Машината на пространството

I

В деня след категоричното решение на мистър Уелс натоварихме останалите ръчни гранати на борда на Машината на пространството и с умерена скорост се отправихме към Лондон. Оглеждахме се внимателно за бойни машини, но от тях нямаше и следа.

Прелетяхме първо над Ричмонд, по чиито улици все още се стелеше черен задушлив дим. Единствено покрай реката картината на черните, поръсили като пудра всичко сажди се нарушаваше от туфи червени растения. Северно от Ричмонд се намираха Кю Гардънс, чиито изключително скъпи и редки екземпляри бяха унищожени от безмилостните растения.

Оттук, прелитайки над Мортлейк, се отправихме право към Лондон. Недалеч от пивоварната, в самия център на някакво имение с нови и модерни сгради, се беше приземил един от снарядите, който със силата на експлозията при кацането беше причинил неописуеми разрушения. Забелязах, че мистър Уелс не откъсва очи от картината долу и в продължение на няколко минути кръжахме над страхотните развалини. В центъра на ямата, разбира се, се виждаше празната черупка на снаряда. По-интересно беше друго — личаха следи от, макар и краткотрайна, но целенасочена подготвителна работа, проведена от марсианците. Бойни машини наоколо нямаше, но край широко отворената паст на снаряда бяха спрели две от многокраките коли, зад които лежеше проснато едно от паякообразните им съоръжения. Множеството му метални пипала лежаха сгънати, а по блестящата им метална повърхност личаха следите от ръжда, резултат от наситения с кислород въздух на Земята.

Настоявах да спрем Машината на пространството и да разгледаме отблизо мястото, което ми се стори съвършено спокойно, но нито Амелия, нито мистър Уелс се съгласиха. Оставихме Машината да кръжи бавно, след което я спряхме точно над ямата. Занемели, наблюдавахме разкрилата се пред очите ни гледка; дъното беше изравнено, а за да се улесни движението на машините, пръстта беше изхвърлена и натрупана на високи купчини. От ямата навън бе прокарана полегата пътека за ниските коли.

Внезапно Амелия ахна и покри устни с длан, за да потисне напиращия от гърлото й вик:

— О, Едуард…! — успя само да каже тя и извърна лице.

Чак тогава забелязах какво беше предизвикало уплахата й. В сянката на огромния снаряд, сгушен до самата му стена, като мъничка кутийка лежеше шкафът убиец. Край него бяха нападали трупове на десетки човешки същества, някои от които полузарити от пръстта. Мистър Уелс също бе забелязал ужасяващата гледка, безмълвно изви Машината на пространството и я насочи далеч от кошмарното място… за съжаление бяхме успели да добием груба представа за броя им — в сянката на снаряда лежаха може би над стотина трупа.

Продължихме полета си на изток и съвсем скоро се озовахме над сивите улици на крайните квартали на Уондсуърт. Мистър Уелс намали скоростта и остави Машината да кръжи бавно. Той поклати глава.

— Не мога да си дам сметка за размера на убийствата им.

— Позволихме си да не мислим за това на Марс — обадих се аз. — Всяко чудовище има нужда от кръвта на един човек дневно. Колкото по-дълго останат марсианците тук, толкова повече трупове ще има.

Амелия мълчаливо стисна ръката ми.

— Не бива да отлагаме повече — заяви мистър Уелс. — Трябва да продължим с бомбардировките, докато унищожим всички.

— Но къде са марсианците? — попитах аз. — Предполагам, в Лондон гъмжи от тях.

Оглеждахме се във всички посоки, но освен единични стълбове дим от недогорели сгради, никъде не се виждаше и следа от нашествениците.

— Трябва да ги открием — заяви мистър Уелс. — Колкото и време да ни отнеме това.

— Мислите ли, че са все още в Лондон? — попита Амелия. — Как ще разберем, че са си свършили работата тук и че дори в момента не разрушават други градове?

Нито аз, нито Уелс можехме да отговорим.

