Машината на пространството

I

Не мога да определя колко време съм лежал парализиран, но не вярвам да е било по-малко от три-четири часа. Помня само неизказаната физическа болка и умственото терзание, съчетани с противна безпомощност. А като си помислех само за вероятната съдба на Амелия, мислите ми се объркваха във водовъртеж на безсилна ярост.

Един образ се е запечатал особено ярко в паметта ми от тези няколко часа — това беше някакво парче, което се намираше в полезрението ми. В началото не му обърнах особено внимание, защото вихърът от тревожни, противоречиви мисли ме бе лишил от способността да възприемам заобикалящата ме реалност. След известно време обаче то като че ли изпълни цялото ми зрително поле. Сред купчина метални отломки лежеше трупът на едно от зловонните чудовища. Явно то беше загинало при експлозията, унищожила колата му, и тази част от тялото, която беше пред очите ми, представляваше безобразна маса от кървава плът. Наблизо лежаха и две или три откъснати, сгърчени от смъртта пипала.

Въпреки отвращението и погнусата чувствах искрено задоволство, че тези всесилни и безмилостни същества също са смъртни.

Най-после почувствах как тялото ми започва да се връща към живот. Първо усетих пръстите на ръцете си, а после и тези на краката, сетне започнаха да ме болят мускулите на целите крайници и разбрах, че отново мога да ги контролирам. Опитах се да движа главата си и въпреки че ми се виеше свят, успях да я повдигна от земята.

Първото нещо, което направих, когато раздвижих ръката си, беше да опипам раната на врата. Разбрах, че е дълга, но кръвта беше спряла и сигурно порязването е било повърхностно, защото иначе щях да издъхна за четири-пет секунди.

След няколко безуспешни опита най на края седнах, а по-късно се изправих. Всичко ме болеше, но побързах да се огледам наоколо.

Бях единственото живо същество на тази улица. На паважа край мен лежаха проснати няколко марсианци: не спрях пред всички, но онези, до които приближих, бяха мъртви. На отсрещната страна на улицата стърчаха железата на поразената кола и противният й шофьор. На пет-шест ярда от мен лежеше чантата на Амелия — гледка, която ми причини силна мъка.

С натежало от скръб сърце приближих до нея и я вдигнах. Надникнах вътре с чувството, че надниквам в душата на момичето, там бяха само предметите, които вече знаех, но за мен беше важно се уверя, че наистина са още на мястото си. Наоколо цареше абсолютна тишина и бързо затворих чантата. В нея имаше твърде много неща, които ми напомняха за Амелия.

Безжизненият труп на чудовището все още занимаваше мислите ми, въпреки отвращението и ужаса, който изпитвах. Едва преодолял нежеланието си, прекосих улицата с чантата на Амелия в ръка.

Спрях на няколко стъпки от противното тяло, омагьосан от гнусната гледка.

Нищо ново не забелязах и отстъпих назад, но чувството, че виждам нещо познато, не ме напускаше и ме задържа. Обърнах очи към машината, която доскоро бе управлявало. Бях сигурен, че е кола на един от нашествениците. Но оглеждайки я по-подробно, забелязах, че това всъщност беше полицейска кола, унищожена при една от експлозиите. Едва тогава проумях истината!

В същия миг си дадох сметка кои са били всъщност анонимните шофьори на колите, които непрекъснато срещахме из града… замаян и ужасен, отстъпих назад, уплашен повече от всякога.

II

Няколко минути по-късно, докато вървях замаян по улиците, иззад един ъгъл най-неочаквано се появи многокрака кола. Шофьорът трябва да ме бе видял, защото веднага спря. Забелязах, че това беше една от полицейските коли на града, на чиято платформа отзад се бяха качили около трийсетина марсианци.

Не можех да откъсна очи от затворената от всички страни кабина и правех усилие да не мисля какво стои зад черното овално стъкло. Някакъв глас остро извика през металната решетка.

