Машината на пространството

I

През следващите седмици двамата с Амелия се опитахме да проучим марсианския град колкото се може по-добре. Задачата ни не беше лека, защото бяхме принудени да вървим само пеша, но видяхме много неща и скоро добихме представа за истинските му размери, броя на жителите, разположението на по-големите сгради и т.н. Опитахме се да научим и малко повече за марсианците, за това, как живеят; честно казано, това не ни се удаде кой знае колко много.

В първата спалня, която открихме, прекарахме две нощи, след което се преместихме в друга сграда, по-близо до центъра на града и недалеч от една столова. Новата ни спалня също беше напусната от предишните си обитатели, но те бяха оставили много вещи и можехме да живеем сравнително спокойно. На Земята хамаците се правят от твърда и нееластична материя и са изключително неудобни, но тук благодарение на по-слабите гравитационни сили в тях се спеше съвсем поносимо. За постелки ни служеха големи, подобни на възглавници торби, натъпкани с някакъв мек пълнеж; напомняха много на юрганите, които се използуват в някои европейски страни.

Открихме и дрехи, оставени от предишните обитатели, които нахлузвахме върху собствените си одежди. Те, разбира се, ни бяха твърде широки, но ни правеха да изглеждаме по-едри и така разликата между нас и марсианците намаляваше.

Амелия завърза косата си на стегнат кок, почти такъв, какъвто носеха марсианките, а аз оставих брадата си да расте; от време на време Амелия я подстригваше с ножичките си за нокти по подобие на марсианската мода.

На този етап външността имаше за нас първостепенно значение; съвсем ясно ни беше, че видът ни е твърде различен. За наш късмет двата дена, прекарани в пустинята, се бяха оказали много полезни: обгорелите ни от слънцето лица, макар и болезнени, на цвят се доближаваха до оттенъка на кожата на марсианците. С течение на времето обаче червенината започна да избледнява и се наложи да постоим един ден в пустинята. Няколкото часа, прекарани под палещите слънчеви лъчи, възвърнаха поне за известно време предишния цвят на лицата ни.

Но нека не избързвам, за да стане ясно как успяхме да оцелеем в този град, първо трябва да опиша самото място.

II

Няколко дена след пристигането ни по причини, които ще станат ясни по-късно, Амелия нарече новия ни дом Град на опустошението.

Той беше разположен в местност, където се пресичаха два канала. Единият, край чиито брегове спряхме за първи път, се простираше по посока север-юг. Вторият идваше от северозапад, а след пресичането му с първия чрез сложна система от шлюзове продължаваше на югоизток. Градът беше издигнат в тъпия ъгъл, образуван от срещата на двата канала, а край южната и западната му страна бяха прокопани няколко допълнителни канала с пристанища.

По наша груба преценка градът заемаше площ от дванайсет квадратни мили, но сравнение с градовете на Земята на тази основа не можеше да става, защото Градът на опустошението беше построен почти в кръг. Нещо повече, на марсианците беше хрумнала идеята напълно да изолират индустриалния район от жилищната площ, където сградите бяха приспособени за всекидневните нужди на хората.

Единият от тези промишлени центрове, разположен северно от града, видяхме от влака; друг, по-малък, беше построен край канала на югоизток.

Що се отнася до населението на Града на опустошението, то беше наистина твърде малобройно, факт, който стана основна причина Амелия да измисли непривлекателното му име.

Повече от ясно беше, че е бил предназначен за хиляди и хиляди жители — сградите бяха твърде много, почти липсваше празно пространство между тях, а че сега само малка част от града беше населена, беше очевидно: обширни квартали бяха изоставени и запуснати. Сградите в тях бяха полуразрушени, а улиците — покрити с изронена мазилка и ръждясали метални греди.

Установихме, че нощем се осветяват само населените райони на града, а в запустелите, които изучавахме денем, липсваха дори високите метални кули. Никога не се престрашихме да останем в някой от полуразрушените квартали през нощта, защото като оставим настрани факта, че така изоставени, те бяха неосветени и пълни с опасности, из улиците им непрекъснато патрулираха някакви високоскоростни коли, които кръстосваха, издаваха смразяващ вой, а прожекторите им претърсваха всеки кът.