— Единственото, което зависи от нас, е да ги издирваме и да ги убиваме. Ако са напуснали Лондон, ще тръгнем след тях. Друга алтернатива няма.

Мистър Уелс гледаше надолу към улиците на Уондсуърт; това най-грозно от лондонските предградия по необясними причини беше отминато от нашествениците, но макар неразрушено, то също беше пусто. Мистър Уелс премести лостовете решително и насочи Машината към самото сърце на Лондон.

II

От всички мостове над Темза Уестминстърският беше най-малко обрасъл с червени растения и мистър Уелс спусна Машината над него, за да се приземим в центъра на пътя. Ако някой марсианец искаше да ни доближи, той трябваше да мине по една от двете страни на моста, време, за което спокойно можехме да включим Машината на пространството и да се отдалечим на безопасно разстояние.

През последните четири часа бяхме летели над южните предградия на Лондон. Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша разрухата, която цареше наоколо. Там, където марсианците бяха атакували с огнените си лъчи, всичко беше покрито с черен дим, а на местата, където не бяха употребили нито едното, нито другото, дръзко издигаха стъбла червените растения.

По целия път дотук не бяхме видели жива душа; и само някакво гладно псе куцукаше със счупен крак по улиците на Ламбет.

Реката влачеше множество отломки и преобърнати малки лодки. Във водите на Лондонското езеро бяхме видели да се белеят двайсетина трупа, които, уловени от прилива, се блъскаха край входа на Съри докс.

Оттам до Уестминстър Бридж се бяхме ориентирали по покривите на сградите, които отдавна познавахме. Видяхме яките стени на Тауър, които не бяха засегнати от марсианците, но зелените морави край нея се бяха превърнали в джунгли от червеникави растения. Красивите извивки на Тауър Бридж също бяха гъсто обрасли и единствено пътят в средата беше останал незасегнат от дългите ивици гъсти треви, проточили се от единия до другия край на моста. Зърнахме високия купол на Сейнт Пол, извисил се над по-ниските сгради на Сити край не го; настроението ни обаче веднага се промени, когато забелязахме огромната дупка, която зееше на западната стена на катедралата.

В центъра на Уестминстър Бридж се приземихме в твърде потиснато настроение. Мистър Уелс върна лоста на четвъртото измерение и веднага усетихме полъха на лондонския въздух, чухме звуците на града.

До ноздрите ни достигна мирис на дим; нагарчащият метален дъх на червените растения; сладникава миризма на гниещи тела; солен хладен полъх от водите на реката; опияняващият аромат на чакълената настилка на пътя, стоплена от лъчите на лятното слънце.

До ушите ни стигна…

Дълбока тишина беше надвиснала над Лондон. Под моста тихо приплясваха водите на реката и само от време на време се чуваше поскърцването на някоя от гъсто растящите край парапета треви. Нямаше тропот от конски копита, нито скърцане на колела; не се чуваха гласове и викове на хора, нямаше дори шум от човешки стъпки.

Точно пред нас се издигаха стените на Уестминстърския дворец, увенчан с непокътнатата кула на Биг Бен. Стрелките на часовника бяха спрели на два без седемнадесет.

Бутнахме очилата на челата си и слязохме от Машината на пространството. Доближих Амелия и се загледахме във водите на реката. Мистър Уелс се отдалечи и впери замислено очи в огромните купища треви, покрили почти изцяло крайбрежната улица Виктория. От момента, в който се озовахме над заприличалия на гробища град, той беше станал извънредно мълчалив и умислен едва сега, като го гледах застанал сам, вперил поглед в една посока, забелязах колко превити са раменете му и колко замислен е видът му.

Амелия също не отделяше поглед от нашия приятел, но след известно време плъзна ръката си в моята и опря за миг буза о рамото ми.

— Едуард, всичко това е толкова ужасно! Дори не можех да си представя, че е толкова страшно!