Стоях неподвижно, обзет от страхотна паника. Нямах представа какво да правя, нито какво очакват от мен да направя.

Отново чух същия глас, в който долових нетърпение и гняв.

Изведнъж осъзнах, че няколко от мъжете на платформата протягаха ръце. Реших, че това е знак да се кача горе и приближих до тях; без много бавене те ми помогнаха да се кача.

Щом се озовах с чантата си на платформата, колата потегли.

Окървавеният ми вид стана причина всички да се обърнат към мен. Някои от марсианците ми говореха и явно очакваха някакъв отговор. Обзе ме нов пристъп на паника, защото реших, че вече е дошъл моментът, когато ще трябва да разкрия факта, че съм чужденец…

Но внезапно ме осени щастливо хрумване. Отворих уста, издадох сподавен хрип и посочих с пръст ужасната рана на врата. Марсианците заговориха отново, но аз продължавах да ги гледам тъпо и да хриптя, надявайки се да ги убедя, че съм онемял.

След няколко минути нежеланото внимание, с което бях обграден, намаля и те като че загубиха интерес към мен. Междувременно колата спря, за да прибере други оцелели. На платформата се качиха още трима мъже и една жена. По всичко личеше, че не са били поразени от пипалата на нашествениците, защото изглеждаха напълно здрави.

Колата продължи да кръстосва улиците и само от време на време през решетката на кабината се разнасяше неприятен, протяжен вой. Тук, в компанията на марсианците, се чувствах по-сигурен, но не можех да залича напълно от съзнанието си мисълта за присъствието на чудовищното същество в кабината.

Бавната обиколка из града продължи близо два часа и още оживели марсианци бяха качени на платформата. От време на време срещахме и други коли, заети със същата дейност, по което разбрах, че нападението е приключило.

Намерих си едно място в ъгъла на платформата, седнах и прегърнах чантата на Амелия.

Питах се дали това, на което бях станал свидетел, беше нападение в пълния смисъл на думата. Нашествениците се оттеглиха и оставиха града в пламъци и дим; цялата работа по-скоро ми приличаше на престрелка и нищо повече. Припомних си изстрелите на снежното оръдие; можеше да се предположи, че неговите снаряди са насочени към градовете на врага. В такъв случай ние с Амелия бяхме попаднали в центъра на някаква разправия, с която нямахме нищо общо, а Амелия беше станала една невинна жертва.

Веднага отхвърлих тази мисъл: беше ми непоносимо да си представя, че тя е в ръцете на тези кошмарни същества.

По-късно друга мисъл ми дойде наум, благодарение на която прекарах още няколко твърде неприятни минути. Дали беше възможно да съм попаднал на някоя от колите на нашествениците?

Известно време тази възможност не ми даваше мира, след което в съзнанието ми отново се върна образът на мъртвото чудовище. То очевидно защищаваше града, нещо повече, хората около мен не проявяваха онези признаци на страх, които наблюдавах по време на нападението. Беше ли възможно всеки град на Марс да се управлява от отвратителни чудовища?

Не ми остана много време да се замисля върху новоизникналия проблем, защото натъпканата с хора кола се отправи към края на града. Стовариха ни пред висока сграда, в която влязохме. Тук се нахранихме с приготвена от робите храна. Сетне ни заведоха до оцеляло спално помещение и ни разпределиха по хамаците. Нощта прекарах свит в един хамак с още четирима мъже марсианци.

III

Последва дълъг период от време (толкова мъчителен, че ми коства голямо усилие да го опиша), през който работех по възстановяването на разрушените улици и сгради. Работа имаше много и при чувствително намалелия брой на населението просто не виждах реална възможност да се справим с всичко.

Не съществуваше и минимален шанс за бягство. Във всеки миг от денонощието отвратителните чудовища ни пазеха, а привидната свобода в града, благодарение на която двамата с Амелия можахме да го изучим основно, отдавна не съществуваше. Съвсем малка част от града беше обитаема, а я охраняваха не само полицейските коли, но и наблюдателни кули, останали невредими по време на нападението. Те се управляваха от чудовищата, които очевидно бяха способни да стоят неподвижно в продължение на дълги часове.

