Машината на пространството

I

На Марс мечтаех за зеленина и диви цветя; по опустошената равнина пред нас се виждаха само овъглени и тлеещи треви и по всички посоки преобладаваше черният цвят. На Марс копнеех да видя и чуя хора от земята; като изключим труповете на нещастниците, поразени от огнения лъч, тук не се виждаше никой. На Марс се задъхвах от разредения въздух и жадувах за прекрасния въздух на Земята; а сега миризмата на огън и смърт изсушаваше гърлата и задавяше дробовете ни.

Марс беше синоним на пустош и война и така, както ние с Амелия се чувствахме като попарени, когато се озовахме там, по същия начин сега Земята усещаше първите тръпки на смъртоносното докосване на Марс.

II

На юг зад нас, на върха на някакво възвишение, се намираше малко градче, което бойните машини вече бяха успели да атакуват. Огромен облак дим висеше над покривите на сградите му, а тихият вечерен вятър донасяше шум от експлозии и писъци на хора.

На запад в далечината се виждаше бронзовият капак на защитната обвивка на една от марсианските машини, който се въртеше ту наляво, ту надясно, докато огромното съоръжение крачеше между горящи дървета.

Вървяхме колкото се може по-бързо, но и двамата бяхме изтощени от трудните часове прекарани в снаряда, където не само че нищо не бяхме яли, но в продължение на два дена и почти не бяхме спали. Ето защо, въпреки необходимостта час по-скоро да избягаме, се придвижвахме бавно. На два пъти се спънах, а и аз, и Амелия усещахме силни бодежи в дробовете.

Уплашени, че ако марсианците ни забележат, ще ни ликвидират като десетките други, бягахме слепешката. Напред ни тласкаше не само инстинктът за самосъхранение; никой от нас не искаше да умира, но бяхме с пълното съзнание, че ние сме единствените, които най-добре познават заплахата, грозяща нашия свят.

Най-сетне стигнахме до общинската земя, откъдето започваше лек наклон и се стигаше до криволичещ между дърветата малък поток. Докоснати от огнения лъч на марсианците, върховете на дърветата бяха почернели, но в подножието им бяха останали няколко стръка трева и цветя.

Хлипащи от страх и изтощение, се строполихме до водата и с пълни шепи загребахме от бистрата течност. Пиехме шумно и на големи глътки. За измъчените ни от горчивата, с метален привкус вода на Марс уста, потокът беше бистър като сълза!

Докато тичахме като обезумели през общинската земя на града, вечерта се превърна в нощ. Буреносните облаци покриваха вече плътно небосклона. Все по-силно ечаха гръмотевици, последвани от ярки светкавици, съвсем скоро бурята щеше да се разрази над главите ни.

Налагаше се да се движим колкото се може по-бързо: намерението ни да предупредим властите се беше превърнало в смисъл на живота ни, макар че надали имаше вече човек, който да не осъзнава, че мощна, разрушителна сила е нахлула в земите на Англия.

Полежахме до потока около десет минути. Обгърнах покровителствено раменете на Амелия и я притиснах мълчаливо до себе си. Мисля че и двамата бяхме твърде потресени от размера на пораженията, за да можем да го изразим с думи. Та нали това беше Англия, страната, която обичахме и за нещастията, на която бяхме станали причина!

Когато се изправихме, забелязахме че пожарите не бяха стихнали, а на запад се бяха появили нови. Къде бяха защитниците на нашия народ? От приземяването на първия снаряд бяха изминали два дни, нима вече той не беше заобиколен от оръдия?

Не се наложи да чакаме дълго за отговор на този въпрос, защото няколко часа след това можахме донякъде да си изясним нещата.

III

Бурята се разрази скоро след като напуснахме временното си убежище. Дъждът се изсипа над главите ни неочаквано обилно. Само за няколко секунди бяхме мокри до кости.

Бях категоричен за това да се скрием и да изчакаме да отмине пороят, но Амелия се изскубна от ръката ми и с танцуваща стъпка се отдалечи. Червените зари на далечните пожари я осветиха с ярко сияние. Мокрите й от дъжда дълги коси полепваха по лицето, а парцаливата риза плътно обгръщаше тялото й. Тя протегна длани към дъжда и отметна кичурите от лицето си. Устата й беше отворена и я чух да се смее високо. Сетне се завъртя и като вдигаше високи пръски вода, зацапа в локвите; грабна ръката ми и ме завъртя весело. Само след миг тя ме зарази с веселото си настроение, дължащо се на приятното докосване на дъждовната вода, и ние запяхме и започнахме да се смеем истерично в потъналата в мрак равнина, напълно отдадени на удоволствието от дъжда.