Гледах мрачно пред себе си и се опитвах да открия поне един-единствен знак, от който да почерпя някаква надежда, но навред царяха пустота и тишина. Никога досега не бях виждал толкова чисто от дим небето над Лондон, но това за нищо на света не можеше да компенсира всеобщата разруха на един от най-големите градове в света.

— Няма да мине много и подобна гледка ще зацари по цялата Земя — обади се Амелия. — Дълбоко сме се лъгали, въобразявайки си, че ще успеем да се справим с марсианците, макар да успяхме да ликвидираме няколко. Най-трудно ми е да се примиря с мисълта, че имаме пръст в тази работа, Едуард. Ние докарахме на Земята това зло.

— Не — отвърнах категорично аз. — Никой не може да ни обвини в това.

Усетих как Амелия цялата се стегна.

— Не можем да се освободим обаче от отговорността.

— Марсианците щяха да нападнат Земята, независимо дали ние щяхме да вземем участие в действията им или не. Сами видяхме подготовката им. Ако можем да намерим някакво успокоение, то е във факта, че само десет снаряда стигнаха дотук. Организираната от теб революция попречи на чудовищата да изпълнят плановете си докрай. Това, което виждаме сега, е страшно, но помисли си само колко по-страшно можеше да бъде всичко.

— Мъча се да си представя.

Тя замълча за няколко секунди, но после продължи:

— Едуард, трябва да се върнем на Марс. Земните жители никога няма да престанат да бъдат нащрек, докато има вероятност чудовищата да управляват техния свят. Машината на пространството ще ни отведе до Марс, а щом при извънредните обстоятелства, при които бяхме поставени, успяхме така бързо да построим нашата машина, то ще може да бъде построена и друга, помощна, способна да пренесе поне хиляда въоръжени мъже. Обещах на хората на Марс да се върна и мисля, че моментът е настъпил.

Слушах я внимателно и разбирах, че поривите, ръководили действията й на Марс, са отстъпили място на мъдростта.

— Един ден ние непременно ще се върнем на Марс — обадих се на края аз. — Друг изход няма.

Погълнати от нашия разговор, почти бяхме забравили за мистър Уелс, но сега той идваше бавно към нас. Направи ми впечатление, че за тези няколко минути, които беше прекарал сам, с него беше настъпила някаква сериозна промяна. Сякаш бремето на победения се беше смъкнало от раменете му и очите му блестяха с нов блясък.

— Вие двамата имате необичайно нещастен вид! — провикна се той отдалеч. — Нямате основание за това. Нашата работа е приключила. Не са останали никакви марсианци… те не са напуснали Лондон, но битката е спечелена.

III

Недоумяващи, ние с Амелия гледахме мистър Уелс и се мъчехме да разберем какво се крие зад неочакваното му изявление. Той отиде до Машината на пространството, сложи крак на металната рамка и като хвана реверите на жакета си, се извърна към нас. Сетне се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Войната, на която станахме свидетели, беше война на светове — започна той със спокоен, ясен и звънлив глас. — Нашата грешка беше в това, че я считахме за война между различни нива на умственото развитие. Знаехме какво представляват чудовищата нашественици, но подмамени от хитростта, агресивността и интелигентността им, започнахме да мислим за тях като за хора. Ето защо водихме с тях битка като с хора, което беше и основната ни грешка. Войската ни беше прогонена, сградите — изгорени и разрушени. Властта на марсианците на Земята обаче е твърде ограничена. Осмелявам се да твърдя, че са имали власт над територия, не по-голяма от няколкостотин квадратни мили. Територията на военните действия беше твърде малка, но войната, която се води, беше война на светове и когато марсианците пристигнаха най-безцеремонно тук, на Земята, те не са знаели какво ги очаква.

— Сър — прекъснах го аз, — ако имате предвид някакви наши съюзници, не помня да видяхме следи от тях. Не забелязах някакви военни отряди да ни се притекат на помощ. Освен ако не са били веднага победени.

Мистър Уелс махна нетърпеливо с ръка.

