Машината на пространството

I

Щом приземихме Машината на пространството и аз качих на нея няколко от ръчните гранати, мистър Уелс се разтревожи, че времето е твърде напреднало.

— След около два часа слънцето ще залезе — каза той. — Не бих искал да управлявам Машината на тъмно.

— Нищо не може да ни се случи, щом сме в четвъртото измерение, сър.

— Зная, но нали ще трябва по някое време да се върнем в къщата и да напуснем четвъртото измерение. А как ще сме сигурни, че точно в този момент наоколо няма да има марсианци? Колко ужасно би било, ако се приберем през нощта и ги заварим да ни чакат?

— От две седмици сме тук — опитах се да възразя аз, — а досега никой от тях не се е отбивал насам.

Мистър Уелс трябваше да се съгласи, но каза.

— Мисля, че не бива да забравяме сериозността на нашата задача, Търнбул. Именно защото дълго време бяхме изолирани в Ричмонд, не можем да знаем докъде се простират завоеванията на марсианците. Покорили са земите, върху които имаме поглед оттук, и по всяка вероятност вече са господари на цялата страна. От всичко, което знаем за тях, може да са завладели и света. Ако, както подозираме, това е така, то това е единственото оръжие, на което те не могат да се противопоставят. За нищо на света не можем да си позволим да загубим предимството, което имаме, поемайки ненужни рискове. На плещите ни лежи огромна отговорност.

— Мистър Уелс е прав, Едуард — обади се Амелия. — Отмъщението ни е закъсняло, но това е всичко, което можем да направим.

— Добре — съгласих се аз. — Но трябва да направим поне един опит днес. Ние дори не знаем дали планът ни ще има някакъв ефект.

И така ние се качихме на Машината на пространството и с едва прикрито вълнение се настанихме в нея, а мистър Уелс ни поведе навън от къщата, над непроходимите червени растения, към вътрешността на долината на Темза.

Много скоро, след като се издигнахме, разбрах колко прави са били моите спътници преди малко. Търсенето на нашата цел беше без какъвто и да е предварителен план, нямахме представа къде може да са отвратителните същества сега. Можехме да загубим цял ден, докато открием едно от тях, а имайки пред вид обширната територия, която бяха завладели, можехме изобщо да не срещнем нито едно от тях.

Близо половин час кръжахме над реката, оглеждахме се на всички посоки, но безуспешно.

На края Амелия предложи план, който беше едновременно логичен и прост. „Знаем, започна тя, къде горе-долу са се приземили снарядите, знаем също, че марсианците използват ямите като свои главни квартири.“ И това беше вярно, ако искахме да намерим марсианците, трябваше да започнем от ямите.

Мистър Уелс се съгласи и веднага се насочихме към най-близката. Това беше ямата в Буши парк, където беше паднал четвъртият снаряд. Изведнъж си дадох сметка, че сме на верен път, и сърцето ми заби силно.

Долината представляваше ужасна гледка: червената растителност беше покрила всяко свободно кътче, включително и сградите. От тази височина пейзажът представляваше огромно развълнувано море от червени треви, сякаш превити от пороен дъжд. На места растенията бяха променили дори пътя на реката и на по-ниските места се бяха образували езера от застояла вода.

Ямата се намираше в североизточния край на Буши парк, но беше така обрасла с тревите, че доста трудно я открихме. Най на края забелязахме зейналата паст на снаряда и мистър Уелс сниши Машината, която закръжи на няколко стъпки от входа. Вътре беше съвършено тъмно и нямаше и следа нито от марсианците, нито от машините им.

— Едуард, виж… един от онези мъже!

Сепнат от резкия й жест, обърнах глава в показаната от нея посока. И наистина на няколко стъпки от входа на главната кабина лежеше някаква човешка фигура. В първия миг реших, че това сигурно е поредната беззащитна жертва, уловена от марсианците… но забелязах, че тялото беше на много висок мъж с черна униформа. Кожата му беше покрита с червени петна, а извърнатото към нас лице — грозно и деформирано.

Безмълвни, не можехме да откъснем очи от мъртвия марсиански хуманоид. Като че ли нямаше да се учудим толкова много, ако бяхме срещнали някое от чудовищата наместо един от предишните ни помощници.

Обяснихме на мистър Уелс, че мъжът е един от пилотите на снаряда, и той го разгледа с огромен интерес.