Пороят намаля, а зачестилите гръмотевици ни накараха да изтрезнеем. Целунах страстно Амелия и продължихме пътя си плътно прегърнати.

Малко след това прекосихме някакъв път, по който не се виждаше никакво движение, и много скоро се озовахме близо до залесено с дървета място. Зад нас, вече на около две мили, ние виждахме че пожарът, обхванал градчето, продължаваше да гори въпреки силния дъжд.

Тъкмо навлязохме между дърветата и Амелия посочи вдясно. Там под прикритието на гората се беше установила малобройна артилерийска батарея и измежду натрупаните допълнително шубраци надничаха дулата на оръдията.

В същия момент, осветени от светкавиците, които с неотслабваща сила прорязваха покритото с облаци небе, бяхме забелязани от войниците и към нас се насочи един офицер, наметнат с блестящо от дъжда наметало.

Тръгнах насреща му. В тъмнината не можех да видя лицето му, а и шапката му беше нахлупена ниско над очите, вероятно за да го предпази от дъжда. Зад него стояха двама войници, които почти не ни погледнаха, отправили погледи някъде зад гърбовете ни.

— Вие ли сте командирът? — попитах аз.

— Да, сър. От Уокинг ли пристигате?

— Това е градът на хълма, така ли?

Той потвърди:

— Лоша им е работата, сър. Сигурно има много жертви.

— Знаете ли какво представлява врагът? — попитах аз.

— Чух някакви слухове.

— Това не са обикновени нападатели — побързах да кажа аз и усетих, че повишавам глас. — Трябва да унищожите тяхната яма веднага.

— Вече получих заповед какво да правя — заяви той и в този миг светлината на три поредни светкавици освети околността, едва сега можах да видя лицето му. Той беше между двадесет и тридесет години, а чертите на лицето му бяха така чисти и правилни и толкова неочаквано човешки, че за миг застинах от удивление. Светлината беше осветила и нас с Амелия, така че той също ни бе видял добре и бе забелязал окаяния ни вид. След миг мъжът продължи: — Моите хора са чули някакви слухове, че това са хора от Марс.

— Не хора — обади се Амелия и пристъпи напред. — Зли, жестоки чудовища.

— Видели ли сте ги, сър? — попита ме офицерът.

— Повече от видял! — опитах се да надвикам аз гръмотевицата. — Идваме от Марс с тях!

Офицерът веднага се извърна и направи знак на войниците:

— Придружете тези двама цивилни до Чъртси Роуд и след това докладвайте.

— Трябва да ме изслушате! — извиках аз на офицера. — Чудовищата трябва да се унищожат при първа възможност.

— Получил съм съвсем ясни заповеди, сър — заяви офицерът и се приготви да се отдалечи. — Батареята Кардиган е най-добрата част на конната артилерия в британската армия — факт, който дори вие, макар и разстроен, трябва да признаете.

Пристъпих гневно напред, но единият от войниците ме улови. Опитах се да се освободя и извиках:

— Не сме умопобъркани! Длъжен сте да атакувате тяхната яма веднага!

Офицерът ме изгледа съчувствено — очевидно той смяташе че къщата и имуществото ми са били унищожени пред очите ми и в момента съм с помрачено съзнание, — извърна се и като шляпаше в разкаляната почва, тръгна към наредените в права линия палатки.

Войникът, който ме държеше здраво, промърмори:

— Хайде, сър. Тук не е място за цивилни.

Видях, че другият войник е уловил ръката на Амелия и му изкрещях да я пусне. Той ме послуша и като я хванах за ръката, се оставих да ни отведат покрай наредените коне (бедните животни подскачаха и жално цвилеха с лъснали от дъжда кожи) към вътрешността на гората. Повървяхме заедно известно време, през което научихме, че частта е пристигнала следобеда на същия ден от казармите Олдършот, но само толкова; след което стигнахме някакъв път.

Войниците ни посочиха пътя за Чъртси и се върнаха при частта си.

— Те може би нямат представа с какво им предстои да се борят — казах аз на Амелия.

Тя обаче беше по-философски настроена от мен:

— Но те знаят за опасността, Едуард. Не можем да им наредим какво да правят. Марсианците ще бъдат задържани на общинската земя.

— Още осем снаряда предстои да се приземят.

— Тогава ще се справят с тях един по един. — Тя улови нежно ръката ми и ние продължихме по пътя към Чъртси. — Струва ми се, че е добре да сме по-внимателни, когато съобщаваме на хората за нашите приключения.

