Машината на пространството

I

Времето напредваше и скоро Амелия предложи да се прибираме.

— Ще се надбягваме ли, или ще караме нормално — попитах аз, без да имам особено предпочитание към едното или другото, защото нямах нищо против тази почивка в сянката на дърветата.

В парка все още бе слънчево и топло, от време на време ниско над земята се вдигаха облаци горещ прах.

— Ще яздим спокойно — категорично заяви Амелия. — А то иначе човек не прави никакво физическо усилие.

— Освен това ще бъдем малко по-дълго време заедно — обадих се аз. — Ще се видим ли и друг път, Амелия? Искам да кажа, ще излезем ли и друг път на разходка с велосипеди?

— Надали ще е възможно всяка седмица — каза тя. — Понякога се налага да работя и в почивните дни, а често се случва и да пътувам.

Усетих, че при мисълта за пътуванията й със сър Уилям ме прободе болка на безпричинна ревност.

— А когато сте тук, ще можем ли да излизаме с велосипеди?

— Ако ме поканите — каза тя.

— Ще ви поканя.

Яхнахме велосипедите и първо се върнахме до мястото, където бях изгубил шапката си. Тя лежеше непокътната на земята. Вдигнах я и я нахлупих до очите си.

До дома на сър Уилям стигнахме без особени премеждия, потънали в мълчание. Бях проумял истинската причина за посещението си в Ричмънд парк този следобед; макар всичко онова, което знаех за него, да продължаваше да вълнува ума ми, тук ме бе довело не желанието да се запозная с него. Сега с радост бих заменил предстоящата ни среща за час, два, дори за цяла вечер само с Амелия.

В градината на сър Уилям влязохме през ниска порта в оградата досами изоставената летяща машина. Закарахме велосипедите в пристройката.

— Ще отида да се преоблека — обърна се към мен Амелия.

— И така изглеждате прекрасно — отговорих аз.

— А вие? Нима смятате да се явите пред сър Уилям с покрит с треви костюм? — и тя издърпа изпод яката на жакета ми, мушнал се по непонятен за мен начин, стрък трева.

В къщата влязох през френския прозорец и Амелия натисна звънеца. След миг се появи прислужник.

— Хилиър, това е мистър Търнбул. Той ще пие с нас чай и ще остане за вечеря. Не бихте ли му помогнали да се освежи?

— Разбира се, мис Фицгибън — отговори той и се обърна към мен. — Ако обичате, сър, оттук.

Той ми даде знак да го последвам и тръгнахме по един коридор. След малко гласът на Амелия ни догони.

— Хилиър — извика тя, — бихте ли предупредили мисис Уотчетс, че след десет минути ще сме готови за чая и ще го пием в салона за пушене?

— Да ма’м.

Хилиър ме заведе до тясна баня на първия етаж, където бяха оставени сапун и пешкири, и докато се миех, той взе жакета ми, за да го изчетка.

Салонът за пушене, неголяма стая на приземния етаж, беше приятно подреден и по всичко личеше, че обитателите на дома често седят тук. Амелия вече ме очакваше; вероятно забележката ми за външния й вид я беше поласкала, защото не беше се преоблякла, а върху блузата бе сложила късо жакетче.

Настанихме се около малка осмоъгълна маса, върху която бе нареден порцеланов сервиз за чай, и зачакахме да се появи сър Уилям. Съдейки по часовника върху полицата над камината, минаваше 4,30 и Амелия повика мисис Уотчетс.

— Ударихте ли гонга за чая? — попита я Амелия.

— Да, ма’м, но сър Уилям е все още в лабораторията си.

— В такъв случай може би ще му напомните, че имаме гост за чая.

Мисис Уотчетс излезе от стаята, но само миг или два по-късно от един от отдалечените ъгли на салона се чу шум от хлопване на врата и към нас забързано приближи висок, добре сложен мъж. Беше по риза и жилетка, с преметнато на ръката сако. Той се опитваше вървешком да свали надолу навитите си ръкави и едва когато дойде съвсем близо, погледна към мен. Изправих се веднага.