— Изглежда сърцето му не е издържало натоварването от силите на земното притегляне тук.

— На чудовищата те не се отразиха чувствително — вметна Амелия.

— Тези зверове са без сърца — каза мистър Уелс, но предполагам, че той говореше в преносен смисъл.

Спомнихме си, че друг от цилиндрите беше паднал близо до Уимбълдън, завъртяхме Машината на пространството и веднага се отправихме на изток, далеч от трагичната фигура на мъртвия марсианец. Разстоянието от Уимбълдън парк беше около пет мили, ето защо, въпреки че се движехме с максимална скорост, го взехме около час. Бях решил, че ако ямата край Уимбълдън е също празна, аз ще бъда този, който ще предложи да се върнем веднага в Рейнолдс Хаус. Желанието ми да предприемем някакви резултатни действия беше толкова голямо, че щях искрено да съжалявам, ако не успеехме да унищожим поне един от зверовете, преди да се приберем.

Но ето че щастието ни се усмихна. Внезапно Амелия възкликна и посочи някъде на юг. Откъм Молдън бавно се зададе бойна машина.

В момента се движехме на височината на платформата й и без никакво основание усетихме, че противното създание вътре ни е забелязало и нарочно идва насам.

Мистър Уелс пророни няколко успокоителни слова и вдигна Машината нагоре, което ни позволи да направим кръг над дългокракия гигант.

С треперещи от вълнение ръце посегнах и взех една от гранатите.

— Имал ли си досега работа с подобно нещо. Едуард? — попита ме Амелия.

— Не, но зная какво трябва да правя.

— Моля те, внимавай.

Близо половин миля ни делеше от гиганта, но въпреки това се движехме към него под ъгъл.

— Къде искате да спра Машината? — попита мистър Уелс, докато ожесточено местеше лостовете.

— Някъде над платформата — поясних аз. — Приближете се отстрани, защото не ми се ще да минем фронтално.

— Чудовището не може да ни види — обади се Амелия.

— Не може — съгласих се аз, припомняйки си злобната му физиономия. — Но ние можем да го видим.

Усетих че, приближавайки до платформата, отново започвам да треперя. Мисълта за създанието вътре в металната кабина беше достатъчна, за да събуди в мен чувство на страх и гняв, които ме вълнуваха и на Марс, но си наложих да се успокоя.

— Можете ли да задържите Машината над платформата? — попитах мистър Уелс.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, Търнбул.

Любезните му думи нямаха нищо общо с трудността, с която той успяваше да задържи нашето летящо легло над самата платформа. Наведох се през борда на Машината, а Амелия улови здраво другата ми ръка и аз вперих поглед към покрива на платформата.

По повърхността на бронята се виждаха множество отвори, някои от които достатъчно широки, за да различа лъскавото тяло на чудовището вътре; ако успеех да пусна гранатата в някой от тях, това сигурно щеше да бъде достатъчно. На края избрах широко отвърстие, в непосредствена близост с мястото, откъдето обикновено се подаваше оръдието; предположих, че някъде там сигурно е невероятното устройство, което създава огнения лъч. Ако успеех да го пробия, онова, което гранатата нямаше да може да разруши, щеше да довърши освобождаването на огромната енергия.

— Набелязах цел — извиках на мистър Уелс. — Щом пусна гранатата, ще се обадя и в същия миг трябва да се отдалечим колкото се може по-далеч.

Мистър Уелс даде знак, че е разбрал, а аз изтеглих жилото на запалката. Амелия ме улови за свободната ръка и навеждайки се през борда на Машината, се прицелих.

— Готови… — извиках аз. — Сега!

В мига, в който пуснах гранатата, мистър Уелс изви с възможно най-голяма скорост Машината встрани и нагоре, далеч от марсианеца.

Гледах онемял от изненада. С очите си бях видял как гранатата влиза през отвора в металния покрив, но беше експлодирала, без да причини нищо на врага!

— Не съм очаквал… — промълвих аз.

— Мили мой — каза Амелия. — Мисля, че гранатата не напусна четвъртото измерение.

Точно под нас марсианецът продължаваше пътя си, отървал се на косъм от смъртоносната експлозия.

II

Когато живи и здрави се върнахме в къщи, аз все още кипях от разочарование. Слънцето беше залязло и над неузнаваемата долина се беше спуснала дълга, ясна нощ. Докато другите двама се бяха качили горе, за да се преоблекат за вечеря крачех напред-назад в лабораторията, твърдо решен да не се предам така лесно и да не разреша единственият ни път за отмъщение да се окаже безпредметен.