Възприех думите й като лек упрек и се опитах да се защитя:

— Моментът не беше подходящ. Той реши, че съм луд.

— В такъв случай трябва да сме по-спокойни.

— Те знаят, че снарядите са пристигнали от Марс — обадих се аз. — Откъде ли са научили?

— Нямам представа, но в едно съм сигурна, а то е важно и за двама ни. Намираме се в Съри.

— Да бяхме се приземили в океана!

— Ако стигнем Чъртси — продължи тя, без да обръща внимание на моя песимизъм, — ще сме на не повече от дванадесет мили от дома на сър Уилям в Ричмонд!

IV

Още с влизането в Чъртси разбрахме, че целият град е евакуиран. Първият признак за това беше плътно затворената метална врата пред входа за пътници на гарата. Зад нея висеше изписан с тебешир надпис, който гласеше, че влаковете няма да се движат до второ нареждане.

Навлязохме в неосветените улици на града, по които не се виждаше жива душа, а зад нито един от прозорците на сградите не светеше. Стигнахме до Темза, но и тук видяхме само няколко завързани за пристана лодки, които подскачаха по повърхността на реката.

Бурята беше отминала, но продължаваше да вали и ние зъзнехме неудържимо.

— Добре ще е да намерим място, където да си починем — казах аз. — И двамата сме изтощени до смърт.

Амелия кимна унило и се улови по-здраво за ръката ми. Главно заради нея се радвах, че наоколо няма кой да ни види: бързото ни връщане към цивилизацията ми напомни, че в своята разкъсана риза Амелия е почти гола, а и аз не изглеждах по-добре от нея.

Неочаквано Амелия взе решение:

— Я да се вмъкнем в някоя къща. Не можем да спим на открито.

— Но марсианците…

— Това е грижа на войската. Мили мой, трябва да си починем.

Край реката имаше само няколко сгради, които обиколихме подред, но явно евакуацията е била навременна и е протекла без бързане и паника, защото всички те бяха здраво залостени и заключени.

Най-сетне, недалеч от реката попаднахме на къща, един от прозорците на която се отвори още при първото бутване. Веднага се вмъкнах вътре и отидох да отворя вратата на Амелия. Цялата трепереща тя влезе и аз се опитах да я стопля с прегръдката си.

— Свали си ризата — казах аз. — Ще ти потърся някаква дреха.

Оставих я да седи в помещението за миене на съдове до кухнята, където през деня печката е била палена и беше топло. Обиколих стаите на горния етаж, но за моя изненада всички гардероби бяха празни, та дори и тези в крилото за прислугата. Намерих само няколко одеяла и пешкири и ги свалих долу. Съблякох се и прострях дрехите си заедно с парцаливата риза на Амелия на пръчката пред печката. Докато бях горе, открих, че резервоарът за вода е все още топъл и сгушен в одеялото си, съобщих на Амелия, че сигурно ще може и да се окъпе.

Реакцията й беше така неудържимо радостна, че не ми даде сърце да добавя, че вероятно топлата вода ще стигне за банята на само един от нас.

Докато аз бях на горния етаж за дрехи, Амелия също не си беше губила времето. Тя бе открила в килера малко храна и макар студено всичко ми се стори безкрайно вкусно. Мисля че никога няма да забравя това първо ядене след нашето завръщане на Земята: солено говеждо, сирене, домати и една маруля от градината. Пийнахме дори по чаша вино, което открихме в мазето.

Не посмяхме да палим свещ, защото всички къщи наоколо бяха тъмни и ако случайно някой от марсианците минеше наблизо, веднага щеше да ни открие. Въпреки всичко претърсих отново къщата; този път исках да открия някакъв вестник или списание, от които да науча какво се е знаело за снарядите, преди марсианците да са напуснали ямата. Всичко в къщата беше така добре прибрано, че не беше останало почти нищо извън шкафовете, и така си останахме неосведомени по този въпрос.

Най-накрая Амелия заяви, че отива да се къпе и след малко чух как водата започна да тече. Скоро след това тя отново се появи:

— Свикнах да разделям с теб почти всичко, Едуард — започна тя, — а струва ми се, че не си по-чист от мен.

Изтегнати във вдигащата пара вода, отпуснати за първи път от мига, в който се измъкнахме от ямата, забелязахме зелената светлина, придружаваща приземяването на третия снаряд на няколко мили на юг.