— Тук ли е сервиран чаят? — попита той Амелия. — Почти свърших.

— Сър Уилям, ако си спомняте, бях ви споменала за Едуард Търнбул.

Той ме погледна за втори път.

— Търнбул? Приятно ми е. — И като махна нетърпеливо с ръка, допълни: — Моля седнете! Амелия, помогни ми да се справя с този ръкавел.

Протегна ръка към нея и тя закопча копчето. Сетне подаде и другия си ръкав. Сър Уилям облече сакото и се приближи до полицата над камината. Взе една от оставените там лули и я натъпка добре с тютюн.

Чаках неспокойно; питах се дали фактът, че е на прага да приключи работата си, не показва, че съм избрал неподходящ момент за посещение.

— Какво ще кажете за този стол, Търнбул? — попита ме той, без да се обръща.

— Настанете се удобно — обади се Амелия. — Не стойте на ръба.

Подчиних се и в същия миг усетих, че материята, от която бяха направени възглавниците, се огъна под мен така, че те приеха формата на тялото ми. Колкото повече се отпусках назад, толкова повече усещах как ме обгръщат.

— Този стол е направен по мой проект — каза сър Уилям, като се извърна и пристъпи към нас, поднасяйки запалена клечка кибрит към лулата си. Сетне, сякаш без особен интерес попита: — В същност с какво се занимавате?

— Аз ли, ами…?

— В коя област на науката работите? Учен сте, нали?

— Сър Уилям — обади се Амелия, — ако си спомняте, бях ви споменала, че мистър Търнбул се интересува от автомобилизъм.

Чак тогава се сетих, че куфарчето ми с мострите все още е в хола, там, където го оставих при пристигането си.

Сър Уилям ме погледна отново.

— Автомобилизъм ли? За млад човек не е лошо. Боя се, че за мен това е вече отминал период. Разглобих колата си, защото частите й ми бяха много по-необходими в лабораторията.

— Но модата на автомобилите тепърва започва, сър — отговорих аз. — И в края на краищата в Америка…

— Да, да, но аз съм учен, Търнбул. Автомобилизмът е само едната страна от цяла една нова област на изследване. Намираме се пред прага на двадесетия век, а това ще бъде векът на науката. Няма граници за нейните възможности.

Докато говореше, сър Уилям гледаше някъде над главата ми. Пръстите му неспокойно въртяха угасналата клечка кибрит.

— Съгласен съм, сър, наистина много хора се интересуват от този проблем.

— Да, но намирам, че интересите им са отправени в погрешна посока. Общо взето, научната мисъл е насочена към усъвършенстване на онова, което вече е направено. Става дума за влакове, развиващи голяма скорост, и кораби с по-голяма водоизместимост. Убеден съм, че скоро всичко това ще бъде отживяло. Към края на двадесети век, Търнбул, човекът ще пътува така свободно между планетите на Слънчевата система, както сега пътува до Лондон. Ще познаваме населението на Марс и Венера така, както познаваме французите и немците. Смея да кажа дори, че ще пътуваме и по-далеч… оттатък звездите на Вселената!

В този момент мисис Уотчетс влезе в стаята със сребърен поднос, натежал от чайник, каничка с мляко и захарница. Искрено се зарадвах от появяването й, защото поразителните идеи на сър Уилям, съчетани с неспокойното му държане, бяха повече, отколкото можех да понеса. Стори ми се, че той също се зарадва от това, защото щом прислужничката постави подноса на масата и започна да налива чая в чашите ни, сър Уилям отстъпи назад и застана до ръба на полицата над камината. Започна да разпалва наново лулата си, а през това време аз успях да го разгледам за първи път, без да се отвличам от поведението му.