— Не говоря за армии, Търнбул, макар че нито те, нито корабите със зърно и влаковите композиции с провизии ще закъснеят. Истинските ни съюзници са навред около нас — невидими, както невидими сме самите ние в нашата Машина!

Вдигнах замислено поглед нагоре, едва ли не в очакване от небето да се спусне друга Машина на пространството.

— Погледнете тревите, Търнбул! — мистър Уелс посочи стъблата, растящи на няколко стъпки от нас. Забелязвате ли как са като попарени? Та те се цепят още преди да израснат. Докато човечеството беше ангажирано с ужаса от интелекта на чудовищата, тези растения са водили своя собствена война. Нашата почва не може да им достави минералите, от които имат нужда, а насекомите не ще оплодят цветовете им. Тези треви загиват, Търнбул! Същото ще стане и с чудовищата на Марс дори ако това не се е случило още. Усилията на марсианците са към своя край, защото интелектът, колкото и мощен да е той, не може да се бори с природата. Така както жителите на Марс, създавайки чудовищата, са се опитали да измамят природата, а тя им е отмъстила, така чудовищата се опитаха да победят живота на Земята, а стигнаха до самоунищожение.

— В такъв случай къде са те сега? — попита Амелия.

— Скоро ще ги открием — отвърна мистър Уелс, — но всяко нещо с времето си. Нашата грижа сега вече е не да се борим с тях, а как да извлечем полза от победата. Заобиколени сме с творенията на техния интелект, които учените ни ще приемат с огромен интерес. Струва ми се, че завинаги трябва да се простим с мирните дни на миналото; тези бойни машини и крачещи превозни средства ще станат причина за основни промени в живота на всеки земен жител. Намираме се в първите години на ново столетие, а то ще бъде свидетел на много открития. В дъното на тези промени ще стои един нов вид противоречие: противоречието между Науката и Съвестта. Тази битка именно загубиха марсианците, а на нас тепърва ни предстои да я водим!

IV

Мистър Уелс млъкна, но не спираше да диша тежко, а ние с Амелия стояхме неспокойно пред него.

После той отпусна свитите си в юмруци длани и се раздвижи. Изкашля се отново и продължи:

— Мисля, че сега не е време за произнасяне на речи. — Той очевидно се беше смутил от факта, че красноречието му ни беше накарало да замълчим. — А сега, за да се уверите, че съм прав, трябва да открием марсианците. По-късно ще се свържа със своя издател, за да разбера дали би се интересувал от издаване на някои мои становища по тези въпроси.

Огледах смълчания град и попитах:

— Нима вярвате, че след всичко това животът ще се върне към нормалния си ритъм?

— Не съвсем, Търнбул. Тази война не е край, а начало! Хората, които избягаха, ще се върнат; всички наши институции ще подновят дейността си. В по-голямата си част градът е незасегнат и бързо ще бъде възстановен. Но работата няма да се сведе само до повторно издигане на стени, защото нашествието на марсианците ще тласне собственото ни развитие напред. И както вече казах, това носи известни опасности, но с тях ще се справим, щом стане нужда.

Докато разговаряхме, Амелия гледаше упорито някъде над покривите на сградите и сега, като посочи на северозапад, възкликна:

— Едуард, мистър Уелс, погледнете! Там като че летят птици!

Обърнахме очи и видяхме как на фона на ясното небе се носят, кръжат и се снишават големи черни птици. Стори ми се, че са доста далеч от нас.

— Да отидем да видим какво става — предложи мистър Уелс и вече наместваше предпазните очила на очите си.

Приближихме до Машината на пространството и тъкмо се готвехме да се качим, когато чухме обезпокоителен звук. На всички нас той беше добре познат и реагирахме мигновено; това беше дрезгавият вой на марсианец; провлаченият като сирена вой отекваше, отразен от стените на сградите край реката. Но това не беше боен вик, нито зов за преследване. Този път в него се долавяше болка и страх; странен, необичаен хленч се носеше над полуразрушения град.