Голяма част от робите бяха изпратени в града и най-тежката и неприятна работа вършеха те. И въпреки това моите задължения не бяха никак леки.

В известен смисъл бях доволен, че работата поглъщаше почти всичките ми сили, защото не ми оставаше време да мисля много за тежката съдба на Амелия. Установих, че дори предпочитам да е умряла — мисълта, че тези ужасни същества могат да я подложат на отвратителни изтезания, ме подлудяваше. И в същото време и за миг не исках да се примиря с възможността, че е мъртва. Исках да е жива, защото тя беше смисълът на живота ми. Винаги присъстваше в мислите ми, колкото и да бях зает със заобикалящите ме събития. Често пъти нощем не можех да заспя, измъчван от чувство на вина, обвинявах се в несъществуващи грешки. Желаех я и я обичах и почти не минаваше нощ, без да плача горчиво в своя хамак.

Фактът, че марсианците наоколо живееха при същите тежки условия, или това, че най-после бях успял да разбера причината за безкрайната им мъка, не беше никаква утеха за мен.

IV

Скоро загубих представа за дните, но сигурно бяха минали повече от шест месеца по представите на Земята, преди да настъпи драматичната промяна в моя живот. Един ден, без предварителна подготовка, бях подкаран с още дузина мъже и жени навън от града. Следваше ни многокрака кола.

В началото помислих, че ни карат към някой от индустриалните райони, но скоро след като напуснахме защитния купол, се отправихме на юг и по един от мостовете минахме от другата страна на канала. Пред нас се виждаше цевта на снежното оръдие.

По нищо не личеше да е пострадало по време на нападението — или пък го бяха поправили много добре, около дулото му кипеше оживена работа точно както по времето, когато двамата с Амелия го бяхме видели за първи път. Сърцето ми спря от ужас, защото перспективата да работя в разредена атмосфера никак не ме блазнеше; не бях единственият, който едвам дишаше по време на пътя, но все пак предполагах, че марсианците са по-пригодени да работят без прикритието на купола. Чантата на Амелия, с която никога не се разделях, беше допълнителна тежест.

Закараха ни до най-многочислената група работници пред самото дуло на гигантската цев. Още малко и щях да припадна — страшно трудно дишах. Щом спряхме, разбрах, че не само аз се боря за въздух, всички се строполиха изтощени на земята. Приседнах между тях и се опитах да успокоя бесните удари на сърцето си.

Така бях погълнат от неразположението си, че не си давах сметка за онова, което става около мен. Знаех само, че сме в подножието на голямото черно дуло, на около двайсетина ярда от него, сред тълпа роби и това беше всичко.

Малко по-встрани от нас стояха двама марсианци от кастата на гражданите, които ни разглеждаха изпитателно. Когато осъзнах обстановката, се загледах в изправените мъже и установих, че те по нещо се различават от останалите. На първо място изглеждаха много самоуверени и, второ, облечени бяха някак по-различно от останалите. Носеха черни дрехи, чиято кройка напомняше военна униформа.

Очевидно прекаленият ми интерес привлече вниманието им, защото след няколко минути единият от тях приближи и нещо ми каза. Изиграх ролята си на ням и ти загледах втренчено. Не бяха от най-търпеливите: единият протегна ръка и като ме улови за дрехата, ме изправи на крака. Избутаха ме настрани, където трима мъже вече стояха изправени. Двамата граждани марсианци се разходиха сред останалите роби и избраха едно младо момиче, което изпратиха при нас.

С не особено удоволствие усетих, че аз и четиримата роби с нещо сме предизвикали интереса на облечените в черно мъже. Няколко марсианци ни гледаха втренчено, но щом ония двамата се обърнаха и тръгнаха към нас, останалите наведоха глави и ни оставиха на нашата собствена участ.