Както вече казах, той беше висок и едър мъж, но най-поразителното в него беше главата му. Голяма, с бледо лице и сиви очи. Косата му беше пооредяла по слепоочията, но на темето беше гъста и рошава, и това правеше главата му да изглежда още по-внушителна, а гъстата брада подчертаваше бледостта на лицето.

Съжалих, че не го заварих в по-спокойно разположение на духа, защото за няколкото минути, през които беше в стаята, той успя да наруши приятното усещане на спокойствие, което се бе възцарило, докато бяхме сами с Амелия, и сега се чувствах напрегнат като самия сър Уилям.

Внезапно ме осени идеята, че може би той рядко се среща с непознати и сигурно е привикнал на дълги часове на усамотение. Моята работа изискваше срещи с много и непознати хора и едно от задълженията ми беше да умея да общувам, поради което, колкото и парадоксално да звучи, усетих, че тук мога да дирижирам разговора.

Щом мисис Уотчетс излезе от стаята, му казах:

— Сър, казвате, че почти сте свършили. Надявам се, че не съм ви попречил.

Простотата на моя ход изигра своята роля. Той пристъпи към един от свободните столове и седна, а в отговора му пролича значително спокойствие.

— Не, разбира се, че не сте ми попречили — отвърна ми той. — Мога да продължа и след чая. Имам нужда от малка почивка все пак.

— Мога ли да попитам за естеството на работата ви?

Сър Уилям обърна очи за миг към Амелия, но нейното изражение остана невъзмутимо.

— Разказа ли ви мис Фицгибън какво конструирам в момента?

— Съвсем бегло, сър. Можах да видя летящия ви апарат например. — За мое голямо удивление той се изсмя.

— Да не мислите, че съм луд да си губя времето с подобни глупости, Търнбул? Моите учени колеги се опитват да ме убедят, че полет с апарат, по-тежък от въздуха, е невъзможен. Вие как мислите?

— Това е нещо ново за мен, сър.

Той не отговори, а продължи да ме гледа втренчено и аз побързах да добавя:

— Струва ми се, че проблемът е в липсата на достатъчно мощен източник на енергия. Конструкцията е стабилна.

— Не, не, конструкцията също е погрешна. Започнах я не така, както трябваше. Още докато работех, дори преди да изпробвам онази измишльотина, която сте видял, механичният полет вече беше остарял.

Той бързо отпи от чая си, сетне с поразителна за мен скорост скочи и се отправи към някакъв шкаф. Издърпа едно от чекмеджетата и извади тънък пакет, който ми подаде.

— Хвърлете един поглед върху това, Търнбул. Кажете ми какво мислите?

Разгърнах хартията и видях, че това бяха седем фотографии. На първата беше снимано момче, на втората — малко по-голямо момче, на третата — младеж, на четвъртата — много млад мъж и така нататък.

— Снимките на един и същи човек ли са? — попитах аз, забелязвайки някои повтарящи се черти в лицето.

— Да — гласеше отговорът на сър Уилям. — Фотографиите са на един мой братовчед, който по някаква случайност се е снимал през равни интервали от време. А сега, Търнбул, забелязвате ли някаква разлика в качеството на снимките? Не! Как мога да очаквам, че ще отгатнете мислите ми? Това са разрези на четвъртото измерение.

Сбърчих чело, а Амелия каза:

— Сър Уилям, вероятно понятието е ново за мистър Търнбул.

— Не по-ново от онова за полет с по-тежка от въздуха машина! Схванахте идеята за летателния апарат, Търнбул, защо да не схванете и тази за четвъртото измерение?

— Да не искате да кажете… идеята за… — започнах да заеквам аз.

— Пространство и време! Точно така, Търнбул… Времето, тази велика загадка!

Обърнах очи към Амелия с надеждата да получа някаква помощ, но срещнах внимателния й проучващ ме поглед. На устните й бе застинала някаква полуусмивка и разбрах, че тя много пъти е слушала сър Уилям да излага тази своя теория.