V

Толкова бяхме изтощени, че на следващата сутрин спахме до неприлично късен час; срещата с артилеристите предишната нощ ни беше вдъхнала известна сигурност, а уморените ни тела копнееха за почивка. Първата ми мисъл, щом отворих очи, съвсем не беше свързана с марсианците, а погледнах часовника си, който вечерта бях сверил с часовника в гостната, и видях, че е станало единадесет и половина. До мен Амелия продължаваше да спи и когато посегнах да я събудя, за първи път от толкова време насам ме обзе чувство на неудобство от свободата, с която се държахме един към друг. Тя бе естествен резултат от условията, при които бяхме поставени на Марс, там отношенията ни бяха като между съпрузи, което за мен беше голямо удоволствие, а знаех, че и за Амелия също; обстановката, която познавахме от толкова години, приятната вила край тихия крайречен град, всичко това ми напомняше, че ние отново се намираме в нашия свят. Скоро щяхме да стигнем до места, където нашествието на марсианците нямаше да има значение и щяхме да сме принудени да спазваме нормите на поведение на своята страна. Онова, което се беше случило между нас, преди да заспим, беше неприлично за сегашното ни обкръжение.

Отвъд стените на къщата цареше тишина. Чуваха се само птичи песни и триенето на бордовете на лодките, завързани за пристана… никакъв шум от колелета, от човешки стъпки или тропот на копита.

— Амелия — повиках я аз тихо. — Ако искаме да стигнем до Ричмонд, трябва да тръгваме.

Тя се събуди и постояхме прегърнати няколко секунди.

— Едуард… какъв е този шум? — попита тя.

Лежахме, без да мърдаме, и аз също чух онова, което беше привлякло вниманието й. Сякаш някой влачеше голяма тежест… доловихме шумолене на клони и листа, стържене на ситни камъни, заглушавани от време на време от силно триене на метал в метал.

Замръзнах от ужас, миг по-късно, отърсил се от вцепенението скочих от леглото. Изтичах до прозореца и забравил всякаква предпазливост, дръпнах пердето. Сред нахлулата слънчева светлина зърнах сегментите на металните крака на бойна машина! Онемял от страх, гледах зеленикавия дим, който излизаше при движението на краката.

Амелия също ги беше видяла и седеше в леглото, притиснала чаршафите до тялото си.

Ужасен от факта, че сме загубили страшно много време, бързо се върнах при нея.

— Трябва веднага да тръгваме.

— А този отвън? — попита Амелия. — Накъде отиде?

Тя се измъкна от леглото и ние тихо се качихме на горния етаж, за да потърсим стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната страна. Влязохме в една, която, съдейки по разпилените по пода играчки, беше детска. Надникнахме зад полуоткрехнатите пердета към брега на реката.

Пред нас изникнаха три бойни машини. Платформите не бяха издигнати до максимална височина, не се виждаха и оръдията им. Затова пък зад всяка платформа беше закачено нещо подобно на грамадна мрежа, във всяка от които бяха нахвърляни отпуснатите тела на човешки същества, поразени от електрическия ток на подрънкващите метални пипала. В мрежата на най-близката до нас платформа имаше седем или осем души, останали така, както са били пуснати.

Видяхме объркани как металните пипала на едната от машините се плъзнаха вътре в близката къща… след около тридесет секунди се измъкнаха, здраво вкопчили отпуснатото тяло на малко момиченце.

Амелия скри лицето си с ръце и се извърна.

Стоях пред прозореца още десет минути, неспособен да се поместя от страх, че са ме забелязали. Скоро се появи и четвърта машина, натоварена с трофеи от човешки тела. Зад мен, отпуснала се на детското легло, Амелия тихо хълцаше.

— Къде е войската? — отново и отново тихо повтарях аз. Не можех да се примиря с мисълта, че подобно зверство остава ненаказано. Нима артилерийската част, която бяхме видели предишната нощ, беше позволила на машините да минат необезпокоявани? Или може би чудовищата бяха победили в боя?

За мой и на Амелия късмет, изглежда, претърсването беше към своя край, защото машините се събраха и пилотите им нещо се съвещаваха. Изневиделица отнякъде се появи ниска многокрака кола и безчувствените тела от мрежите бяха прехвърлени върху нейната платформа.

Предчувствах, че предстоят нови действия и помолих Амелия да слезе долу за дрехите ни. Тя се върна почти веднага. Щом се облякох, оставих Амелия на пост и от стая в стая надничах през прозорците, за да се уверя, че в околността няма други бойни машини. Успях да видя само една, на миля от нас в югоизточна посока.

Чух, че Амелия ме вика, и побързах да се върна при нея: четирите машини се отдалечаваха от нас, като крачеха бавно на запад. Платформите бяха все така ниско, а оръдията — все така скрити.