Седнахме да се храним, но през цялото време мълчах. Амелия и мистър Уелс виждаха, че нямам настроение, и внимателно избягваха темата за неуспешния ни опит. Стараеха се да поддържат разговора около благополучното завършване на Машината на пространството.

По-късно Амелия заяви, че ще отиде в кухнята да опече малко хляб, а ние с мистър Уелс се оттеглихме в салона за пушене. Пердетата вътре бяха плътно затворени и седнали на светлината на една-единствена свещ, поговорихме за най-общи неща, докато най-сетне мистър Уелс подхвана болната тема за тактиката на действие.

— Трудността идва по две линии — каза той. — Ясно е, че в момента, в който пускаме експлозива, трябва да сме вън от четвъртото измерение, в противен случай гранатата не попада в целта, а от друга страна, за да не пострадаме по време на експлозията, трябва да сме в четвъртото измерение.

— Но нали ако изключим Машината, марсианецът ще ни забележи? — попитах аз.

— Тъкмо затова казвам, че ще бъде трудно. И двамата сме имали възможност да се убедим в бързината, с която тия зверове реагират при опасност.

— Можем да спрем Машината на самия покрив на платформата.

— Възхищавам се от изобретателността ви, Търнбул, но надали е осъществимо. С неимоверни усилия успях да движа Машината редом с триножника, а да не говорим колко опасности крие един опит да кацнем на върха на движещ се обект.

И двамата бяхме съгласни колко наложително е спешното намиране на решение. В продължение на повече от час обсъждахме най-различни варианти и доводи, но не решихме нищо конкретно. Най на края отидохме при Амелия, която ни чакаше в гостната, и й разказахме накратко разговора си.

Тя се позамисли, сетне каза:

— Не виждам проблеми. Имаме много гранати, следователно можем да си позволим няколко неточни попадения. Единственото, което трябва да направим, е да застанем над целта, но може би на по-голяма височина от днес. Мистър Уелс изключва полето на четвъртото измерение и докато падаме надолу, Едуард хвърля гранатата върху чудовището. Докато гранатата експлодира, можем да преминем в четвъртото измерение и тогава вече няма да има значение колко близо се намираме до мястото на експлозията.

Местех втренчения си поглед ту към Амелия, ту към мистър Уелс и бързо обмислях последиците от подобен опасен план.

— Звучи твърде рисковано — обадих се аз най на края.

— Можем да се завържем за Машината на пространството — допълни Амелия. — Няма защо да рискуваме да паднем навън.

— И въпреки това…

— Може би можеш да предложиш нещо друго?

III

В ранните часове на следващата сутрин се приготвихме за отлитане.

Трябва да призная, че усещах особен трепет при мисълта за предстоящите ни действия и мисля, че и мистър Уелс споделяше моите опасения. Единствена Амелия изглеждаше твърдо уверена в успеха на своя план дотам, че предложи тя да се цели с ръчните гранати. Естествено, не исках и да чуя за подобно нещо, но от нас тримата тази сутрин само тя излъчваше спокойствие и оптимизъм. Беше станала още с първите лъчи на слънцето и беше приготвила сандвичи, за да не се налага да се връщаме в къщата за обяд. Нещо повече, от кожени колани беше приспособила каиши, с които да се завържем за седалката.

Тъкмо щяхме да тръгваме, когато най-неочаквано Амелия излезе бързо от лабораторията, оставяйки ни с мистър Уелс да гледаме удивено след нея. Само след няколко минути тя се върна с голям куфар в ръка.

Гледах го с интерес, без да мога в първия момент да разбера за какво й е потрябвал.

Амелия го остави на пода и отвори капака. Вътре, увити грижливо в тънка хартия, лежаха трите чифта предпазни очила, които бях донесъл в Рейнолдс Хаус в деня на първата ми среща със сър Уилям!

Тя ми подаде с лека усмивка едните. Мистър Уелс взе своите веднага.

— Превъзходна идея, мис Фицгибън — възкликна той. — Щом ще падаме във въздуха, очите ни ще имат нужда от предпазване.

Амелия постави своите малко преди да потеглим и аз й помогнах да ги закопчее, като внимавах да не защипя косата й! Тя намести очилата на челото си.