Чу се някаква заповед и робите покорно се обърнаха и тръгнаха. Побързах да ги последвам, за да не се досетят, че не разбирам езика им. Избутаха ни към съоръжение, което на пръв поглед приличаше на огромна товарна машина. Едва когато приближихме, забелязах, че тя се състои от две части, които са съединени с подвижна връзка.

И двете части имаха цилиндрична форма. По-голямата от тях беше най-причудливото устройство, което бях срещал тук, на Марс. Дълго беше около шейсет стъпки и макар в общи линии диаметърът му да достигаше някъде около двайсет стъпки, то нямаше навсякъде еднаква форма. В основата му бяха наредени групи механични крака, но общо външността му беше цялостна. На няколко места по външната покривка имаше дупки, от някои от които струеше вода. От отдалечения от нас край на машината по посока на канала излизаше дълъг еластичен маркуч, простиращ се по протежение на самия бряг и на места беше преметнат като примка, а на други беше намотан накуп.

По-малката от двете части е по-проста за описване, защото формата й недвусмислено говореше за нейното предназначение. При вида й сърцето ми заби бясно. Това беше снаряд, който щеше да се изстрелва от оръдието!

В по-голямата си част формата му беше цилиндрична и само на края се скосяваше в остър връх. Приликата с артилерийските снаряди беше поразителна… но никога на Земята не можеш да срещнеш снаряд с подобни размери. Дължината от единия до другия му край трябва да беше някъде около петдесет стъпки, а в диаметър сигурно стигаше до двадесет стъпки. Отвън повърхността му беше равна, лъскава и блестеше на ярката слънчева светлина. Гладкостта й се нарушаваше на едно-единствено място — на плоския заден край. Там се виждаха четири изхода, които, щом се приближихме, се оказаха четири топлинни генератора, точно такива бях видял да използуват чудовищата. Единият беше в центъра, а останалите три образуваха равностранен триъгълник.

Двамата марсианци ни подкараха към люк, отворен близо до носовата част на снаряда. Чак тогава започнах да се колебая, защото си дадох сметка, че от нас се иска да влезем вътре. Робите също запристъпваха нерешително, но пазачите ни вдигнаха застрашително електрическите си палки. Преди някой да успее да мръдне, единият от робите беше докоснат по рамото. Той зави от болка и се строполи на земята.

Другите двама се наведоха веднага и го вдигнаха, след което, без повече да се бавим, бързо тръгнахме по наклонената метална плоскост вътре в снаряда.

V

Ето така започна моето пътешествие в небесните висини на Марс.

На борда на този своеобразен летателен апарат имаше седем човешки същества: аз, четиримата роби и облечените в черни костюми марсианци, които ни надзираваха.

Самият снаряд беше разделен на три части. В най-предния участък се намираше малко отделение, където стояха двамата пилоти по време на полета. Веднага след това, отделен с метална решетка, беше вторият участък, където бяхме натикани ние. В дъното на това отделение се намираше плътна метална стена, която го отделяше напълно от останалата част. Зад нея се намираха отвратителните чудовища и техните дяволски машини. Всичко това открих по начин, който скоро ще разкажа, но първо искам да опиша кабината, в която се намирахме ние.

Имах късмета да вляза последен и се озовах най-близо до преградата. Мъжете в черно закрещяха някакви нареждания на хората отвън и това ми даде възможност да се огледам спокойно.

Вътре нашата кабина беше почти празна, металът, от който беше направен снарядът, отвътре не беше боядисан и тъй като формата му беше цилиндрична, подът на помещението извиваше и постепенно преминаваше в таван. От горе на долу, дано бъда разбран правилно, висяха пет неголеми продълговати торби от някаква прозрачна материя. До стената, разделяща нашето отделение от основния корпус на снаряда, беше изправен метален сандък, който в първия момент взех за шкаф, плътно затворен с две врати. Направи ми впечатление, че робите се държат колкото се може по-далеч от него, и тъй като нямах представа какво е това, аз също гледах да застана в най-отдалечения от него край.