Жестоката охрана на града беше първият признак за драконовия терор, на който бяха подложени марсианците.

Споменах вече, че градът бе с кръгла форма. Този факт открихме съвсем случайно в продължение на няколко дни, след което, качвайки се на покрива на една от най-високите сгради, можахме да се уверим в правилността на предположението си.

По време на една от разходките през първите дни на престоя ни в Града на опустошението, бяхме тръгнали с Амелия на север с намерението да проверим ще можем ли да прекосим разстоянието от близо цяла миля в пустинята, за да стигнем до един от индустриалните райони на града.

Поехме по улица, която водеше право на север. Наоколо ни се намираха все обитавани сгради и почти на всяка крачка срещахме метални кули. По едно време забелязах, че платформата на кулата в непосредствена близост с пустинята спря да се върти и обърнах внимание на Амелия върху този факт. Известно време не се решавахме да продължим, но Амелия заяви, че не вижда никаква опасност.

Докато минавахме покрай кулата, стана ясно, че човекът или хората вътре следяха през наблюдателната платформа нашето движение. Тъмното, овално стъкло отпред се извърташе постепенно със скоростта на нашето движение. Не бяха предприети никакви действия срещу нас, ето защо продължихме, но чувството, че сме наблюдавани, не ни напущаше.

Бяхме така ангажирани от мълчаливото следене, че когато неочаквано налетяхме на действителната ограда на града, се сепнахме. Границата се оказа прозрачна или почти прозрачна стена, която препречваше пътя. Естествено, в първия миг решихме, че преградата е стъклена, но това беше само в първия миг. Материалът, от който беше направена, бе непознат за нас. Най-вероятното предположение беше, че това е силово поле, създадено от електрически източник. Така или иначе не можехме да я преодолеем и следени от наблюдателната кула, направихме няколко неуспешни опита да преминем оттатък. Усещахме хладна, непроницаема стена.

Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, отново внимателно проследени. След известно време, когато минавахме през един от изоставените квартали, отново се натъкнахме на стената. Скоро се уверихме, че тя обгръща града в кръг и пресича не само улиците, но и сградите.

Покачени на един от покривите, успяхме да видим, че отвъд тази стена имаше твърде малко постройки.

Амелия първа се сети за възможния отговор, свързан с безсъмнено по-високата температура и сгъстения въздух в града в сравнение с пустинята. Тя предположи, че бариерата в същност е може би хемисфера, покриваща целия град. Под нея, отбеляза тя, е възможно да се поддържа постоянно атмосферно налягане, а въздействието на силното слънце е сведено до поносими граници.

III

Градът на опустошението все пак не беше затвор. Влязохме безпрепятствено в него и също така лесно можехме да го напуснем. По време на разузнавателните ни разходки на няколко места открихме изходи в стената, откъдето можехме спокойно да излезем в пустинята.

Такива места бяха поредицата от врати и коридори на гарата, пристаните по бреговете на каналите и някои от огромните конструкции, през които в града можеха да се транспортират големи количества материали. В края на няколко от по-широките улици, водещи към индустриалните райони, бяха построени специални проходи за пешеходци.

Но най-интересно от всичко беше, че превозните средства имаха способността да преминават през стената, без дори да забавят ход или без осезаемо изтичане на сгъстения въздух навън към незащитената от купола пустиня. Свидетели бяхме на подобно преминаване много пъти.

Време е вече да обърна по-голямо внимание в разказа си на тези превозни средства, които сред множеството чудеса, които срещнахме с Амелия тук на Марс, се нареждат на едно от първите места.

Онова, което най-вече ги отличаваше от средствата за придвижване на Земята, беше липсата на колела. Наблюдавайки колко бързи са марсианските коли, не можех да се начудя как е възможно инженерите на Земята да са толкова консервативни, че да не могат да се откажат от колелата. Нещо повече, тук на Марс единствено ръчните колички, които робите използуваха, имаха колела: което показва, че за марсианците това са най-примитивните технически съоръжения.