— Сега вече сме по-добре екипирани — каза тя и пристъпи до Машината на пространството.

Последвах я с моите очила в ръка, опитвайки се да не събуждам минали спомени.

IV

Този ден ловът мина забележително успешно. Само няколко минути след като бяхме летели над Темза, Амелия извика и протегна ръка на запад. По улиците на Туикнам бавно крачеше марсианска бойна машина. Металните й пипала се поклащаха встрани и тя минаваше от къща на къща, очевидно търсейки оцелели хора. Съдейки по увисналата на задната страна на платформата празна мрежа, можеше да се заключи, че уловът й е бил безуспешен. Струваше ни се почти невероятно, че в полуразрушените градчета може да е останал още някой жив, макар че щом самите ние бяхме успели да се укрием, нищо чудно да имаше и други като нас, свити по мазетата или таваните на къщите си.

Закръжихме внимателно над вражеската машина и изпитахме тревогата и страха от предишния ден.

— Бихте ли вдигнали Машината по-нагоре — обърна се Амелия към мистър Уелс. — Трябва много внимателно да преценим височината.

Стиснал гранатата в ръка, аз се приготвих за действие. Бойната машина беше спряла неочаквано и тършуваше с дългата си ръка в горния етаж на една от сградите.

Мистър Уелс спря Машината на около петдесет стъпки над покрива на платформата.

Амелия смъкна очилата върху очите си и ни посъветва да сторим същото. Послушахме я и отново погледнахме към марсианеца. Като изключим движението на металните пипала, машината му беше съвършено неподвижна.

— Готов съм, сър — обадих се аз и изтеглих жилото на запалката на гранатата.

— Много добре — отговори мистър Уелс. — Изключвам лоста на четвъртото измерение… сега!

Още недовършил, неприятно полюшване накара стомасите ни да направят по едно салтомортале, усетихме как въздухът засвири покрай ушите ни. Благодарение на гравитационните сили полетяхме право към марсианеца.

— Пущам бомбата! — изкрещях аз.

Второ полюшване и падането спря. Мистър Уелс заработи бързо с лостовете и се понесохме встрани сред мъртвата тишина на четвъртото измерение.

Обърнахме погледи назад към марсианеца и зачакахме експлозията… секунди по-късно тя настъпи. Бях се прицелил точно и кълбо от дим и пламъци разцъфтя безмълвно над покрива на платформата.

Чудовището вътре реагира с неподозирана бързина, въпреки че нападението го беше заварило съвършено неподготвено. Кулата отскочи назад от къщата и в същия миг видяхме как дулото на оръдието излетя напред, готово за стрелба. Предпазният щит на платформата се извъртя, явно чудовището търсеше нападателя си. Когато вятърът отнесе встрани дима от експлозията, забелязахме, че гранатата е пробила широка, назъбена по края дупка в покрива и сигурно пораженията вътре бяха значителни. Движението на бойната машина не беше вече така равномерно и така бързо, както преди, а от вътрешността струеше гъст, зеленикав дим.

Огненият лъч затрептя и заснова във всички посоки. Бойната машина направи три стъпки напред, поколеба се миг, два и отстъпи назад. Огненият лъч докосна покривите на близките сгради и те мигновено лумнаха в пламъци.

Само секунда след това платформата се обви в огромно кълбо яркозелен огън. Нашата граната беше пробила енергийното захранване на машината.

Ние се намирахме под защитата на четвъртото измерение, където цареше пълна тишина и разрушаването на марсианската машина беше за нас беззвучно, тайнствено събитие. Наблюдавахме как отломки от съоръжението се разлетяха по всички посоки, а единият от краката се изтърколи встрани и отделните части посипаха като дъжд покривите на сградите в Туикнам.

Интересно че аз не бях въодушевен от тази гледка. Моите спътници също споделяха чувствата ми. Амелия безмълвно наблюдаваше усуканите метални парчета, които доскоро бяха войнствена машина, мистър Уелгс се задоволи само с думите:

— Виждам още един.

На юг от нас по посока на Моулзи крачеше втора бойна машина.

Мистър Уелс раздвижи лостовете и след миг вече се носехме към следващата си цел.