Ясно се различаваха две гласни, които се редуваха безспир:

— Улаа, улаа, улаа…

Първата бойна машина, която видяхме да стои самотно, беше в Риджънт парк. Посегнах веднага за ръчна граната, но мистър Уелс ме спря:

— Няма нужда от това, Търнбул.

Той приближи Машината на пространството до платформата и едва тогава забелязахме рояк гарвани, струпани край нея. Птиците бяха успели някак да се вмъкнат вътре и сега кълвяха и разкъсваха плътта на марсианеца.

През един от отворите в челната част на платформата към нас гледаха безизразните очи на чудовището. Те, както винаги, бяха лишени от дълбочина, но там, където преди човек можеше да открие студенина и злоба, сега смъртта беше оставила неизличимия си знак.

В подножието на Примроуз Хил забелязахме друга бойна машина, но тук птиците бяха свършили вече своята работа. В радиус от около стотина стъпки в подножието на Машината тревата беше покрита със засъхнали кървави петна и парчета месо.

Приближихме до просторната яма, която марсианците бяха отъпкали на върха на Примроуз Хил. Тя беше най-просторна от всички, които бяхме видели досега, и очевидно беше станала център на операцията им срещу Лондон. Почти цялото било на възвишението беше изровено и отъпкано. В дъното на ямата лежеше снарядът, който пръв се беше приземил тук. Навсякъде личаха следи от допълнителни разширения и укрепления.

Тук беше и неизбежният арсенал на марсианците: бойните и паякообразните съоръжения. По земята лежаха труповете на мъртви марсианци. Едни се бяха проснали още на изхода на снаряда, други — на голата пръст, а трети, в отчаяното си желание да окажат съпротива на невидимия враг, бяха успели да се покачат в някои от бойните машини, които стояха наоколо.

Мистър Уелс спусна Машината на пространството недалеч от ямата и издърпа лоста за четвъртото измерение. Беше спрял по посока на вятъра, така че избягнахме тежката воня, която се носеше от измрелите създания.

След изключването на четвъртото измерение отново чухме воя на умиращ марсианец. Той долиташе от една от бойните машини, застанали до самия вход на ямата. От време на време пресекваше и ставаше все по-немощен. Край платформата вече чакаха гарваните и щом слязохме от Машината, и последният вик на болка стихна.

— Мистър Уелс — обадих се аз. — Вие се оказахте съвършено прав. Изглежда, някаква болест е нападнала марсианците, вероятно в резултат на червената кръв на англичаните!

Изведнъж си дадох сметка, че мистър Уелс не обръща внимание нито на мен, нито на Амелия, а с плувнали в сълзи очи наблюдава вдъхващото ужас спокойствие на изоставения град. Стояхме до него, покорени от гледката на вражите кули край нас.

Мистър Уелс изтри очи с носната си кърпа и се отдалечи от нас по посока на марсианеца, чийто вой току-що бяхме чули.

Ние с Амелия стояхме до Машината на пространството и наблюдавахме как той предпазливо заобикаля пръстта, натрупана на ръба на ямата, и на края застава под бойната машина с поглед, вперен нагоре към блестящата конструкция. По едно време започна да търси нещо в джобовете си и на края измъкна обвития в кожа бележник, който го бях видял да разгръща в лабораторията. Записа нещо в него и отново го прибра.

Мистър Уелс остана под бойната машина в продължение на няколко минути, но на края се върна при нас. Като че беше овладял надигащите се в него чувства и с бодра, отривиста крачка бързаше към нас.

— Има нещо, което досега не съм ви казвал — започна той, обръщайки се към двама ни. — Мисля, че вие спасихте живота ми в деня, в който ни намерихте с помощника на енорийския свещеник край брега на реката. Не съм ви благодарил още за това.

— Но, мистър Уелс, вие построихте Машината на пространството. Без нея нямаше да постигнем нищо от това, което все пак успяхме да направим.