Първото превозно средство, което видяхме (като изключим влака, с който пристигнахме, макар че и той беше без колела), кръстосваше с голяма скорост улиците в онази мрачна първа нощ в Града на опустошението. На следващата сутрин срещнахме и друго, което отново остави у нас впечатление за бързина и силен шум. По-късно обаче виждахме превозни средства, които се движеха по-бавно или пък бяха спрели.

Ако кажа, че тук на Марс колите „вървят“, няма да бъде вярно и въпреки всичко не мога да измисля по-подходяща дума. Под основния корпус (който в съответствие с предназначението си беше конструиран по обичаен за нас начин), бяха наредени дълги и къси метални „крака“, чиято дължина се определяше от задачата на транспортното средство. Те бяха монтирани в групи по три, а с корпуса ги свързваше специално предавателно приспособление. Движеше ги електрическо захранване, скрито в основния корпус.

Движението на тези крака напомняше странно движението на живо същество и в същото време беше отчетливо механично: във всеки миг единият от трите крака допираше земята. По време на работа те променяха дължината си. Вдигнатите два последователно се преместваха и удължаваха, стъпвайки, поемаха тежестта, а третият на свой ред се свиваше.

Най-голямото превозно средство, което видяхме в околността, беше предназначено за превозване на стоки и имаше две успоредни редици от шестнайсет групи крака. Най-малките се използуваха от охраната на града и бяха снабдени с две редици от по три крака.

При по-внимателно вглеждане се виждаше, че всеки крак се състои от няколко дузини фино изработени дискове, наредени един върху друг подобно на купчина монети, които се задвижваха по някакъв необясним за нас начин от електрически ток. Тъй като всеки крак беше обгърнат в прозрачна обвивка, можехме да наблюдаваме как действа, но не бяхме в състояние да разберем как се контролира всяко едно движение. Така или иначе тези коли бяха извънредно подвижни, често ги виждахме да профучават по улиците със скорост, която никое теглено от коне съоръжение не можеше да постигне.

IV

Но като че най-голяма загадка за нас оставаха хората, които управляваха тези превозни средства.

Че вътре имаше водач, беше очевидно, защото много пъти бяхме виждали как пътниците се обръщат към някого зад преградата за шофьора и получават оттам отговори. Също толкова очевиден беше и фактът, че шофьорите бяха някакви високопоставени лица; когато марсианците, пътуващи в колите, се обръщаха към тях, на лицата им се изписваше покорство и уважение, а гласовете им звучаха кротко. Никога обаче не можахме да видим някой от тях, защото колите бяха напълно затворени, особено мястото, където седеше шофьорът, което беше отделено от останалата част на колата с тъмно стъкло. Тези прозорци бяха същите, които виждахме на върха на всяка кула и затова решихме, че зад тях седят представители на една и съща по-висша каста.

Не всички коли обаче изпълняваха толкова прозаични функции, каквито описах.

Принудени на всяка крачка да се срещаме с множество необичайни гледки, ние с Амелия непрестанно търсехме паралели с живота на Земята. Ето защо вероятно много от предположенията, които направихме тогава, не бяха верни. Ако приехме, че колите, които сметнахме за товарни, са наистина товарни, то е защото виждахме как изпълняват функции, много сходни с товарните коли на Земята. За някои превозни средства обаче не можахме да намерим земен еквивалент.

Такива бяха например съоръженията, които марсианците използуваха във връзка с наблюдателните кули.

Точно пред спалнята, в която нощувахме, се издигаше наблюдателна кула, която се виждаше дори от хамаците ни. Бяхме живели тук почти осем дена, когато Амелия ми обърна внимание, че нещо не е наред с тази кула и платформата й не се движи. Същата нощ забелязахме, че светлината на върха също не се появи.

На следващия ден в подножието на кулата спря едно от тези неописуеми превозни средства, което започна ремонт, който за мен беше просто фантастичен.

Вече бяхме срещали в града подобна кола: дълга ниска машина, която освен шофьорска платформа превозваше купчина блестящи тръби, натрупани в привиден безпорядък. Щом своеобразният кракомобил спря пред кулата, цялата купчина метал върху него се изправи и се оформи в пет, съставени от дискове крака, към които бяха закрепени повече от двайсетина гъвкави пипала.