Отделението пред нас беше малко и тясно, но онова, което най-силно привлече вниманието ми, беше онази част от него, която беше оборудвана с научна апаратура. Много малко от онова, което виждах, можех да разбера, но имаше един апарат, чиито функции не се нуждаеха от обяснения.

Обширна стъклена стена, разположена точно пред местата на двамата пилоти. Осветена беше отвътре по някакъв непонятен за мен начин, така че на стъклото се появяваха най-различни изображения — сякаш там бяха инсталирани няколко магически фенера едновременно. И нищо чудно, че вниманието ми веднага беше приковано върху образите, които се появяваха на стъклото.

Най-голямата от картините показваше какво става непосредствено пред снаряда, т.е. в момента, когато за първи път забелязах това устройство, стъклото беше изцяло заето от картината на машината, която закачаха за носа на снаряда. След малко се появи друг образ, на който се виждаше какво става от двете страни на снаряда, а също и зад него. На друга се разкриваше вътрешността на нашата кабина, където забелязах и собствената си фигура, застанала до решетката. Помахах няколко пъти с ръце, като не спирах да се удивлявам на изобретението. Имаше и един тъмен ъгъл, който според мен трябваше да показва отделението на противните чудовища и основния корпус на снаряда.

В челната кабина имаше и разни други апарати, най-големият от които беше инсталиран пред други две прозрачни торби, които висяха от тавана.

Най-после мъжете отпред приключиха с нарежданията си и отстъпиха вътре. Единият от тях завъртя някаква ръчка и вратата на люка бавно се затвори, докато се сля с корпуса на снаряда. В този миг потокът дневна светлина прекъсна и вътре светна изкуствено осветление. Без да ни обръщат внимание, двамата мъже се отправиха към контролното табло.

Погледнах робите, които бяха с мен. Момичето и двама от мъжете седяха на пода, а третият говореше нещо успокоително на човека, когото бяха докоснали с електрическата палка. Той не беше добре: трепереше неудържимо, не можеше да владее мускулите на лицето си, клепачите му бяха тежко отпуснати, а от устата му се стичаше струйка слюнка.

Обърнах поглед към екраните и забелязах, че със запалването на изкуственото осветление вече можеше да се види какво има в основната част на корпуса. Тук, натъпкани едно до друго, се намираха пет чудовища. Всяко от тях вече се беше настанило в подобна на нашите прозрачна еластична торба, но значително по-голяма. Гледката на тези противни същества, увиснали по този начин, беше твърде комична, но не по-малко отвратителна.

На другите екрани се виждаше, че все още имаше много хора около снаряда. Няколкостотин души, повечето от които роби, бяха заети с изтегляне на различни части от съоръжения, намиращи се до този момент около дулото на оръдието.

Изминаха много дълги минути без някакво видимо раздвижване на нашия апарат. Двамата мъже в черно проверяваха апаратите пред себе си. Сетне най-неочаквано целият снаряд се поклати и на екрана се видя как тръгва назад. Друг екран показваше какво става от задната му страна — избутваха ни бавно към дулото на снежното оръдие.

VI

Многокраката машина, закачена за носа на снаряда, ръководеше операцията. Щом той стигна до началото на барабана за изстрелване, усетих как температурата вътре започва бързо да спада, сякаш металният барабан беше изкуствено охладен и изсмукваше топлината на снаряда; в същото време на големия екран се виждаше как от колата, контролираща нашето движение, бликат мощни струи вода. Приспособлението, което разпръскваше водата, се въртеше около корпуса, след него в кръг летяха и водните струи. Успях да видя само това, защото машината навлезе в барабана след нас и закри и последния лъч дневна светлина.

Въпреки електрическото осветление, вградено по вътрешните стени на цевта на оръдието, на екраните не се виждаше почти нищо. През металните стени на снаряда до слуха ми стигаше само слабото свистене на водата.