— Снимките, Търнбул, са двуизмерно представяне на триизмерно лице. Всяка една от тях показва височина и широчина и до известна степен дава представа за дълбочина… но те никога не могат да бъдат нещо повече от плоски, двуизмерни парчета хартия. Те не могат да разкрият и факта, че през своя живот той е пътувал във времето. Наредени една до друга, те почти се равняват на четвъртото измерение.

Грабнал фотографиите от ръцете ми, сега той крачеше нагоре-надолу из стаята и развълнувано ги размахваше. Отиде до полицата над камината и ги нареди отгоре една до друга.

— Пространството и времето са по природа едно и също нещо. Вървя през стаята и вече съм изминал няколко ярда в пространството… но в същото време с няколко секунди съм се придвижил и във времето. Разбирате ли какво имам пред вид?

— Искате да кажете, че едното движение допълва другото?

— Именно! Сега работя върху отделянето на едното от другото, за да може пътуването през пространството да бъде, независимо от времето и през времето, независимо от пространството. Нека ви покажа какво имам пред вид.

Той се обърна рязко на пети и забързано излезе от стаята. Вратата се хлопна зад гърба му.

Седях онемял от изумление. Вглеждах се в Амелия с широко отворени очи и поклащах глава.

— Трябваше да се досетя, че ще бъде възбуден — каза тя. — Невинаги е в подобно състояние, Едуард. Целият ден е седял съвсем сам в лабораторията си и след продължителна работа често е много оживен.

— Къде отиде? — попитах аз. — Не трябва ли да го последваме?

— Върна се в лабораторията си. Мисля, че ще ви покаже нещо, което е направил.

Точно в този момент вратата се отвори отново и сър Уилям се върна. В ръцете си носеше много внимателно малка дървена кутия, която се чудеше къде да постави.

— Помогнете ми да преместим масата — каза ми Амелия.

Отместихме масата с приборите за чай встрани и приближихме друга маса. Сър Уилям постави кутията в центъра и седна. Оживлението му бе отминало толкова бързо, колкото неочаквано бе започнало.

— Бих искал да разгледате това внимателно — започна той, — но не бива да пипате. Много е крехка.

Той отвори капака на кутията. Вътре тя бе подплатена с мека, подобна на кадифе материя, а на дъното лежеше мъничък механизъм, който в първия момент взех за часовников. Сър Уилям го извади внимателно от кутията и го постави върху масата.

Наведох се и вперих поглед в него. С изненада установих, че по-голяма част от устройството е изработена от онази кристалоподобна материя, която вече два пъти бях видял този следобед. Подведен от точността, с която мъничките частици прилепваха една до друга и от металните части, бях взел устройството за механизъм на часовник. Можах да отлича само няколко тънки никелови нишки, една-две идеално полирани части от месинг и зъбчато колело, направено от блестящ хром или сребро. Някои от частите бяха изработени от бяла материя, може би слонова кост, а основата — от твърдо, подобно на абанос дърво. И въпреки това трудно ми е да опиша какво виждах в този момент, защото почти всичко беше направено от кристалоподобната материя и от какъвто и ъгъл да погледнеше човек, стотиците миниатюрни повърхности мамеха окото.

Изправих се и отстъпих една-две крачки назад. Оттук устройството отново заприлича по-скоро на часовников механизъм, колкото и невероятен да беше.

— Прекрасно е — обадих се най на края аз и забелязах, че Амелия също не откъсва поглед от кутията.

— Вие, млади човече, сте един от първите хора на тази земя, който вижда механизма, способен да прекоси четвъртото измерение.

— А той наистина ли ще действа? — попитах го аз.

— Да, ще действа. Изпробван е вече. Тази „машинария“ в зависимост от моя избор ще пътува напред или назад във времето.

— Защо не го демонстрирате, сър Уилям? — обади се Амелия.