Цялата тази купчина слезе от платформата, като силно звънтеше и дрънкаше, след което подобно на огромен паяк се отправи към основата на кулата. Стараехме се да разберем откъде се ръководят действията на тази чудовищна машина — притежаваше ли тя свой собствен ум, или по някакъв необясним начин се контролираше от шофьора на колата, защото наоколо нямаше никой друг. Щом пристигна в основата на кулата, едно от пипалата се протегна и докосна стърчащата напред метална пластинка, прикрепена на един от подпорните стълбове и след миг платформата започна да се спуща надолу. Когато движението й спря на около двадесет стъпки от земята, фантастичното съоръжение обгърна с пипалата си подпорите и започна да се катери бавно нагоре, подобно на паяк по паяжината си.

Когато стигна до наблюдателната платформа, спря, обви част от пипалата си около стълбовете, а с другите заопипва платформата, очевидно търсейки повредата.

Скрити в сградата, двамата с Амелия наблюдавахме цялата операция. От пристигането на колата до отпътуването й бяха изминали дванадесет минути, а когато желязното чудовище се върна на мястото си, платформата се беше вдигнала и отново бе започнала да се върти наляво-надясно.

V

Досега почти нищо не съм казал за това, как успявахме да оцелеем в този тъжен град, нито имам намерение да го правя. Съзнанието ни беше заето с множество сериозни проблеми, които до известна степен имаха за нас по-голямо значение от онова, което ни заобикаляше. Преди да се върна отново към своя разказ, искам да опиша обстановката. Всички ние сме плод на заобикалящата ни действителност и по някакъв тайнствен и обезпокоителен начин придобихме някои от чертите на марсианците. Всеобщото униние, което ни заобикаляше, постепенно проникна и в нашите души.

VI

Докато се разхождахме из града, пред нас неизменно изникваше един основен въпрос, чийто отговор така и не успяхме да намерим. По-точно — как прекарваха времето си марсианците?

Имахме вече някаква представа за социалните разграничения тук на Марс. Най-низшата класа бяха робите, които трябваше да вършат най-тежката и унизителна работа, необходима във всяко цивилизовано общество. Следваха марсианците от града, чиято привилегия беше да надзирават робите. Над тях стояха жителите, които управляваха многокраките превозни средства и вероятно стояха зад стъклата на всички останали машини, които срещахме.

Естествено, най-много ни интересуваха градските жители на Марс, сред които живеехме. Не всички от тях обаче бяха заети с работа. Надзирателите на роби бяха сравнително малко (често имахме възможност да се уверим, че един-двама души само с електрическите си палки се справят със стотици роби) и макар че колите по улиците бяха много, в града винаги имаше хора, които, по всичко личеше, че нямат никаква работа.

По време на нашите разходки забелязахме, че марсианците не знаят как да убият времето си. Нощните гуляи очевидно бяха средство да потушат безкрайната скръб или просто начин на изразяване на скуката. Често виждахме хора, които се караха и понякога стигаха до бой, но щом се появеше някоя от многокраките коли, всичко спираше. Много от жените като че бяха бременни — още едно доказателство, че хората нямат с какво друго да заангажират ума и енергията си. По пладне, когато слънцето се издигаше в най-високата си точка (бяхме стигнали до заключението, че градът е построен на екватора на Марс), тротоарите се покриваха с изтегнати на плочите мъже и жени, които се наслаждаваха на топлината му.

Едно от възможните обяснения на очевидното шляене на марсианците беше, че някои от тях са заангажирани с работа в някой от индустриалните центрове и че тези, които срещахме на всяка крачка, просто бяха свободни от работа.

И двамата с Амелия бяхме страшно любопитни да разберем какво се произвеждаше така интензивно в промишлените райони, ето защо близо петнайсет дена след пристигането ни в града решихме да се опитаме да проникнем в по-малкия индустриален център. Бяхме забелязали вече, че един от пътищата водеше натам и макар че по него се движеха предимно товарни коли, използуваха го и роби, и граждани. Решихме, че ако тръгнем по него, това няма да направи особено впечатление.

Напуснахме града през система от коридори, в които налягането на въздуха са поддържаше в поносими граници, докато най на края се озовахме на открито. Вън ни посрещна познатият ни хладен въздух и безжалостно горещите слънчеви лъчи; почти веднага усетихме напрежение в дробовете си.

