах я и я заварих обляна в сълзи.

— Този крясък значи ли това, което подозирам?

— Дошли са за храната си — промълви Амелия отново избухна в плач.

Нямам намерение да се впускам в подробности за противната сцена, която последва, но трябва да спомена, че робите бяха измислили система на хвърляне на жребий и шестте безпомощни нещастници се отправиха мълчаливо към шкафа убиец.

Амелия обясни, че не е очаквала чудовищата да се явят за храна тази вечер. Надявала се беше, че ще изсмучат кръвта на десетките убити край растенията.

Едуина дойде при нас.

— Бихме искали да чуем за приключенията на бледото джудже — обърна се тя към Амелия. — Това ще ни направи щастливи.

— Да не би да иска да каже, че трябва да говоря пред всички? — попитах аз. — Не знам какво да кажа. И как ще ме разберат?

— Те го очакват от теб. Ти пристигна толкова вълнуващо, че те искат да го чуят от собствените ти уста. Едуина ще им превежда.

— Правила ли си това?

Тя кимна.

— Научих за този ритуал, докато учех Едуина да говори английски. Щом тя научи известен брой думи, подготвихме с нея кратка реч и от този момент нататък те ме приеха за свой водач. Няма да те приемат напълно, докато не го сториш.

— Но трябва ли да им кажа всичко? Казала ли си им за Земята?

— Подозирам, че няма да разберат, и затова не съм им казала. В техните легенди се говори за Земята, наричат я „топлия свят“, но само като за небесно тяло. Ето защо не съм им разкрила произхода си. И между другото, Едуард, мисля, че е време да си признаем един на друг, че никога вече няма да видим Земята. Няма никакъв начин да се върнем обратно там. Откакто съм тук, се примирих с тази мисъл. Вече и двамата сме марсианци.

Нищо не отговорих и се замислих. Напълно разбирах Амелия. Докато продължавахме да поддържаме някаква нереална надежда, никога нямаше да се успокоим.

На края казах:

— Тогава ще им разкажа как съм летял със снаряда, как се качих на кулата и как се отървах от чудовището.

— Едуард, мисля, че тъй като изпълняваш роля от митологията, би трябвало да употребиш дума, по-силна от „отървавам“.

— Едуина ще разбере ли?

— Ако придружиш думите си с подходящи жестове, да.

— Но те нали ме видяха, че слизам от кулата целия в кръв!

— Важно е разказването на историята. Просто повтори пред тях онова, което разказа на мен.

На лицето на Едуина се беше изписало такова щастливо изражение, каквото не бях виждал у никого тук, на Марс.

— Сега ли ще чуем за приключенията? — попита тя.

— Така мисля — отвърнах аз.

Изправихме се и последвахме момичето в общото помещение, където няколко хамака бяха вдигнати и робите бяха насядали по пода. Щом се появихме, те се изправиха и започнаха да подскачат. Положението беше доста комично и аз се смутих още повече, но Амелия успя да ми пошушне, че това е начин за изразяване на възторг.

Направи ми впечатление, че в дъното на залата стояха и пет-шест надзиратели. Те явно не се чувстваха съвсем близки с робите, но поне липсваше чувството на уплаха от тях, което бяхме наблюдавали в Града на опустошението.

Амелия успокои тълпата, като вдигна ръка и разпери пръстите си. Щом те млъкнаха, тя каза:

— Народе мой. Днес видяхме как този мъж уби един от тираните. Сега той сам ще ви разкаже как го е направил.

Докато тя говореше, Едуина веднага превеждаше, като издаваше някакви откъслечни срички и оживено жестикулираше. Щом свършиха, всички заподскачаха отново, издавайки пронизителни, подобни на скимтене, звуци. Това още повече ме разстрои, при това те като че нямаха намерение да спрат.

Амелия ми прошепна:

— Вдигни ръка.

Вече искрено съжалявах, че се бях съгласил на цялата тази история, но вдигнах ръка и за мое удивление изведнъж настана пълна тишина. Гледах тези странни хора — високи, червенокожи, чужди същества, сред които ни беше запратила съдбата и с които ни предстоеше да живеем, и се чудех с какво да започна. Тишината продължаваше и малко нерешително описах как са ме качили на снаряда. Едуина не закъсня и веднага преведе думите ми по странния си начин.

Започнах колебливо, без да съм сигурен дали трябва да разказвам всичко. Слушателите ми пазеха абсолютна тишина. Полека-лека се увлякох. Едуина също се разпали и си позволих дори малко да попреувелича.

Моето описание на битката включваше дрънчене на метални гиганти, хаос от ужасни писъци и истинска вихрушка от изстрели на огнедишащите оръжия. По време на разказа ми няколко от робите бяха станали и възторжено подскачаха. Когато стигнах до епизода, в който чудовището обърна огнения лъч на оръдието си срещу хората, работещи на растителната стена, цялата аудитория беше станала на крака, а Едуина припяваше драматично.

Вероятно в разказа ми паднаха отсечени малко повече пипала, отколкото бях отсякъл всъщност, и употребих доста повече сили и енергия за убиването на чудовището, но се чувствах задължен да изпълня задачата си докрай, а не да се придържам дребнаво към подробностите.

Завърших разказа си при възторжените възгласи на аудиторията и най-прекрасната гледка на подскачане, която някога съм виждал. Погледнах към Амелия, за да видя нейната реакция, но преди да успея да си отворя устата и двамата бяхме плътно обкръжени от тълпата. Марсианците ни избутваха и потупваха леко, което си обяснявах с по-нататъшен изблик на ентусиазма им. Придвижиха ни без възможност за отстъпление до спалното място на Амелия и когато най-накрая стигнахме до изпънатите хамаци, образуващи импровизирания параван, шумът стигна най-високата си точка. След още няколко минути възторжено потупване най-накрая ни изтикаха зад преградата.

Гласовете оттатък веднага стихнаха.

Развълнуван от посрещането, което ми беше устроено, привлякох Амелия в прегръдките си. Тя беше не по-малко възбудена и отвърна на целувките ми пламенно и с любов.

Колкото по-дълга биваше целувката ни, толкова по-ясно усещах как в мен се надигат естествените желания, които толкова дълго бях потискал, ето защо с голяма неохота извърнах лицето си и отпуснах ръце, очаквайки тя да се отдръпне. Тя обаче ме привлече до себе си и притисна лице рамото ми.

Оттатък преградата чувах тихите гласове на робите. По всичко личеше, че пеят — това беше някакво пискливо жужене без мелодия. Макар и необичайна, тази песен беше странно спокойна и приятна.

— А сега какво ще правим? — попитах след няколко минути.

Амелия не отговори веднага.

Притисна ме по-силно до себе си и промълви:

— Трябва ли да ти казвам, Едуард?

Усетих, че се изчервявам.

— Имах пред вид някакви обредни задължения.

— Само онова, което се очаква от нас според легендата. Нощта, в която джуджето слезе от кулата… — останалото тя прошепна съвсем тихо до ухото ми.

Момичето не виждаше лицето ми и от вълнение останах без дъх и силно стиснах очи.

— Амелия, не сме женени и не можем да го направим — отдадох аз последна дан на условностите, с които бях прекарал целия си живот.

— Сега сме марсианци — каза Амелия. — Вече не сме длъжни да държим на брака.

И така, докато марсианците пееха с тъжните си пискливи гласове зад преградата, ние забравихме напълно всичко, което ни напомняше за това, че сме земни жители и при това англичани, и през тази нощ се отдадохме напълно на новата си роля на ръководители на потиснатия марсиански народ.