— Сега е моментът — казах аз. — Можем да се качим на някоя от лодките и да тръгнем за Ричмонд.

— Не е ли опасно?

— Не е по-опасно от който и да е друг момент. Не бива да изпускаме тази възможност. Ще можем да наблюдаваме постоянно и при поява на марсианците ще се скрием на единия от двата бряга.

Амелия се колебаеше, но не възрази повече.

Въпреки страхотната анархия, която цареше наоколо, у нас все още се беше запазило чувството на приличие и не напуснахме къщата, докато Амелия не написа кратка бележка на стопаните на къщата, с която се извиняваше, че сме влезли без разрешение, и обещаваше в най-скоро време да заплатим изядената храна.

VI

Бурята от предишния ден беше отминала и сега навън беше слънчево, горещо и спокойно. Без да се бавим, се спуснахме към реката на един от дървените пристани, където бяха завързани няколко лодки. Избрах тази, която ми се видя най-здрава и в същото време не много тежка. Помогнах на Амелия да влезе вътре, качих се след нея и веднага отблъснах лодката.

От бойните машини нямаше и следа, но аз насочих лодката към отсрещния, северния бряг, където на много места плачущите върби скриваха брега.

Не бях гребал повече от две минути, когато съвсем близо до нас избухнаха няколко снаряда и ни хвърлиха в нова тревога. Вдигнах греблата и се огледах.

— Амелия, наведи се! — извиках аз, когато над покривите на Чъртси забелязах да стърчат четирите бойни машини, които се връщаха обратно. Сега лъскавите гиганти бяха издигнали платформите си докрай, а огнедишащите им оръдия войнствено стърчаха напред. От всички страни на кулите експлодираха артилерийски снаряди, но доколкото можех да видя, без да им причинят дори драскотина.

Амелия се беше проснала на дъното на лодката и бавно допълзя до мен. Сграбчи краката ми и ги стисна така силно, сякаш от това зависеше марсианците да се отдалечат. Наблюдавахме как пилотите на машините промениха рязко курса и се насочиха към позициите на войската на северния бряг срещу Чъртси. Нашествениците се движеха с удивителна скорост. Стигнаха реката и без да се поколебаят дори за миг, нагазиха във водата, вдигайки високи пръски вода. През цялото време огнените им лъчи струяха напред и скоро стрелбата на защитниците съвсем престана.

В същия момент Амелия посочи на изток. Там, близо до Уейбридж, се намираше петата бойна машина — онази, която бях зърнал през прозореца на къщата, — тя стреляше към реката, без да спира. Вниманието на артилеристите, разположени край Шепъртън, беше насочено сега към нея и край блестящата й метална платформа летяха огнените кълба на експлодиращи снаряди. Никое от тях обаче не попадаше в целта и огненият лъч на марсианеца сновеше необезпокояван насам-натам. В един миг той докосна част от сградите на Уейбридж и те моментално избухнаха в пламъци.

Сетне настъпи момент, в който нашата войска има, макар и краткотраен, успех. Един от снарядите успя да стигне целта си и избухналата с неочаквана сила платформа се разлетя на парчета. Без да спират и сякаш оживели, краката на машината и останалата част от платформата продължаваха да препускат и да се полюшват още известно време. Няколко секунди по-късно се блъснаха в кулата на издигащата се наблизо черква край Шепъртън, олюляха се и паднаха в реката. Щом се допря до водата, оръдието експлодира и над него се издигна огромен облак от водни капки и пара.

Всичко това се разви за по-малко от минута; скоростта, с която марсианците воюваха, създаваше илюзията за тяхната непобедимост.

Преди да имаме време да съберем мислите си, четирите бойни машини, накарали батареята на Чъртси да замлъкне, се спуснаха да помогнат на падналия си другар. Забелязахме ги едва когато със силно свистене от потапянето на нагорещените им части във водата закрачиха в реката към нас. Нямаше никакво време да мислим за бягство или къде да се скрием; бяхме така ужасени, че докато успеем да реагираме, марсианците се оказаха вече на няколко крачки от нас. За наш голям късмет те нямаха нито време, нито настроение за нас, занимаваха ги по-важни неща. Огнените лъчи на оръдията им неспирно светеха на фона на непрестанното, но безрезултатно чаткане на артилерийската канонада, разнасяща се откъм Шепъртън.

След това пред очите ни се разразиха събития, които ми се искаше никога да не бях виждал. Злобата на нашествениците от Марс рядко се беше проявявала така красноречиво.