Вървяхме бавно, защото от опит знаехме колко изтощително е движението в този климат, след половин час бяхме изминали едва една четвърт от пътя до индустриалния център. И макар да долавяхме вече миризмата на дим и пушек, които излизаха от комините на фабриките, до нас не достигаше характерният шум, който обикновено свързваме с подобни места.

По време на почивката Амелия докосна рамото ми с ръка и посочи някъде на юг.

— Какво е това, Едуард? — попита тя.

Обърнах поглед натам, където сочеше ръката й.

Почти през цялото време бяхме вървели на югоизток, към промишления район; успоредно на канала, но доста встрани от водата, далеч от фабриките се виждаше нещо като огромен тръбопровод. По нищо не личеше, че е свързан с някакво съоръжение и ясно виждахме свободния му край.

Продължението на тръбата оставаше скрито за нас, някъде зад промишлените постройки. Надали щяхме да обърнем особено внимание на това съоръжение, ако оживлението, което цареше около свободния му край, не беше така интензивно. Огромната тръба се намираше на около две мили от нас, но чистият въздух позволяваше да се видят стотиците работници, струпани около нея.

Отвикнали от разредения въздух, бяхме решили да починем около петнайсет минути; сетне продължихме пътя си, но непрекъснато поглеждахме по посока на тръбата.

— Дали пък не е някакъв напоителен канал? — обадих се аз след известно време. Бях забелязал, че тръбата е разположена в посока изток-запад, между двата раздалечаващи се канала.

— С отвор с такъв диаметър?

Не можех да не се съглася, че предположението ми звучеше невероятно, хората изглеждаха като джуджета до тръбата. Вътрешният диаметър стигаше някъде до 20 стъпки, а дебелината на метала беше осем-девет стъпки.

Решихме да разгледаме по-отблизо странното съоръжение и изоставихме пътя, отправяйки се право на юг, през натрошените скали и пясъка на пустинята. Мостове над канала наблизо нямаше, ето защо можахме да стигнем само до брега, но затова пък имахме добра видимост.

Стана ясно, че общата дължина на тръбата е близо миля. Бяхме вече значително по-близо и можехме да видим и другия, по-далечен от нас край на тръбата, който висеше над малкото езеро. По всичко личеше, че е изкуствено; бреговете бяха прави и укрепени, а водата подмиваше почти половината от дължината на тръбата.

На самия ръб на езерото, от двете страни на съоръжението се издигаха две високи постройки.

Седнахме на брега на канала и зачакахме да видим какво ще стане.

По това време много от мъжете се опитваха да измъкнат от близкия към нас край някаква огромна кола. Тя трябваше да слезе в пустинята по предварително поставена за целта плоскост. Изглежда, се бяха появили някакви затруднения, защото допълнителна група мъже беше изпратена да помага.

Най-после след около половин час, колата слезе на пясъка и се отдалечи на известно разстояние от отвора. Междувременно работниците бързо се разпръснаха.

Изминаха още няколко минути и изведнъж направих интересно откритие.

— Амелия, гледай! — възкликнах аз. — Движи се.

По-близкият до нас край на тръбата се вдигаше бавно от земята. В същия момент отсрещният й край бавно се потопяваше в езерото. Явно беше, че постройките от двете страни на съоръжението осигуряваха повдигането не само защото точно там се осъществяваше движението, но отвътре се чуваше дрънчене и рев на машини, а от няколко отвора в стените излизаха стълбове зелен дим.

Въпреки големината на тръбата всичко се извършваше с невероятна точност и вдигането й трая не повече от няколко минути.

Когато огромната тръба сключи с хоризонта ъгъл от около 45 градуса, дрънченето и шумът на машините спря и последните следи от зеления дим се разнесоха във въздуха. Беше вече почти пладне и слънцето висеше над главите ни.

В това ново положение тръбата приличаше неимоверно много на цев на грамадно оръдие, издигната към небето!

Водите на езерото се успокоиха, мъжете, които работеха край съоръжението, вече се бяха изпокрили в група ниски сгради. Без да подозираме какво има да става, ние с Амелия спокойно си седяхме край брега.