Той махна нетърпеливо с ръка:

— Мис Фицгибън — обърна се той към Амелия. — Нали ще ме извините, ако напусна компанията пръв?

— Но нали не си отивате, мистър Уелс?

— Чака ме твърде много работа. Не се плашете, ще се срещнем отново. Ще ви посетя в Ричмонд при първа възможност.

— Но, сър — обадих се аз. — Къде отивате?

— Мисля, че трябва да намеря пътя за Ледърхед, мистър Търнбул. Когато се срещнахме, бях тръгнал да търся жена си и сега трябва да довърша пътуването си. А това си е лично моя грижа.

— Но нали до Ледърхед можем да стигнем и с Машината на пространството? — не се стърпя Амелия.

— Съвършено излишно е. Сам ще намеря пътя.

Той ми протегна ръка и аз я поех несигурно. Ръкостискането му беше здраво, но все още не разбирах защо ни напуска така внезапно. След като отпусна ръката ми, той се извърна към Амелия и тя го прегърна сърдечно.

Сетне ми кимна, обърна се и се отдалечи надолу по склона на хълма.

Някъде зад нас най-неочаквано се разнесе писклив звук — този път съвсем различен от сирените на марсианците. Скочих уплашен и бързо се огледах… но откъм съоръженията на марсианците не се забелязваше никакво движение.

Амелия също се беше стреснала от звука, но вниманието й беше все още ангажирано от действията на мистър Уелс.

Въпросният джентълмен не беше изминал и няколко ярда, когато, без да обръща внимание на писъка, се зачете в нещо, написано в бележника му. Видях как откъсна два-три листа. Смачка ги в ръка и ги запрати сред останките от марсианско присъствие. Погледна към нас и забеляза, че го наблюдаваме.

Обърна се и тръгна обратно нагоре по склона.

— Има още нещо, Търнбул — започна той, след като стигна до нас. — Отнесох се много сериозно към вашия разказ за приключенията ви на Марс, колкото и невероятно да звучеше на места.

— Но, мистър Уелс…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча:

— Не би било справедливо да отхвърля изцяло като измислица разказаното от вас, но ще ви е доста трудно да докажете всичко това.

Не можех да повярвам на ушите си! Малко или много той искаше да каже, че Амелия и аз не казваме истината. Пристъпих гневно напред… но усетих, как Амелия ме докосва леко по ръката.

Погледнах към нея и я видях да се усмихва.

— Едуард, излишно е! — каза тя.

Мистър Уелс също се усмихна и в очите му проблесна някаква необяснима за мен искра.

— Всеки от нас има по една своя история, мистър Търнбул — каза той. — Всичко хубаво!

Той се обърна и с решителни стъпки пое надолу по склона на хълма, като по пътя прибра бележника си във вътрешния джоб на жакета.

— Мистър Уелс се държи много странно — казах аз. — Беше с нас през всичкото това време, а сега, когато най-много имаме нужда от него, ни напуска. На всичкото отгоре се съмнява в…

Внезапно раздалият се писък ме прекъсна. Сега го чувахме съвсем отблизо и двамата с Амелия едновременно осъзнахме какво всъщност беше това.

Обърнахме се и поехме надолу по хълма в североизточна посока, където минаваше влакът за Юстън. Само след миг пред нас се появи влакът, който се движеше по започналите вече да ръждясват релси и изпущаше висок стълб пара.

За трети път машинистът наду свирката и нейният писък отекна из стихналия град. Сякаш за да й отговори, проеча и камбаната на черквата Сейнт Джоунс Уд, враните напуснаха злокобното си пиршество и пляскайки шумно с криле, отлетяха.

Ние с Амелия заподскачахме по билото на Примроуз Хил и замахахме с кърпичките си на пътниците. Щом влакът се скри от очите ни, взех Амелия в прегръдките си. Целунах я пламенно и обзети от радостно чувство на пробудена надежда седнахме на рамката и зачакахме да пристигнат първите хора.