Температурата вътре продължаваше да спада. Скоро стана почти толкова студено, колкото през онази първа нощ, която прекарахме с Амелия в пустинята и ако не бях посвикнал с условията в този смразяващ и враждебен свят, щях да си помисля, че сигурно скоро ще умра от бялата смърт. Зъбите ми тракаха неудържимо, когато чух звук, от който вече бях свикнал да се плаша: режещ дрезгав глас, който се разнесе от малка решетка в челната кабина. Скоро забелязах как един от мъжете в черно дръпна някакъв лост и поток топлина нахлу в нашето отделение.

Продължителното придвижване по барабана за изстрелване все още не спираше. След първите няколко минути, които двамата мъже отпред прекараха в трескава работа, сега те бездействаха и чакаха края на операцията. През това време аз наблюдавах екрана, показващ чудовищата; едното от тях, което беше най-близо, както разбрах от екрана, не откъсваше хладните си изразителни очи от мен.

Най-после придвижването спря и за миг настана дълбока тишина. Бяхме стигнали дъното на цевта, където се намираше подложка от дебел пласт лед, спиращ по-нататъшното ни движение. Изчакахме контролиращата ни машина да приключи с обливането. На екрана, отразяващ задната страна на снаряда, се виждаше, че от леда ни делеше не повече от инч.

От този момент нататък всичко тръгна гладко и бързо. Колата, която ни избута, беше откачена от снаряда и бързо се отдалечи. Само за няколко минути тя напусна цевта.

На екрана, отразяващ събитията пред носа, се виждаше вътрешността на цялата цев чак до онази светла точка, през която влизаше дневната светлина. По цялата дължина барабанът за изстрелване беше подплатен с дебел пласт лед.

VII

От малката решетка в челната кабина отново се разнесе режещият глас на чудовището и четиримата роби, които бяха заедно с мен, побързаха да изпълнят заповедта. Пристъпиха до прозрачните торби, като не забравиха и пострадалия си другар и му помогнаха да нахлузи материята около себе си. Направи ми впечатление, че и мъжете в предната кабина се пъхат в торбите, които се спущаха пред контролните прибори.

Огледах се и видях, че едната от прозрачните торби в нашата кабина е закачена така, че от нея бих могъл да наблюдавам какво става в челната кабина, но единият от робите точно в този момент се мушваше в нея. Не исках да загубя тази благоприятна позиция, дръпнах мъжа за рамото и замахах гневно с ръце. Без да се противи, той се измъкна и се отдалечи към друга свободна торба.

Стиснах здраво чантата на Амелия и се промуших през цепнатината, все още недоумявайки защо е всичко това. Щом се озовах вътре, материята увисна край мен като перде. Почувствах, че някъде отгоре постъпва чист въздух, така че въпреки притеснението от затвореното пространство в торбата не беше непоносимо.

Видимостта ми към кабината с уредите беше намалена, но въпреки всичко виждах три от екраните. Това бяха тези, на които се виждаше какво става пред, зад и встрани от снаряда. Последният екран, естествено, беше съвършено тъмен, защото от всички страни снарядът беше обгърнат от стените на барабана.

Неочаквано силна вибрация разтърси корпуса и в същото време усетих, че политам. Инстинктивно пристъпих назад, за да запазя равновесие; нищо не се получи, защото материята около тялото ми здраво ме държеше. Чак сега схванах част от функциите на торбите — колкото повече цевта се вдигаше, толкова по-плътно ме обгръщаше прозрачната материя, която всъщност ме държеше да не падна. Така че когато издигането спря, се оказа, че не мога да направя никакво движение. Краката ми не докосваха пода и на практика лежах, а цялата ми тежест беше поета от торбата. Оръдието не спря да се повдига, докато не застанахме под ъгъл около четиридесет и пет градуса към хоризонта.