Той не отговори, а се облегна назад в стола си. Със застинало на лицето замислено изражение мъжът не откъсваше очи от необичайното устройство. В тази поза той остана повече от пет минути и въпреки че до този момент ни бе демонстрирал искрено внимание, сега сякаш не съществувахме за него. Той отново се наведе напред и внимателно разгледа своето творение. Понечих да се обадя, но Амелия ми даде знак и аз също потънах в мълчание. Сър Уилям вдигна изобретението си, така че светлината от прозореца да падне върху него. Протегна ръка, за да докосне сребърното зъбчато колело, поколеба се и постави отново механизма на масата. Миг след това седеше облегнат назад в креслото си и наблюдаваше съсредоточено своето творение.

Този път той не помръдна в продължение на десет минути; започна да ме обзема безпокойство, питах се дали ние с Амелия не му пречим.

Най на края сър Уилям постави механизма обратно в кутията. Чак тогава се изправи.

— Трябва да ме извините, мистър Търнбул — каза той. — Току-що ми дойде на ум идеята за една малка промяна.

— Може би е по-добре да си вървя, сър?

— Съвсем не! Съвсем не!

Сър Уилям хвана здраво кутията и с бързи стъпки излезе от стаята. Зад него вратата шумно се хлопна.

Погледнах Амелия и тя ми се усмихна, с което атмосферата в стаята веднага се разведри.

— Ще се върне ли? — попитах я аз.

— Не вярвам. Последния път, когато го видях да се държи така, той се затвори в лабораторията си в продължение на четири дни и освен мисис Уотчетс никой не го видя.

II

Амелия повика Хилиър и прислужникът запали лампите в стаята. Макар незалязло още, слънцето се бе скрило зад дърветата пред къщата и в стаята пролазваха сенки. Мисис Уотчетс влезе да прибере чашите и подноса. Чак тогава разбрах, че съм изпил само половината от чая си и на бърза ръка изгълтах останалото. Бях ожаднял от разходката с велосипеди.

Щом останахме сами, попитах:

— Той луд ли е?

Амелия се беше заслушала в нещо и не отговори, само ми даде знак да мълча… Само пет секунди по-късно вратата рязко се отвори и на прага се появи сър Уилям с връхно палто в ръка.

— Амелия, отивам в Лондон. Хилиър ще ме закара с файтона.

— Ще се върнете ли за вечеря?

— Не… ще остана там цялата вечер. Тази нощ ще спя в клуба.

Сетне се обърна към мен с думите:

— В разговора ми с вас, Търнбул, най-неочаквано се роди една идея. Благодаря ви, сър.

Сър Уилям напусна стаята също така стремително, както бе връхлетял и скоро чухме гласа му в хола. След няколко минути по покритата с чакъл алея отвън се разнесе шумът от приближаването на файтон.

Амелия отиде до прозореца и остана да гледа навън, докато прислужникът подкара коня надолу по алеята, след което се върна на мястото си.

— Не, сър Уилям не е луд — каза тя.

— Но той се държи като душевно болен.

— Вероятно отстрани изглежда така. Убедена съм, че той е гений; а не виждам голяма разлика между двете.

— Разбирате ли неговата теория?

— До голяма степен. Това, че за вас е непонятна, не е свързано с умствените ви възможности. Тя до такава степен е ясна на сър Уилям, че когато я обяснява другиму, той неволно пропуска много от фактите. Още повече той не ви познава, а рядко е спокоен, когато не го заобикалят познати нему хора. Сър Уилям има няколко приятели в Линиън, неговия клуб в Лондон, и те са единствените хора, които са го виждали да се държи естествено и спокойно.

— В такъв случай може би не биваше да го принуждавам да говори.

— Не, той е напълно завладян от идеята си; ако не бяхте проявил интерес, той сам щеше да ви разкаже за нея. Всички около него трябва да минат през това. Дори мисис Уотчетс е изслушвала два пъти теорията му.

— Тя разбира ли я?

— Мисля, че не — каза Амелия и се усмихна.