Първият признак, че оръдието ще бъде използувано за стрелба, беше стълб побеляла вода, който се издигна от повърхността на езерото. Миг по-късно усетихме как някъде дълбоко под нас земята сякаш потръпна и водата на канала се покри с милиони малки вълни.

Протегнах ръце към Амелия, обгърнах раменете й и я блъснах на земята. Тя се търкулна, а аз я покрих с тялото си, прикривайки лицето й с рамо, а ръцете си обвих около главата й. Усещахме силно люлеене на земните пластове, като че всеки миг щеше да започне земетресение, чак тогава се разнесе и тътенът, който приличаше на рев, идващ от сърцето на буреносен облак.

Силата на стихията бързо нарастваше, докато достигна връхната си точка и сетне спря така бързо, както беше започнала.

Когато всичко се успокои, седнахме и отправихме погледи през канала към цевта на оръдието.

От снаряда, ако такъв въобще е имало, не беше останала и следа, но от издигнатия нагоре отвор на оръдието се издигаше един от най-големите облаци пара, какъвто някога съм виждал. Той беше искрящо бял и се разпростираше в почти сферична форма над дулото, като продължаваше да се увеличава от все още излизащата от оръдието пара. За по-малко от минута облакът закри слънцето и веднага усетихме как стана по-хладно. От мястото, от което наблюдавахме, видяхме как сянката на облака покри почти всичко, до което погледът ни стигаше, и тъй като се намирахме почти под самия облак, не можехме да определим дебелината му. А това, че е твърде дебел, личеше от наситеността на сянката му.

Изправихме се. Започна свалянето на цевта и машините във високите сгради забръмчаха отново. Робите и надзирателите им излязоха от прикритията си. Щом облакът закри слънцето, температурата наоколо спадна под нулата. Ето защо не се учудихме много, когато няколко минути по-късно започнаха да падат първите снежинки и много скоро лекият снеговалеж се превърна в силна заслепяваща снежна буря.

Вдигнахме отново поглед нагоре и видяхме, че облакът, от който валеше снегът — същият този облак пара, изстрелян от оръдието! — сега покриваше почти цялото небе.

Едва не отминахме входа за града, толкова дълбок беше станал снегът, когато стигнахме дотам; сега видяхме ясно и купола, който покриваше града, плътно завит от дебела снежна пелена.

Няколко часа по-късно усетихме нов трус, последван от още един. Общо трусовете бяха дванайсет през интервали от пет-шест часа. Когато лъчите на слънцето успяваха да проникнат през облаците, снегът, който покриваше купола над града, бързо се топеше, но общо взето, дните в Града на опустошението след това бяха мрачни и злокобни, а това усещахме не само ние.

VII

Дотук за загадките на марсианския град. Докато ги описвах, по необходимост представих Амелия и мен като двама любопитни туристи, които ще си изкривят вратовете да се оглеждат по време на пътуването си из непознати земи. Но макар вниманието ни да бе заангажирано от онова, с което се срещахме, съвсем не мога да кажа, че интересът към заобикалящата ни обстановка беше като на туристи, защото тревогата за бъдещето не ни напускаше нито за миг.

Съществуваше един проблем, за който рядко говорехме, а и дори да го споменавахме, то го правехме само с намеци; и двамата чудесно знаехме, че дори да заговорехме открито, нищо обнадеждаващо не можехме да си кажем. И това беше очевидната невъзможност да се върнем някога на Земята.

Този проблем стоеше в основата на действията и мислите ни, защото знаехме, че не можем да живеем вечно така, а начертаването на някакви планове за живота ни тук, в Града на опустошението, би означавало негласно примиряване със съдбата.

Най-близо бяхме до повдигането на този проблем, когато се уверихме колко напреднала е науката на марсианците.

Мислех си, че в общество, достигнало такава степен на развитие, за нас няма да е трудно да се сдобием с необходимите материали и един ден казах на Амелия:

— Трябва да намерим място, подходящо за лаборатория.

Тя ме погледна с насмешка.

— Да не би да смяташ да се отдадем на научна кариера?