Една от машините им се насочи към позициите на защитниците при Шепъртън и необезпокоявана от снарядите, които избухваха край платформата, с дълъг продължителен откос на огнения си лъч накара оръдията да замлъкнат завинаги. Друга машина се зае със систематичното унищожаване на града. Останалите две, застанали сред множеството малки острови, там, където Уей се вливаше в Темза, се бяха заели да се справят с Уейбридж. Хора и предмети падаха покосени и над зелените ливади на Съри трещяха експлозия след експлозия, придружени от предсмъртните викове на жертвите.

Щом марсианците приключиха със злокобната си задача, наоколо отново се възцари тишина… но не и спокойствие. Уейбридж гореше, гореше и Шепъртън. Облаците пара, които се вдигаха над реката, се срещаха и сливаха с дима от градчетата в огромен стълб, извисил се нагоре към безоблачната синева на небето.

Несмутени от по-нататъшни атаки, марсианците прибраха оръдията си и се събраха край реката, там, където беше загинала бойната машина. Платформите се въртяха на всички посоки, отразявайки ярката слънчева светлина.

VII

През всичкото това време ние с Амелия бяхме така завладени от събитията, на които станахме свидетели, че не забелязахме, че течението продължава да влачи лодката ни надолу по реката. Амелия стоеше все така свита на дъното, а аз не бях успял да се поместя от дървената седалка.

Погледнах я и с глас, чиято дрезгавост издаваше изживяния ужас, казах:

— Ако по това, което видяхме, може да се съди за мощта им, то марсианците непременно ще завладеят света.

— Не можем да стоим настрана и да наблюдаваме как това ще се изпълни.

— И какво предлагаш?

— Трябва да стигнем Ричмонд — каза тя. — Сър Уилям непременно ще измисли някакъв начин да се справи.

— Тогава да продължаваме да гребем.

В страхотното си объркване съвсем не взех пред вид факта, че в този момент между нас и Ричмонд се намираха четири бойни машини, улових греблата и отново ги спуснах във водата. След първия удар зад гърба ми се разнесе силен плясък на вода и Амелия изпищя:

— Идват насам!

Пуснах отново греблата и те цопнаха във водата.

— Лежи мирно! — извиках й аз и подчинявайки се на собствената си команда, се проснах върху седалката в извънредно неудобно положение. Чувах само шумното движение на машините във водата. Лодката ни беше се изнесла почти в центъра на реката и се движеше точно срещу тях.

Наредени една до друга в редица, четирите машини напредваха бързо и аз ги виждах отдолу нагоре. Останките от пострадалата машина бяха вдигнати и сега те ги носеха обратно към мястото, откъдето бяха тръгнали. За част от секундата зърнах разкъсаната от експлозията платформа, по която личаха следи от кръв. Не мога да кажа, че изпитах голямо задоволство от смъртта на чудовището, защото какво беше тя в сравнение с разрушаването на два града и убийството на безброй много хора?

Ако пилотите на машините бяха решили да ни убият, за нас нямаше никакъв изход, но и този път се отървахме благодарение на тяхната заетост с други проблеми. Победата над злочестите градове беше достатъчно красноречива, та такива случайно оцелели пътници като нас да имат някакво значение. Минаха край нас с главозамайваща скорост и почти ни покриха с облака от водни капки, който вдигаха, докато газеха шумно в реката. Единият от краката стъпи на около три ярда от борда на лодката и веднага мощна струя вода ни заля от краката до главата. Малкият плавателен съд се завъртя, залюля се и загреба такова огромно количество вода, че имах чувството, че положително ще потънем.

След не повече от няколко секунди машините отминаха, оставяйки ни почти потопени от тежестта на водата да се люлеем върху развълнуваната повърхност на реката.

VIII

Необходими ни бяха няколко минути, докато успеем да уловим отново греблата и да изгребем поне толкова вода, че да стане лодката отново маневрена. През това време машините вече бяха се отдалечили и вероятно отиваха към своята яма насред общинската земя на Уокинг.

Разтреперан от твърде дълго продължилия инцидент, се залових за греблата и скоро отминахме изпепелените останки на Уейбридж.

Може би някои от жителите бяха оцелели, но ние не забелязахме никакви хора. Нападението на марсианците беше заварило натоварения с пътници ферибот по средата на курса му от единия до другия бряг на Темза и сега той се носеше по повърхността с обърнато нагоре дъно. Градът беше в пламъци и само няколко сгради бяха останали незасегнати от жестоката атака. Картината пред нас беше сякаш от някакъв кошмарен сън, защото когато един град гори и никой не прави дори опит да потуши пожара, той прилича на огромна жертвена клада.