— Значи не мога да очаквам някакви разяснения от нея. Ще трябва вие да ми обясните.

— Надали ще мога да ви помогна много. Сър Уилям е построил Машина на времето. Изпитвал я е няколко пъти и на един-два от сеансите присъствах и аз — резултатите са убедителни. Сър Уилям все още нищо не е казал, но подозирам, че има намерение да предприеме пътешествие в бъдещето.

Усмихнах се леко, но побързах да прикрия устата си с ръка.

— Сър Уилям е съвършено сериозен — каза Амелия.

— Да… само че не мога да си представя как човек с неговия ръст ще се побере в толкова малко устройство.

— Това, което видяхте, е само работен модел. Той има и изцяло изработена версия. — Неочаквано тя се засмя. — Да не би да помислихте, че говоря за модела, който той ви показа?

Когато се смееше, Амелия изглеждаше още по-красива и не съжалих ни най-малко, че не съм разбрал добре.

— Голяма или малка, не мога да повярвам, че съществуването на подобна машина е възможно — обадих се аз.

— Тогава ще се уверите сам. Тя е само на дванадесетина ярда от стола, на който седите.

Веднага скочих на крака:

— Къде е?

— В лабораторията на сър Уилям. — По всичко личеше, че Амелия се беше заразила от моя ентусиазъм, защото скочи живо от мястото си. — Елате!

III

Излязохме от стаята за пушене през вратата, която сър Уилям беше използувал преди малко, и тръгнахме по коридор, водещ до очевидно съвсем наскоро поставена врата. Зад нея се намираше лабораторията, която, едва сега разбрах, беше остъклената пристройка, издигната между двете крила на къщата.

Не знам какво съм очаквал да видя вътре, но първото ми впечатление беше, че твърде много прилича на шлосерския цех в един машиностроителен завод, който някога бях посетил.

По продължение на едната страна на тавана беше закрепена ос, която посредством няколко предавателни ремъци осигуряваше движещата сила за множеството съоръжения, наредени край голям плот под нея. Сред тях можах да различа стругове, фрезмашина, ковашка преса, щамповъчна преса, ацетиленово съоръжение за заваряване, две големи менгемета и множество инструменти, разхвърляни навсякъде. Подът беше покрит със стружки, а на много места из лабораторията имаше купчини изрязани или струговани метални парчета, които като че не бяха свършили работа и лежаха захвърлени.

— Голяма част от работата по Машината сър Уилям върши сам — обади се Амелия, — но понякога се налага да поръча изработването на някои от детайлите навън. Когато ви срещнах в Скиптън, бях изпратена по една подобна поръчка.

— Къде е Машината на времето? — попитах я аз.

— Тя е до вас.

Изведнъж с изненада осъзнах, че отделните парчета в купчината, която в началото бях взел за изхвърлени части, в същност са свързани по някакъв определен начин. Едва сега забелязах, че съществува някакво сходство с модела, който сър Уилям ми беше показал, но докато той притежаваше съвършенството на всеки миниатюрен предмет, конструкцията, която виждах пред себе си, беше много по-груба.

Когато се приближих съвсем и се наведох да разгледам устройството по-отблизо, забелязах, че всички детайли бяха струговани и лъщяха като нови.

Машината на времето беше дълга около седем или осем стъпки, и четири-пет стъпки широка. В най-високата си точка беше на шест стъпки от пода; но тъй като конструкцията беше изключително функционална, възможно е описанието на размерите й да подведе. По дължина в по-голямата си част Машината на времето не беше по-висока от три стъпки и имаше вид на скелетна метална рамка.

Всичките движещи се части се виждаха… именно тук описанието ми по необходимост става неясно. Онова, което виждах, беше пак онази загадъчна материя, която бях видял по-рано на велосипедите на сър Уилям и в летящата му машина: с други думи повечето от онова, което човек можеше да види, оставаше неразгадаемо, поради мамещата очите, рефлектираща кристалоподобна материя. Вътре се преплитаха хиляди тънки жички и пръчки и колкото и да се взирах в механизма от различни посоки и ъгли, нищо не разбирах.