— Мисля, че трябва поне да се опитаме да построим нова Машина на времето.

— А имаш ли някаква представа как става това?

Поклатих отрицателно глава.

— Надявах се, че ти като помощничка на сър Уилям имаш.

— Скъпи мой — промълви Амелия и улови нежно ръката ми — знам толкова, колкото и ти.

С това изчерпахме темата. До този момент хранех големи надежди, но познавах Амелия достатъчно добре, за да преценя, че отговорът й значи повече от онова, което чух. Ясно ми стана, че тя самата беше премислила вече тази идея и бе стигнала до заключението, че няма никаква възможност да повторим труда на сър Уилям.

Ето защо, без да обсъждаме повече бъдещето, продължихме съществованието си ден за ден, с пълното съзнание, че нашето връщане на Земята е невъзможно. Щеше да дойде ден, в който да се примирим напълно със съдбата си, но засега отлагахме този момент.

Ако не можехме да постигнем душевно равновесие, то поне телесните ни нужди бяха задоволени.

Двудневният престой в пустинята не беше ни причинил явни вреди, с изключение на леки хреми, които от време на време ми се явяваха. Никой от нас не понесе първата вечеря и нощта след това се чувствахме зле. Оттогава хапвахме по много малко. По пътя до спалното помещение имаше три сгради със столови и се хранехме подред и в трите.

Както вече споменах, спяхме сами в спалнята. Хамаците бяха достатъчно широки и за двама, ето защо, спомняйки си какво се беше случило по-рано между нас, с таен копнеж подхвърлих идеята, че може би ще ни е по-топло, ако спим в един хамак.

— Вече не сме в пустинята, Едуард — гласеше отговорът на Амелия и спяхме поотделно.

Думите й ме засегнаха, защото намеренията ми към нея продължаваха да бъдат честни и искрени, а освен това имах достатъчно основания да вярвам, че вече далеч не сме си така чужди. Бях решил обаче да се подчиня на волята й.

През всички тези дни, прекарани заедно, поведението ни един към друг беше сърдечно и приятелско. Тя често ме улавяше за ръка или мушваше своята под лакътя ми и всяка вечер, преди да се обърна, за да се съблече преди лягане, се целувахме за лека нощ. В такива минути желанията ми не бяха нито скромни, нито невинни и нерядко се изкушавах да й задам отново нелепия въпрос, дали би се омъжила за мен. Нелеп, защото къде можехме да намерим на Марс черква? И този въпрос трябваше да се отложи до момента, когато щяхме да се примирим с предначертания от съдбата жребий.

Общо взето, почти през цялото време мислехме за дома. Аз лично често мислех за родителите си и за това, че никога нямаше да ги видя отново. Занимаваха ме и разни дреболии. Бях сигурен например, че съм оставил лампата в моята стая запалена. В онази неделна утрин, когато се готвех да отида в Ричмънд, бях толкова развълнуван, че сега не можех да си спомня дали съм угасил лампата, преди да изляза. С все по-голямо раздразнение се убеждавах, че я запалих, преди да стана от леглото… но дали я загасих на излизане? И никакво успокоение не беше за мен, че сега, след осем или девет години, това нямаше никакво значение. Чувството за несигурност ме дразнеше и не ме напускаше.

Макар да не споделяше мислите си, Амелия очевидно също мислеше за дома. Тя явно правеше усилие да не се връща към миналото и проявяваше прекалено жив интерес към всяко нещо, което срещахме в града, но често в продължение на часове мълчахме, а този факт сам по себе си беше красноречив. Тя често говореше насън — в повечето случаи нищо не разбирах, но от време на време долавях моето име или името на сър Уилям, което показваше, че тя е твърде разстроена. Веднъж дори тактично я попитах какво сънува, но тя отвърна, че нищо не помни.

VIII

Няколко дена след пристигането ни в марсианския град Амелия се зае да изучи местния език. Винаги беше заявявала, че има дарба за езици и въпреки че нямаше на разположение нито речници, нито учебник по граматика, беше много оптимистично настроена. Твърдеше, че съществуват основни жизнени ситуации, при които се произнасят определени думи и ако се вслуша в тях, ще съумее да установи някакъв определен запас от думи. В случай на успех това щеше да ни улесни извънредно много, защото и двамата се чувствахме изолирани от принудителното мълчание.