Във водата плуваха труповете на много хора, които вероятно са смятали, че ще намерят тук убежище. Марсианците отново бяха проявили жестоката си изобретателност и насочвайки дулата на огнедишащите оръдия към водата, бяха я загрели до температура на кипене. От повърхността все още се вдигаше пара и тук-там се пукаха мехури; Амелия я докосна с пръст, но бързо се дръпна. Кожата на много от телата край нас се отличаваше с яркочервения си цвят, което говореше, че са били буквално сварени. Облаците пара ни спестиха до голяма степен ужаса на жестоката гледка.

С известно облекчение взехме завоя на реката, но с това страданията ни не свършиха, сега пред нас се разкри гледката на разрушения Шепъртън. По настояване на Амелия загребах по-бързо и скоро отминахме най-драматичната част от картината.

Бързо се уморявах и след следващия завой намалих скоростта. И двамата бяхме страшно измъчени от преживяното, ето защо отклоних лодката към единия от двата бряга. Слязохме и като замаяни седнахме на земята. Няма да разказвам какво се случи между нас после, и без това измъчените ни мозъци се раздираха от съзнанието за нашето участие в трагедията, сполетяла Англия.

Изминаха близо два часа, докато дойдем на себе си, време, през което решението ни да вземем дейно участие в борбата с чудовищата се затвърди окончателно. Така че с подновено чувство за необходимостта от бързата ни намеса се качихме отново в лодката. Сър Уилям Рейнолдс положително щеше да е в състояние да измисли нещо по-добро от стратегията на войската.

В тази част на Темза за събитията напомняха само плаващите по повърхността на водата отломки, но това, което вече бяхме видели, беше живо в съзнанието ни. От момента на марсианското нашествие не бяхме срещнали жива душа и дори сега единственото движение беше виенето на дима нагоре.

След почивката силите ми се бяха възвърнали и се заех с гребането с подновена енергия, правех дълги, спокойни загребвания.

Въпреки преживяното не можех да остана сляп за чудесното време, за което толкова бях мечтал на Марс. Бризът милваше лицата ни, а слънцето грееше топло. Зелените треви и дървета бяха истинска радост за очите, по пътя чувахме гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Всичко това и ритмичните удари с греблата повъзвърнаха нормалния ход на мислите ми.

Дали след демонстрацията на превъзходството си марсианците щяха да се ограничат само със затвърдяване на завоюваните позиции? Ако беше така, колко ли време щеше да е необходимо на военните да променят и подобрят стратегията си спрямо врага? Като изключим трите артилерийски батареи, които бяхме видели или чули, от военните части на нашата армия нямаше и следа.

След това чувствах, че имаме нужда да се приспособим към съществуващите обстоятелства. Ние с Амелия продължавахме в известен смисъл да живеем като в снаряда — действията и мислите ни се ръководеха от поведението на чудовищата. Сега обаче се намирахме на собствена територия, където градовете, районите и техните имена ни бяха познати; където дните се събираха в седмици, внасящи ред в живота на всеки човек. Вече знаехме къде сме се приземили и виждахме, че Англия се радва на чудесно топло лято, знаехме че след него ще настъпят и други сезони, но нямахме представа кой ден на седмицата е, нито кой месец.

Ето какви проблеми, наглед твърде обикновени, разбира се, ме занимаваха, докато взимахме завоя непосредствено преди моста при Уолтън на Темза. Именно тук видяхме и първия жив човек за този ден: млад мъж с тъмен жакет. Той седеше сред тръстиките до самата вода и гледаше унило над реката.

Показах го на Амелия и промених курса към него.

Когато приближихме, забелязах, че е свещеник. Изглеждаше много млад — тънък, с гъсти къдрави коси, приплескани отгоре на главата. Едва сега забелязахме, че до него на земята лежеше човек. Добре сложеното му голо от кръста нагоре тяло беше покрито с речна кал.

Все още замислен върху обикновените въпроси от преди малко, щом приближихме човека достатъчно, та да ме чуе, извиках:

— Сър, какъв ден сме днес?

Свещеникът втренчи поглед в нас, сетне, като се олюляваше, се изправи. Съдейки по непрестанно мърдащите му ръце, които шареха безспир по разкъсания плат на жакета, разбрах, че той все още не може да се съвземе от силните преживявания. Погледът му беше празен и неспокоен.

— Денят на Страшния съд, деца мои.

Амелия не можеше да откъсне поглед от проснатия на земята мъж и попита:

— Отче, жив ли е този човек?

Отговор не последва, защото свещеникът се беше извърнал от нас. Понечи да си тръгне, след това се обърна отново.