По-ясно ми беше разположението на лостовете за управление.

Към края на едната от рамките се намираше покрита с кожа седалка, извита като конско седло. Около нея бяха наредени множество пръчки, лостове и циферблати.

По всичко личеше, че главният лост за управление беше онзи, който видях инсталиран точно пред седлото. На върха му беше поставено, и да призная, като че съвсем не на място, велосипедно кормило. Предположих, че това дава възможност на управляващия да улови лоста с две ръце. От двете му страни бяха прикрепени десетки второстепенни лостове, всеки от които беше на собствено шарнирно прикрепване, но така, че щом главният лост бъде задвижен, и другите да могат да се включат.

Дълбоко заинтригуван, почти бях забравил за Амелия, но тя сама се обади и дори ме стресна.

— Сериозна работа, нали?

— За колко време построи сър Уилям това? — попитах я аз.

— За около две години. Но пипнете я, Едуард… вижте колко е солидна.

— Не смея — отвърнах аз. — Няма да зная какво да правя.

— Хванете един от тези лостове. Напълно безопасно е.

Тя хвана ръката ми и я сложи върху един от месинговите пръти на металната рамка. Улових предпазливо метала… и веднага се дръпнах, защото, щом пръстите ми обгърнаха металния прът, цялата машина видимо и с шум се разтресе, сякаш беше живо същество.

— Какво става? — извиках аз.

— Машината на времето е включена на съвсем слаб ход в четвъртото измерение, в което съществува. Тя е реална, но не съществува в света, който познаваме. Трябва да разберете, че тя пътува във времето, докато ние си седим тук.

— Шегувате се… защото, ако тя пътуваше, нямаше да е тук сега.

— Напротив, Едуард. — И тя посочи огромен метален маховик, инсталиран точно пред седлото и съответстващ приблизително на сребърното зъбчато колело, което бях видял в модела на сър Уилям — Върти се. Нали виждате?

— Да, да, виждам — отвърнах аз, приближавайки се към маховика колкото се може по-близо. Колелото се движеше почти незабележимо.

— Ако не се върти, Машината ще застане неподвижно във времето. И тогава, както сър Уилям твърди, тя ще изчезне от очите ни и ще остане в миналото, защото самите ние се движим във времето.

— Това значи, че Машината трябва да е непрекъснато включена.

Вечерта беше настъпила неусетно и тайнствен мрак изпълваше лабораторията. Амелия отиде в единия ъгъл и се приближи до някакво друго дяволско изобретение. От него висеше въже, което се увиваше около закрепено встрани колело. С рязко движение тя дръпна въжето. Изведнъж устройството като че се закашля, нещо в него запращя, колелото започна да се върти все по-бързо и по-бързо и след малко от осем, окачени на металната мрежа на тавана кълба заструи силна светлина.

Амелия вдигна очи към часовника на стената, който показваше шест и двадесет и пет.

— След половин час ще стане време за вечеря — каза тя. — Смятате ли, че кратка разходка в градината преди вечеря ще ви достави удоволствие?

С усилие откъснах очи от чудноватите изобретения на сър Уилям.

Машината на времето може бавно да се движи в бъдещето, но Амелия беше здраво стъпила в настоящето. Не се движеше на бавен ход и за нищо на света не беше същество от миналото или бъдещето.

— Ще се облегнете ли на ръката ми? — попитах аз, съзнавайки, че скоро престоят ми в Ричмънд ще свърши.

Тя плъзна ръка под лакътя ми и преминавайки край Машината на времето и електрогенератора през вратата в отдалечения ъгъл на лабораторията, излязохме вън в осветената с бледа светлина градина. Само веднъж погледнах назад към струящото през остъклените стени на лабораторията ярко сияние на електрическите лампи.