V

Към пладне се бяхме справили вече с четирима марсианци: трима от тях бяха в бойни машини, а четвъртият — в контролната кабина на една от многокраките коли. Всяка атака се провеждаше без риск за живота ни и всеки път чудовището оставаше смаяно от неочакваността на нападението. Нашата дейност обаче не остана незабелязана, многокраката кола например открихме по пътя й към триножника, поразен от нас при Туикнам. От това заключихме, че марсианците имат някакъв начин да се свързват помежду си. Мистър Уелс изказа предположението, че това може да е телепатична връзка, макар че ние с Амелия, които бяхме свидетели на високото ниво на развитието на науката на Марс, бяхме сигурни, че връзката се осъществява чрез технически средства; изглежда, нашите атаки бяха предизвикали сериозно раздвижване в редиците на марсианците. Докато кръстосвахме долината, забелязахме няколко бойни машини, които идваха насам откъм Лондон, и разбрахме, че този ден няма да усетим недостиг от мишени.

След ликвидирането на четвъртия марсианец Амелия предложи да спрем за почивка и да изядем сандвичите, които беше приготвила. По това време все още не бяхме се отдалечили от бойната машина, която току-що бяхме унищожили.

Последната ни атака се отличаваше от предишните. Пред нас в началото на Ричмонд парк стърчеше неподвижно друга кула, извърната на югоизток. Трите й дълги крака стояха събрани един до друг, а механичните й пипала бяха свити; предположихме дори, че вътре няма никой. Докато се подготвяхме и кръжахме над съоръжението, през един от многото отвори зърнахме огромно безизразно око, което гледаше втренчено по посока на Кингстън.

Спокойно подготвихме атаката си и натрупал вече известен опит, успях да пусна гранатата съвсем точно. Тя избухна в кабината на чудовището, няколко метални листа се откъснаха от стената и вероятно пилотът беше убит на място. Обшивката на енергийния източник обаче, изглежда, беше останала непокътната. Макар и леко наклонена, кулата продължаваше да стои на дългите си крака, а от вътрешността излизаше стълб зеленикав дим, но само толкова.

Мистър Уелс отведе Машината на пространството на безопасно разстояние и я спря малко над земната повърхност. Единодушни бяхме, че не бива да напускаме четвъртото измерение — зеленикавият дим ни караше всеки миг да очакваме енергийният източник да избухне.

И така, спрели в подножието на повредения гигант, бързо изядохме сандвичите си — това сигурно беше най-необикновеният пикник, устройван някога в околността на парка.

Тъкмо се готвехме да потеглим, когато мистър Уелс насочи вниманието ни върху появилата се нова бойна машина. Тя се движеше с голяма скорост и вероятно идваше да провери какво се е случило с нейния колега.

Намирахме се на безопасно разстояние, но въпреки това издигнахме Машината на пространството във въздуха и се приготвихме за бързо нападение.

Увереността в собствените ни сили ставаше все по-голяма; зад гърба си имахме четири успешни опита. Сега обаче, издигнати високо над парка, забелязахме, че новата машина приближава с готово за стрелба оръдие и извадени за бой дълги пипала. Нямаше съмнение, че нейният пилот знаеше, че наблизо има някой, който успешно атакува, и беше решил да се защищава.

Стояхме встрани и наблюдавахме как новодошлият приближи кулата и започна да изучава повредите.

— Мистър Уелс, бомбардираме ли? — попитах аз. Той не бързаше да отговори и забелязах как челото му се сбърчи над предпазните очила.

— Онова създание там е много бдително — каза той на края. — Не бива да рискуваме да попаднем в обсега на огнения лъч.

— Тогава да потърсим друга цел — подканих го аз.

Въпреки това останахме още известно време да наблюдаваме какво ще стане с надеждата, че марсианецът ще отслаби наблюдателността си и ще успеем да атакуваме. За съжаление дулото на оръдието му заплашително се въртеше във всички посоки, а пипалата се свиваха и разпущаха неспокойно дори когато пилотът разгледа внимателно какво се е случило вътре в машината на другия.

Най-сетне, макар и неохотно, извихме Машината и потеглихме на запад. Ние с Амелия няколко пъти се обръщахме назад, да видим какво прави вторият марсианец. Намирахме се вече на повече от половин миля от мястото, когато в резултат от експлозията на нашата граната обшивката на енергийния източник вероятно не бе издържала и от платформата на ударената кула бликна силна зелена светлина… Втората кула политна назад и се сгромоляса сред парка.

Ето как благодарение на добрия късмет успяхме да ликвидираме и петото чудовище от Марс.