— Имате ли нужда от помощ, отче? — попита пак Амелия.

— Кой може да помогне, когато над нас се изсипва божият гняв?

— Едуард… греби към брега.

— Но с какво можем да помогнем ние — възразих аз.

Въпреки това натиснах греблата и скоро дъното на лодката застърга по брега. Свещеникът ни наблюдаваше, когато се наведохме над проснатия на земята човек. Веднага разбрахме, че не е мъртъв, дори не беше в безсъзнание, а само се въртеше неспокойно, сякаш беше изпаднал в делириум.

— Вода… имате ли вода? — попита той с напуканите си и изсъхнали устни. Забелязах, че кожата му е леко зачервена, сякаш е бил в реката, когато марсианците са нагорещили водата.

— Не сте ли му дали да пие? — попитах свещеника.

— Той непрестанно ми иска, но реката пред нас е река от кръв.

Погледнах Амелия и по лицето й прочетох, че нейното мнение за бедния свещеник съвпада с моето.

— Амелия — казах й аз тихо, — виж дали не можеш да намериш нещо, с което да донесеш вода.

Обърнах се отново към бълнуващия мъж и като не знаех какво друго да сторя, за да му помогна, го плеснах леко по лицето. Това като че го стресна и извади от бълнуването, защото той седна и тръсна глава.

Амелия беше открила захвърлена на брега бутилка, донесе я и я подаде на мъжа. Той я прие с благодарност и отпи няколко големи глътки. Очевидно дошъл на себе си, мъжът отправи пронизващия си поглед към свещеника.

Той беше видял как помогнахме на другия и това като че го разстрои. Загледа се през ливадите към далечната порутена кула на черквата в Шепъртън.

След малко се обади:

— Какво значи това? Всички плодове на нашия труд са разрушени. Отмъщение на всевишния, който отведе чадата. Димът от пожара вечно ще се издига…

След тези тайнствени думи той с решителни крачки тръгна сред избуялата трева и скоро се загуби от очите ни.

Мъжът до нас се закашля, след което промълви:

— Просто не зная как да ви благодаря. Мислех, че вече умирам.

— Свещеникът с вас ли беше?

Той поклати леко глава:

— Никога не съм го виждал преди.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите? — попита Амелия.

— Мисля, че да. Не съм пострадал, но едвам се отървах.

— В Уейбридж ли бяхте? — попитах го аз.

— В центъра на събитията. Тези марсианци не знаят нито милост, нито съжаление…

— Откъде знаете, че са от Марс? — възкликнах аз, искрено заинтригуван, както когато чух за слуховете, които се носеха между войниците.

— Това е добре известно. Изстрелването на снарядите беше наблюдавано от много хора. Имах късмет да наблюдавам едно от тях с телескопа в Отършоу.

— Вие астроном ли сте? — попита Амелия.

— Не, не съм, но се познавам с много учени. Моето призвание има по-философски характер. — При тези думи той замълча и поглеждайки се изведнъж, ужасно се притесни. — Уважаема госпожо — обърна се той към Амелия, — моля да ме извините за вида ми.

— Ние самите не сме облечени по-добре — отвърна тя и не беше много далеч от истината.

— Вие също ли идвате от разгара на битката?

— В известен смисъл — да — отвърнах аз. — Сър, надявам се, че няма да откажете да дойдете с нас? С лодка сме и сме се отправили към Ричмонд, където се надяваме да намерим убежище.

— Много съм ви благодарен — отговори мъжът, — но аз самият трябва да стигна до Ледърхед, където оставих съпругата си.

Опитах се да си представя разположението на двата града. Ледърхед се намираше на много мили южно от нас.

— Вижте, жител съм на Уокинг, но преди марсианците да нападнат, успях да преместя жена си на по-безопасно място. Наложи се да се върна в Уокинг, а сега се опитвам да стигна при нея. Имах възможност на собствения си гръб да се уверя, че територията оттук до Ледърхед е във властта на противните създания.

— В такъв случай, щом жена ви е в безопасност, не би ли било по-разумно да дойдете с нас, докато войската се справи с врага?

Явно мъжът се колебаеше, защото от Ричмонд ни деляха само няколко мили. Известно време не се решаваше, но на края кимна:

— Щом гребете, ще имате нужда от още един чифт ръце. Ще се радвам, ако ви бъда от полза. Но преди това бих искал да се поизмия.

Той слезе до водата и като загребваше с ръце, изми голяма част от следите, оставени от дима и речната тиня. Сетне прокара ръка през косите си и помогна на Амелия да влезе отново в лодката.