Веднага щом операцията приключи, на екрана, който показваше задната страна на снаряда, блесна силна светлина и усетихме мощен тласък. Огромна, почти непоносима тежест се стовари върху ми, тъканта около мен се прилепи още по-плътно. И въпреки това ударът на ускорението ме притискаше като с огромна ръка.

След първия тласък, освен налягането не усетихме нищо повече — ледът беше наслоен с изключителна точност и излъскан като огледало. Гледах екрана за задно виждане и в тъмнината виждах само четири лъча бяла светлина; пред нас беше дневната светлина, струяща от дулото. В началото приближаването към нея беше едва доловимо, но след няколко секунди тя започна да се движи към нас с все по-голяма скорост.

Скоро напуснахме барабана и в същия миг налягането от ускорението отслабна и на екраните се заредиха една след друга живописни картини.

На екрана за задно виждане в продължение на няколко секунди можех да различа дулото на оръдието, от което струеше голям облак пара; на екраните за странично виждане се редуваха картини на земя и небе, а пред нас се ширеше само дълбоката небесна синева.

Мислех си, че опасността вече е преминала и мога вече спокойно да се измъкна от торбата, но за своя изненада открих, че все още материята плътно ме е обгърнала и не мога да направя и крачка. Всичко около мен се завъртя с бясна бързина, като че падах от голяма височина и на края изпитах панически ужас от абсолютната си безпомощност. Бях здраво затворен в снаряда, неспособен да се помръдна, запратен някъде в небесата.

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Въздухът, който постъпваше в торбата, беше хладен и това ми вдъхна кураж, че не съм вътре, за да умра.

Вдъхнах дълбоко втори път, сетне — трети, насилвах се да се успокоя.

Най на края отворих очи. Нищо в снаряда не се беше променило поне дотолкова, доколкото виждах. Картините и на трите екрана бяха еднакви — всяка показваше небесната синева, само на онази за задно виждане можах да различа няколко предмета, които летяха зад нас. Известно време не можех да разбера какви са, но след като се взрях по-добре, разбрах, че това са четирите топлинни генератора, които топяха леда в дъното на оръдието. Предположих, че щом ги изхвърлят, те сигурно вече не са нужни.

Че нашият апарат очевидно се въртеше бавно около оста си, стана ясно няколко секунди след това, когато единият от екраните за странично виждане най-неочаквано отрази ивица суша, която се полюшваше нагоре-надолу по екрана. Скоро картината на планетата изпълни целия екран, но се намирахме на такава височина, че беше почти невъзможно да се различат каквито и да е подробности. Летяхме над местност, която приличаше на сух планински район, където вероятно също бе имало военни действия, защото по повърхността личаха дълбоки кратери. Не мина много и снарядът се извъртя, а екранът отново се изпълни с небесна синева.

От екрана за предно виждане личеше, че снарядът лети по хоризонтална линия, защото можах да различа линията на хоризонта. Мъжете пред уредите вероятно имаха начин да коригират въртенето, защото често долавях съскащи звуци и постепенно линията на хоризонта се стабилизира.

Мислех си, че щом вече сме във въздуха, няма да има повече сътресения, ето защо страшно се изплаших, когато няколко минути по-късно се разнесе гръм от силна експлозия и ярка зелена светлина изпълни екраните, които можех да видя. Проблясъкът трая не повече от миг, но секунда след това последва нов. Бях виждал вече такива зелени пламъци в часовете преди нападението на града и реших, че ни нападат, но между експлозиите атмосферата вътре в снаряда остана същата.

Зелените проблясъци зачестиха и почти всяка секунда се разнасяше по един. Поспряха за известно време и тогава успях да забележа, че траекторията на снаряда чувствително се е променила. За миг в екрана за предно виждане се мярна картината на огромен град. В следващата секунда снарядът беше обгърнат от нов поток зелен пламък, който заля всичко. Сред ослепителната светлина, шума и рева почувствах как материята около мен се стяга още повече… последното нещо, което си спомням, е почти непоносимият натиск на рязко спиране, последван от страхотен удар.