Първата й задача беше да се опита да преведе надписите, които виждахме закачени на няколко места из града.

Те бяха твърде малко. На всеки вход на града висеше по един и на няколко вида от многокраките автомобили бяха изписани някакви знаци. Тук Амелия срещна своята първа трудност, защото нито един от тях не се повтаряше. Нещо повече, те бяха много разнообразни и тя не можа да установи нито една буква от марсианската азбука.

Когато реши да се насочи към говоримия език, проблемите й се умножиха.

Най-голямата трудност идваше от многообразието на тоновете. Като оставим настрана факта, че гласните струни на марсианците бяха така устроени, че гласовете им звучаха много по-високо, отколкото е нормално за човешките гласове на Земята (двамата с Амелия правехме опити, когато останехме сами, да възпроизведем някои от звуците, които бяхме чули, но резултатът само ни разсмиваше), очевидно съществуваше безкрайно количество интонационни оттенъци.

Случваше се да чуем остър марсиански глас, който на Земята бихме нарекли саркастичен, дори неприятен; а друг път същият глас звучеше мелодично и меко. Някои марсианци говореха със сложно съскане, други — с провлачени гласни.

Нещата се усложняваха още повече от многочислените жестове на ръце и крака, които придружаваха всяко изказване на марсианец.

Робите марсианци като че използуваха свой собствен диалект.

След няколкодневни безуспешни опити Амелия дойде до тъжното заключение, че сложността на езика (или езиците) е свръх нейните възможности. Въпреки това до последния ден от нашия престой в Града на опустошението тя се опитваше да различи отделни звуци и не можех да не се възхитя от усърдието й.

И все пак имаше един звук, чието значение не можеше да се сбърка. Звук, общ за всички раси по Земята, със същото значение и за жителите на планетата Марс. Това е викът на ужас, който ни предстоеше да чуваме твърде често.

IX

Прекарали бяхме в Града на опустошението близо четиринадесет дена, когато избухна епидемия. В началото не схванахме, че нещо не е наред, въпреки появилите се първи признаци, чиято причина не разбирахме. Всичко започна с това, че една вечер в столовата дойдоха да вечерят твърде малко марсианци; така бяхме свикнали със странностите тук, че не обърнахме никакво внимание.

На следващия ден станахме свидетели на изстрелите на снежното оръдие (така свикнахме да го наричаме помежду си) и вниманието ни беше насочено в съвсем друга посока.

Към края на периода, когато над града от сутрин до вечер се сипеше сняг, вече нямаше място за съмнение — нещо не беше наред. По улиците срещнахме няколко души, които лежаха в безсъзнание или бяха вече мъртви; влязохме в една от спалните — хората вътре очевидно бяха болни, намаля и броят на колите из града, а някои от тях се използуваха като линейки.

Излишно е да споменавам, че когато осъзнахме сериозността на положението, ние с Амелия започнахме да избягваме населените части на града. За щастие у никого от нас не се проявиха тревожни симптоми; хремата, която се появяваше от време на време в резултат на простудата ми, този път трая по-дълго, отколкото би траяла на Земята, и това беше всичко.

У Амелия се пробудиха дремещи пориви да помогне на страдащите и чувството й на дълг диктуваше да се притече на помощ на болните, но това беше извънредно неразумно. Правехме всичко възможно да не влизаме в контакт с болните и с надежда чакахме епидемията да премине.

Изглежда, болестта не беше много тежка, но много хора се заразиха и съдейки по труповете, които линейките изнасяха, не бяха малко и умрелите от нея. Пет дена след това се появиха първите признаци на завръщане към нормалния ритъм на живот. Правеше впечатление все по-безнадеждното отчаяние, което обземаше жителите, а вече знаехме, че марсианците имаха достатъчно основания за това — в и без това обезлюдения град броят на хората бе намалял твърде много; колите обаче възобновиха шумните си обиколки. Не срещахме и мъртви по улиците.

Тъкмо се поуспокоихме, че нещата тръгват както обикновено, когато настъпи нощта на зелените експлозии.