VI

С твърде повдигнат дух от неочаквания успех продължихме издирването си, сега вече много по-смели, но и внимателни. Мистър Уелс съвсем вярно отбеляза, че нашата цел е не да разрушаваме съоръженията, а самите марсианци. Бойната машина беше подвижна и добре въоръжена и макар че нейното разрушаване в крайна сметка водеше до убиването и на нейния пилот, ниските многокраки коли бяха много удобни мишени, защото чудовищата, които ги управляваха, не бяха защитени отгоре.

Решихме да насочим усилията си към по-малките съоръжения.

Този следобед можехме да се похвалим с почти неокачествим успех. Само веднъж не успяхме да убием марсианеца с първия удар, и то защото в бързината бях забравил да дръпна запалката на гранатата. При втория опит чудовището беше ликвидирано веднага и с изумителна точност.

Когато се прибрахме вечерта в Рейнолдс Хаус, можехме да се похвалим с унищожаването на единадесет от нашествениците. И ако действително всеки снаряд беше носил на борда си по пет чудовища, това правеше една пета от цялата им армия!

Окрилени от обзелия ни оптимизъм, тази нощ си легнахме в значително по-добро настроение.

На следващата сутрин натоварихме на борда на Машината на пространството повече гранати и потеглихме отново.

За наш ужас открихме, че марсианците бяха разбрали за успеха ни от предишния ден. Сега многокраките коли се движеха придружени от бойните кули, но ние се чувствахме толкова неуязвими, че решихме, че по този начин ще разполагаме с две мишени наместо с една.

Подготвяхме атаките си с изключителна точност, спущахме се стремително надолу и бивахме възнаградени с картината на разбита на късчета бойна кула! След това преследването и ликвидирането на многокраката кола не представляваше никаква трудност.

По-късно през деня по същия начин се справихме с още две, но това беше всичко. (Една от машините оставихме да мине безнаказано, защото платформата й беше натоварена с над двайсетина души.), В нашия случай четири не е така приятна цифра като единадесет, но въпреки това бяхме доволни от резултата и отново се прибрахме в добро настроение.

На следващия ден не срещнахме нито един марсианец. Докато ги търсехме, стигнахме чак до изпепелената от пожарите околност на Уокинг, но заварихме само празната черупка на снаряда, в която нямаше нито марсианци, нито някоя от машините им.

Когато пред нас се разкри картината на развалините на града, ние с Амелия забелязахме как очите на мистър Уелс се изпълниха с тъга и си спомнихме, че той съвсем внезапно се беше разделил с жена си.

— Сър, не искате ли да отлетим до Ледърхед? — попитах аз.

Той тръсна решително глава:

— Бих искал да си позволя този лукс, но сега нашата задача са марсианците. Моята жена сигурно е в безопасност. По всичко личи, че нашествениците се движат на североизток оттук. Ще имам време да се срещна и с нея.

Не можех да не се възхитя от решителността, с която прозвучаха думите му, но по-късно, вечерта, Амелия ми каза, че е забелязала как една сълза се търкулнала по бузата на мистър Уелс. Вероятно, сподели тя с мен, мистър Уелс подозира, че жена му отдавна е загинала и той просто не може да събере сили, за да посрещне изпитанието.

По тази причина, а и поради липсата на късмет през деня тази вечер си легнахме по-рано и в тъжно настроение.

Следният ден ни донесе повече късмет: двама марсианци загинаха от нашите гранати. Всичко стана малко необичайно: и двете машини стояха като онази, която бяхме заварили край Кингстън, самотни, с прибрани крака и неподвижни. Не направиха дори опит за самозащита; оръдието на едната стърчеше неподвижно нагоре, а другата дори не беше го приготвила за бой. Атакувахме ги, разбира се, изключително внимателно, но и тримата бяхме единодушни, че победата ни беше подозрително лесна.

Последва нов ден без какъвто и да било успех и без да срещнем нито един марсианец, а вечерта мистър Уелс заяви:

— Крайно време е да насочим усилията си към Лондон. Досега се занимавахме с разпокъсаните флангове на могъщата армия. Сега вече трябва да се срещнем с обединените сили на тази армия и да я унищожим докрай.

Не може да се отрече, че това бяха достойни думи, но те не отразяваха съмненията, които, както по-късно се разбра, сме таели през последните три дни.